Комунизъм и болшевизъм
Когато облаците на Първата световна война надвисват над Европа, социалдемократическите партии от II Интернационал се събират на своя извънреден IX конгрес на 24–25 ноември 1912 година в швейцарския град Базел. Главният въпрос в дневния ред e за отношението на социалдемократите към предстоящата империалистическа война. Конгресът издава “Манифест“, с който призовава всички марксисти да приложат бакуниновата стратегия от времето на френско-пруската война: да отговорят на вътрешния враг – капиталът и неговата държава – с гражданска война с цел превръщането на империалистическата война в Социална революция. Но тъй като липсва единство и синхрон между стратегията и програмата, когато войната става факт, те избират класическата позиция на двамата “класици“ – Маркс, който е за победата на Кайзера и Бисмарк над Наполеон III през 1870/71 г., за да бъдело “победено и влиянието на Прудон върху френския пролетариат“, и Енгелс, който в края на своя живот през 1891 г. декларира, че “въпреки възрастта си, ще препаше сабята, за да се бие на страната на германското “отечество“ в бъдещата война“.
Само малки групички в социалдемократическите партии от т. нар. “Цимервалдска левица“, сред които са и лениновите болшевики, остават верни, макар и само словесно, на “Манифеста“ и провеждат антиимпериалистическа и антимилитаристична пропаганда, обвиняват вождовете на Интернационала в измяна и предателство спрямо интересите на пролетариата. Роза Люксембург нарича довчерашните си другари “вонящи политически трупове“. Тази позиция обаче не е последвана от никакви революционни действия. Известно е, че и самият Ленин обвинява своя учител Карл Кауцки в ренегатство и не вярва в близката революция – само месец преди избухването на руската февруарска революция през 1917 г. в реч пред млади социалисти в Цюрих той заявява, че “ние, старците от нашето поколение няма да доживеем революцията“, но апелира към младите да се готвят за нея. Както знаем, историята си прави една “хегелианска шега“ с малкия червенобрад пръч, който продължава да лежи балсамиран в мавзолея…
Осем месеца по-късно, в резултат на октомврийския преврат, Ленин и компания се озовават в министерските кресла в Петроград и заедно със своите болшевики на Втория конгрес на Съветите, той обявява от трибуната ни повече, ни по-малко началото на световната социалистическа революция.
На следващата година, на VII извънреден конгрес на РСДРП Ленин предлага и конгресът приема прекръстването на социалдемократическата партия в Руска комунистическа партия (болшевики). На възраженията на своите партийни другари, че ще ги бъркат с анархокомунистите (които по това време единствени имат за свое верую комунизма) и че ще улеснят европейските соцпартии и руските меншевики, които открито обвиняват Ленин в анархизъм и в това, че “се е кандидатирал за овакантения трон на Бакунин“, той отговаря, че е крайно време да смъкнат от гърбовете си изкаляната и окървавена социалдемократическа риза и да се изтипосат в нова премяна…
По-нататъшната история е известна и в нашия вестник тя е разгледана обстойно в няколко серии от статии: революцията се оказва държавнокапиталистическа модификация на старите класически буржоазни революции: установяването на диктатурата на партийната номенклатура с помощта на ЧК и Червената армия и етатизацията на полуфеодалната икономика довеждат до експлоатацията и потискането на пролетариата от “тържествуващия държавен капитал“, точно както преди половин век предсказва Бакунин в идейната си борба с Маркс и Енгелс в I Интернационал. Болшевишкият опит се оказва най-дългият (75-годишен) път към частно-монополистическия капитализъм, а болшевиките показват и практически доказват КАК НЕ СЕ ПРАВИ СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ.
Що се отнася до Ленин и компания, със смяната на името на партията те очевидно са мислили, “подобно папуняка“, че старото гнездо мирише и че като го сменят всичко ще бъде “окей“. Той и учениците му обаче овоняват света, а пролятата кръв върху старата социалдемократическа риза се оказва нищожно петно в сравнение с океана от кръв от болшевишките екзекуции, затвори и концлагери. Нито либералната буржоазия, нито нацизмът са унищожавали толкова революционери и никой не е нанасял по-голямо поражение на комунистическия идеал, отколкото Ленин, Троцки, Сталин и епигоните им. Не е сигурно дали нови 75 години ще бъдат достатъчни, за да се проветри атмосферата и борбата за СВОБОДА и ХЛЯБ да започне да набира скорост отново… Единствено голямото ускорение на историята, вследствие роботронната революция, може да бъде източник на исторически оптимизъм…
Феранте Пала
