Манифест против труда
ХV. Кризата на борбата за интереси
Безполезно е да се потиска фундаменталната криза на труда и да се превръща в табу, въпреки, че тя маркира всички настоящи социални конфликти. Преходът от обществото на масова интеграция към един „ред“ на селекция и на апартейд не води до нов рунд на старата класова борба между капитала и труда, а до идеологическа криза на борбата за интереси, които остават заключени в логиката на системата. През епохата на просперитет след Втората световна война старият патос на класовата борба вече е изгубил своя блясък.
Това обаче не става, защото революционната тема „сама по себе си“ е „интегрирана“ чрез манипулативни практики или корумпирана от съмнителния просперитет, а напротив – защото нивото на фордисткото развитие разкрива логическата идентичност на капитала и труда като социално-функционални категории на една и съща фетишизирана социална формация. Заключено в логиката на системата, желанието да се продаде колкото може по-скъпо стоката работна сила губи всякаква насока извън пределите на системата.
Ако до 70-те години на миналия век основната цел все още е да се оберат най-много от отровните плодове на трудовото общество, новите кризисни условия, предизвикани от третата индустриална революция, премахват дори и този стремеж. Само докато трудовото общество е в експанзия, неговите социално-функционални категории могат да водят своите борби за интереси в голям мащаб. След като общата основа обаче започва да се руши, интересите, които остават заключени в логиката на системата, вече не могат да обхванат цялото общество. Всеки започва да дърпа чергата към себе си. Наемните работници дезертират от синдикатите, а мениджърите – от работодателските организации. Всеки за себе си и Богът на капиталистическата система срещу всички: така наречената индивидуализация е просто поредният симптом на кризата, в която се намира трудовото общество.
Доколкото интересите все още могат да бъдат обединени, това се случва само на микроикономическо ниво. Да си съсипеш живота за предприятието без никакъв опит за социално освобождение се превръща в своего рода привилегия, а защитата на интересите на стоката работна сила се изражда в безмилостно лобиране за все по-малки социални сегменти. На приелите логиката на труда вече се налага да приемат и логиката на апартейда. Единственият стремеж на разслояващите се на все по-дребни прослойки е да продадат кожата си за сметка на всички останали. От край време наемните работещи и техните синдикални представители не виждат истинския противник в собствениците на „тяхното“ предприятие, а в наемните работници от конкурентните предприятия и „изнесените производства“ – независимо дали те са в съседния окръг, или в Далечния Изток. Зададе ли се секирата на поредните съкращения, дори съседният отдел и колегата до теб се превръщат във врагове.
Тоталният разпад на солидарността не засяга само икономическите и синдикалните конфликти. Характерно за кризата е това, че всички прослойки се вкопчват все по-яростно в логиката на трудовото общество. Цялото човешко благосъстояние се представя като субпродукт на успешното трупане на капитали. Принципът „След мен и потоп“ управлява всички борби за интереси. Всички лобита познават правилата на играта и действат съобразно тях. Всеки лев, взет от клиентелата на един, е изгубен за друг. Всеки орязан край на социалната мрежа дава шанс за разхлабване на примката около врата на другите. Пенсионерът става естественият противник на всички осигуряващи се работещи, пациентът – враг на всички здравно осигурени, а имигрантите – обект на омраза от всички „граждани“ – озверели аборигени.
Така борбата за интереси (останала в капана на логиката на системата) като лост за социално освобождаване се изпразва от съдържание. Разнася се погребалният звън за класическата левица. Възраждането на радикалната критика на капитализма предполага категорично скъсване с труда. Единствено поставянето на нова цел за социално освобождаване извън фетишите на труда – стойност, стока, пари, държава, правна форма, нация, демокрация и пр. – може да възстанови солидарността на по-високо ниво и в рамките на цялото общество. Само в тази насока могат да се обединят съпротивителните борби в рамките на системата срещу логиката на лобирането и индивидуализацията. Оттук-нататък обаче отношението към доминиращите досега категории няма да бъде утвърдително, а ще следва стратегията на тяхното отрицание.
Оказва се, че според неизбежните закони на човешката природа някои хора са обречени на недоимък – това са нещастниците, изтеглили губещ билет във великата лотария на живота.
Томас Робърт Малтус
Досега левицата се опитва всячески да избегне скъсването с категориите на трудовото общество. Тя омаловажава достигнатата безизходица на системата и я свежда до опростенческа идеология, а логиката на кризата – до елементарен политически проект на „управляващите кръгове“. Вместо скъсване с категориите на труда, се пробутват варианти на социалдемократическа и кейнсианска носталгия. Вместо да се стреми към ново всеобхватно устройство на обществото отвъд абстрактния труд и парите, левицата отчаяно се опитва да крепи отдавна издъхналата безсъдържателна универсалност на интереса, затворен в логиката на системата. Всички тези напъни обаче остават напразни, неспособни да възродят каквото и да било масово социално движение, защото игнорират реалните условия и същност на кризата.
Това важи особено за исканията за гарантиран минимален доход за всеки. Вместо да се обединят отделните форми на социална съпротива срещу отделните мерки на режима на апартейд в една обща програма срещу труда, с подобни искания се създава само уж нова, измислена социална критика с претенции за всеобхватност. Откъсната от реалността, тя витае единствено като поредното привидение, затворено зад стените на абстрактната логиката на системата. Конкуренцията, предизвикана от социалната криза, няма да бъде преодоляна по този начин. От невежество се предполага, че глобалното трудово общество ще продължи да се самоусъвършенства вечно, защото откъде ще дойдат парите, за да се финансира този гарантиран от държавата минимум, ако не от един успешен процес на създаване на печалба? Който залага на такъв „социален дивидент“ (изразът говори много), също така тайно залага на привилегированата позиция на „своята“ страна в световната конкуренция. Защото само победата в световната война за пазарите би позволила временно да се хранят у дома няколко милиона „безполезни“ уста (в капиталистическия смисъл на термина), като се изключат всички онези, които нямат правилния паспорт (това се подразбира, без да се казва).
С лозунга за гарантиран доход домашните майстори-реформатори искат да пренебрегнат капиталистическата природа на паричната форма. В крайна сметка за тях е важно не спасяването на капиталистическия трудов субект, а само на субекта потребител. Вместо да се постави под въпрос капиталистическият начин на живот, светът трябва да продължи, въпреки трудовата криза, да затъва под лавини от вонящи трупове на автомобили, отвратителни кули от бетон и стоки-боклуци. Всичко това – за единствената свобода, която хората все още могат да си представят: свободата на избор пред рафтовете на супермаркетите.
Дори тази тъжна и ограничена перспектива обаче е илюзорна. Партизаните от левицата и неграмотните теоретици, които я защитават, забравят, че при капитализма потреблението на стоки никога не служи за задоволяване на нуждите, а единствено за печалба. Когато работната сила стане непродаваема, дори основните нужди започват да се считат за лукс, безсрамни претенции, които трябва да бъдат сведени до минимум. Това ще бъде и единственият резултат от гарантирания минимален доход – гарантирана мизерия, с която ще се замени тотално банкрутиралата системата на социална защита. Всъщност минималният доход е идея на създателя на неолиберализма Милтън Фридман, преди разоръжената левица да открие в него дъската за „спасение“ на давещите се. Тя може да се осъществи единствено като мимикрия на мизерията или да си остане само на хартия.
XVI. Ликвидирането на труда
За разлика от борбата за интереси на различните прослойки, която остава затворена в логиката на системата, скъсването с категориите на труда не може да разчита на един съществуващ и обективно обособен социален лагер. То премахва фалшивите императиви на „втората природа“ и следователно не може да стане механично, а единствено водено от една „съвест-отрицател“, от един отказ и бунт без опорни точки в някакъв „исторически закон“. Това скъсване не може да се основава на поредния нов абстрактен „общ принцип“, а само на отвращението, което човек изпитва към собственото си съществуване като субект на труда в условията на конкуренция, както и на категоричния отказ да продължи да оцелява на едно все по-мизерно ниво.
Въпреки абсолютното си господство, трудът така и не успява да заличи напълно недоволството от налаганите със закона ограничения. Потенциал за протест и съпротива съществува въпреки всички назадничави фундаментализми и цялата конкурентна лудост, породена от социалния подбор. Недоволството при капитализма съществува масово, но то е потиснато от социално-психологическата реалност, където е нежелано. Затова трябва да създадем ново свободно интелектуално пространство, в което можем да мислим за немислимото. Трябва да разчупим монопола на тълкуването на света, затворено в трудовия лагер. Теоретичната критика на труда тук играе ролята на катализатор. Тя трябва да атакува фронтално господстващите забрани в мисълта на хората и да обяви открито и ясно онова, което никой не смее, но мнозина усещат: трудовото общество е свършило курса и няма защо да скърбим за него.
Само една ясно формулирана и придружена от необходимия теоретичен дебат критика на труда може да създаде това ново обществено контрамнение – задължително условие за възникването на едно практическо социално движение против труда.
Вътрешните боричкания в лагера на труда са изчерпани и стават все по-абсурдни. Необходимо е още по-спешно да се начертаят реалните днешни линии на социалните конфликти, върху които може да бъде подпечатан пактът срещу труда.
Следователно е необходимо да се набележат възможните цели в един свят който преодолява труда. Програмата срещу труда не се основава на утвърждаването, а на силата на отрицанието. Ако за хората утвърждаването на труда е вървяло ръка за ръка с пълното отчуждаване от човещината и хармонията на човешкия живот, тогава отрицанието на трудовото общество означава възстановяване на социалните връзки между хората на едно по-високо историческо ниво. Затова борците против на труда ще се стремят към създаването на световни федерации от свободно сдружени хора, които ще изтръгнат от машината на труда и рентабилността въртящите се на празни обороти средства за съществуване и производство и ще поемат контрола върху тях. Социалното пространство на освобождаването може да се завладее само в борба с отчуждаващите сили на пазара и на държавата, монополизиращи всички съществуващи и потенциални обществени и природни богатства.
Това означава и борба срещу частната собственост по нов начин. Досега левицата не разглежда частната собственост като правна форма на стоковото производство, а само като зловещо субективно право, благодарение на което капиталистите „разполагат“ с ресурсите. По този начин се ражда абсурдната идея да се преодолее частната собственост на основата на пазарното производство, като държавната собственост („национализация“) се разглежда като противоположна на частната. Държавата обаче не е нищо повече от принудително заграждане, абстрактно обединяване на производители на социално блуждаещи стоки. Следователно държавната собственост е само форма на частната собственост – независимо дали към нея е прикрепено прилагателното „социалистическа“, или не.
С кризата на трудовото общество частната собственост става също толкова остаряла, колкото е и държавната, защото и двете предполагат рентабилност. Затова и средствата за производство се затварят, „замразяват“ или просто оставят да гният. Държавни, съдебни и фирмени служители ревниво бдят за това те да продължават да бездействат, вместо да се използват за нещо полезно. Завладяването на средствата за производство от свободните сдружения срещу принудителното управление на държавата и съдебната власт може да има само един смисъл: средствата за производство да не бъдат вече мобилизирани в рамките на стоковото производство за снабдяване на безлични пазари.
„Трудът“ по природа е поробваща, нечовешка, асоциална дейност, определена от частната собственост, и същевременно е създател на частната собственост. Следователно, премахването на частната собственост става реалност само ако е замислено като премахване на „труда“.
За Фридрих Лист, „Националната система на политическа икономия“
Карл Маркс, 1845 г.
Преките обсъждания, съгласието и съвместните решения за разумното използване на ресурсите от членовете на обществото ще заменят стоковото производство, докато фактическото отъждествяване на производители и потребители (немислимо при диктата на капиталистическата самоцел) стане факт. Отчуждените институции на пазара и държавата ще бъдат заменени от мрежа на Комуни-Съвети, в която свободните сдружения от квартала до целия свят ще вземат решения за разумното стопанисване на ресурсите съобразно духовните, социалните и екологичните критерии.
Животът няма да се определя вече от труда и „заетостта“ като самоцел, а от организацията за разумно използване на общите възможности, контролирани от осъзнатото социално действие, а не от някаква автоматична „невидима ръка“. Произведеното богатство ще се оползотворява пряко според нуждите на потребителите, а не според тяхната „платежоспособност“. В същото време, заедно с труда, ще изчезнат и абстрактните понятия за парите и държавата. Разделените народи ще бъдат заменени от световно общество, което не търпи граници и в което всеки ще може свободно да се движи и да търси гостоприемство навсякъде.
Критиката на труда е обявяване на война на съществуващия ред. Тя не цели създаването на „защитени“ пространства, на ниши, които съществуват мирно и съвместно със съществуващия ред и неговите ограничения – те просто създават нови граници. Лозунгите на социалното освобождаване могат да бъдат само: Да вземем това, от което се нуждаем! Не се огъвайте под игото на трудовите пазари и демократичното управление на кризата! Новите форми на социална организация (свободни сдружения, съвети) трябва да контролират условията на възпроизвеждане в мащабите на обществото. По тази цел борците против труда се различават коренно от всички политически разработчици на ниши и всички тесногръди готвачи на „алтернативен социализъм“ в червено-зелен сос.
Господството на труда раздвоява личността. То разделя икономическия субект от гражданина, работния добитък от човека на свободното време, абстрактното публично от абстрактното частно, социално създадената мъжественост от социално създадената женственост. То противопоставя изолирания човек на неговата собствена социална връзка като чужда, господстваща над него сила. Борците срещу труда се стремят да преодолеят тази шизофрения чрез осъзнатото възстановяване на социалните връзки между хората.
XVII. Ликвидирането на аргументите на привържениците на труда
Борците срещу труда ще бъдат упреквани, че са само мечтатели. Историята била доказала, че едно общество, което не се основава на принципите на труда, на изискванията за ефективност, на либералната конкуренция, индивидуализма и егоизма, не може да функционира. Вие, апологетите на „така стоят нещата“, претендирате ли, че капиталистическото стоково производство наистина е дало на мнозинството от хората достатъчно добър живот? За какво „функциониране“ говорим, когато точно зашеметяващият растеж на производителните сили изхвърля милиарди хора вън от човечеството и те трябва да бъдат доволни да оцеляват на обществените сметища? Когато милиарди други се трепят под диктата на труда, мъждукат изолирани и самотни, съсипани духовно и физически ? Когато светът се превръща в пустиня само за да могат парите да правят още пари? Така „функционира“ вашата величава система на труда. Не, благодаря, аман от такива подвизи и успехи!
Вашето самодоволство се основава на невежество и лоша памет. Единственото оправдание за настоящите и бъдещите ви престъпления е състоянието на света – резултат от предишните ви престъпления. Вие забравяте и укривате жестокостите на държавата, необходими за набиването на вашия „естествен закон“ в съзнанието – закон, според който е голям късмет някой да бъде „нает“ за нещо, определено от друг, и да бъдат изсмукани всичките му сили за бездушните прищевки на вампира идол на вашата система.
За да се примири човечеството с господството на труда и егоизма, е трябвало първо да се изкоренят всички институции на самоорганизацията и взаимопомощта. Ние не сме прекалени оптимисти. Не знаем дали хората ще успеят да се освободят от това безсмислено съществуване. Изходът от упадъка на труда далеч не е предрешен: той може да бъде победа над безумието на труда или краят на цивилизацията.
Ще ни възразите, че премахването на частната собственост и принудата да се печелят пари означава край на всякаква работа и повсеместен мързел. Значи признавате, че цялата ваша „естествена“ система се основава само на принудата? Затова ли се боите от мързела като смъртен грях срещу духа на идола Труд? Борците срещу труда нямат нищо против мързела. Една от главните им цели е да се възстанови културата на свободното време, която всички предишни общества са познавали и която е била унищожена, за да се наложи неистовото и безсмислено произвеждане. Затова борците срещу труда първо ще закрият окончателно и безвъзвратно всички производствени отрасли, които служат единствено на безмилостното, самоцелно, трескаво стоково производство – от тяхната загуба само ще спечелим.
Тук не става дума само за явно обществено опасните като оръжейната или ядрената промишленост. Ще изчезне и огромна част от дейностите, които съществуват само защото е необходимо масовото производство да премине през игленото ухо на парите и пазара. Нима смятате, че счетоводителите, маркетинговите специалисти, продавачите и рекламодателите ще продължат да бъдат необходими, когато нещата ще се произвеждат според нуждите и всички просто ще вземат това, от което се нуждаят? Защо ще продължава да има данъчни инспектори и полицейски служители, социални работници и администратори на мизерията, ако вече няма да има частна собственост за защитаване или социална мизерия за администриране, ако няма повече дресирани да спазват отчуждаващите ограничения на системата?
Вече чуваме вика ви: „А какво ще се случи с всички тези работни места?!“ Да поговорим и за това. Изчислете времето, от което човечеството се лишава всеки ден, за да трупа „мъртъв труд“, да администрира хора и да смазва колелата на господстващата система. Време, през което всички ние бихме могли да се наслаждаваме на слънцето, вместо да се трепем за една опустошителна, потисническа, чудовищна система, за която са изписани цели библиотеки. Няма страшно! С изчезването на принудата на труда няма да изчезне всякаква дейност. Всяка дейност обаче ще промени природата си, освободена от оковите на еднообразното линейно време. Тя вече няма да бъде безчувствена и самоцелна, а ще може да следва естествения си ритъм, присъщ на всеки отделен човек и неговия проект за личен живот. Дори в големите производствени структури хората сами ще определят темпото, вместо да се подчиняват на диктата на печалбарството. Защо да се тормозим от постоянното пришпорване на натрапената ни конкуренция? Да преоткрием за себе си прелестта на забавянето на темпото.
Разбира се, че домакинството и грижата за хората – дейности, които в трудовото общество са невидими, отделени и определени като „женски“ – няма да изчезнат. Същото се отнася и за автоматизирането на дейности като готвенето, за смяната на памперсите на бебетата. Ако едновременно с труда бъде премахнато разделението на социалните сфери, тогава тези необходими дейности могат да станат част от областта на съзнателната социална организация, отвъд сексуалните роли. Тя ще загуби репресивния си характер и ще бъде изпълнявана според обстоятелствата и нуждите както от мъжете, така и от жените.
Не твърдим, че всяка дейност ще бъде приятна. Някои ще бъдат по-приятни, други по-малко. Разбира се, винаги ще има дейности, които ще трябва да се изпълняват. Какво страшно има тук, щом това не изсмуква жизнените сили? Свободните занимания ще бъдат винаги повече, защото почивката е не по-малко необходима, от дейността. Дори трудът не съумя да удуши тази нужда, той само я приспособи за своите цели, изсмука кръвта ѝ като вампир.
Борците срещу труда не са фанатици на сляпото действие или на също толкова сляпото бездействие. Свободното време, необходимата дейност и свободно избраните дейности трябва да бъдат поставени в разумни съотношения, в съответствие с нуждите и контекста на живота. Изчезне ли веднъж-завинаги капиталистическата принуда на труда, съвременните производителни сили ще увеличат много свободното време на всички. Защо да се прекарват часове ден след ден в заводи и в офиси, когато автоматите могат да ни освободят от повечето от тези дейности? Кому е нужно да се потят стотици тела, когато няколко комбайна са достатъчни? Защо да се трепе умът над елементарни задачи, които компютърът може да реши лесно?
За да постигнем тези цели обаче, можем да вземем само малка част от техниката в нейната капиталистическа форма. Повечето от техническите структури трябва да бъдат коренно преобразени, тъй като те са разработени в съответствие с ограничените норми на абстрактната рентабилност. Поради същата причина не са се развили и много технически възможности. Електричеството отдавна трябваше да се произвежда рационално и ефективно от слънчевата енергия, но тя е достъпна навсякъде и за всички и следователно не може да се продава. Затова трудовото общество се нуждае от гигантски атомни електроцентрали, които представляват заплаха за живота. Методите за екологосъобразно селско стопанство са известни отдавна, но финансовите безумия изискват изливане на тонове отрови във водата, почвата и въздуха. Повечето неща могат лесно да се произвеждат на място, без да се налага транспорт на резервни части и храни на три обиколки на земното кълбо. Това обаче не се прави, защото не е добре за бизнеса. Значителна част от капиталистическата техника е толкова безсмислена и излишна, колкото и разходите на човешка енергия, свързани с нея.
Не казваме нищо ново. Вие прекрасно знаете всичко това, но се отказвате от всяко съзнателно решение: какви средства за производство, транспорт и комуникация е разумно да се използват? Кои са вредни или просто излишни? Все по-яростно бълвате изтърканите заклинания за демократична свобода и същевременно все по-ожесточено отричате социалната свобода за взимането на най-елементарни социални решения, защото искате да продължите да служите на властващия труп на труда и неговите псевдо-“природни закони“.
Самият труд е вреден и катастрофален, не само в настоящите условия, но и изобщо, доколкото неговата цел е просто увеличаване на богатството; това показват икономистите, без да са наясно с това.
Карл Маркс, ръкописи от 1844 г.
XVIII. Борбата срещу труда е борба срещу политиката
Преодоляването на труда изобщо не е мъглява утопия. В сегашната си форма световното общество не ще просъществува още петдесет или сто години. Това, че борците срещу труда си имат работа с един идол в клинична смърт обаче ни най-малко не прави задачата им по-лека. Колкото повече се задълбочава кризата на трудовото общество и колкото повече опитите то да се закърпи се провалят с гръм и трясък, толкова по-широко зейва пропастта между изолацията на безпомощните социални единици и необходимостта от едно движение за възвръщане на своя човешки облик в мащаба на цялото общество. Оскотяването на социалните отношения в огромни региони на света показва, че старото съзнание, подчинено на конкуренцията и труда, се възпроизвежда, макар и на все по-низки нива. Въпреки всички признаци на отпадналост и влошаване на състоянието на капитализма, неговата криза спонтанно протича като бягство от цивилизацията и това се приема за естествено.
Точно пред тази заплаха би било фатално да загърбим всеобхватната практическа критика на труда като глобална социална програма и да се ограничим със скалъпването на някаква жалка икономика на несигурното оцеляване върху развалините на обществото на труда. Критиката на труда има шанс само ако се борим да се изтръгнем от течението на обществен разпад, вместо да се оставим да бъдем отнесени от него. Вече не става въпрос обаче за демократична политика, с която трябва да защитаваме „основите“ на цивилизацията, а за тяхното взривяване.
Нашият живот трябва да бъде убит от труда. Гърчим се в клупа на въжето вече шестдесет години. Сега обаче ще го прережем и ще се освободим. На фенера!
Георг Бухнер, Смъртта на Дантон, 1835 г.
Всеки, който се стреми освобождаващото възвръщане на своя човешки облик и към преустройството на цялата социална система, едва ли може да пренебрегне институциите, съхранявали до днес общите условия на неговото битие. Няма как да въстанем срещу отчуждаването на нашите обществени сили, без да се изправим срещу държавата. Държавата не само управлява половината от социалното богатство, но и гарантира принудителното подчиняване на всички обществени сили на повелите на печалбарството. Борците срещу труда не могат да пренебрегнат държавата и политиката, но те няма да играят тяхната игра.
Тъй като краят на труда е край и на политиката, едно политическо движение за преодоляване на труда би представлявало вътрешно противоречие. Борците срещу труда предизвикват държавата, но не образуват политическа партия и никога няма да бъдат такава. Целта на политиката може да бъде само завладяването на държавния апарат, за да се увековечи трудовото общество. Борците срещу труда не искат да завладеят командните постове на властта, а да ги унищожат. Тяхната борба не е политика, тя е борба срещу политиката.
В съвременната епоха държавата и политиката се сливат с принудителната система на труда и следователно трябва да изчезнат заедно с нея. Бръщолевенията за възраждане на политиката са просто отчаян опит да се сведе критиката на икономическото безумие до някакво благотворно действие на държавата. Самоорганизацията и самоопределението обаче са диаметрална противоположност на държавата и политиката. Свободните социално-икономически и културни пространства не се завземат през задънените улици на политиката и йерархичните батаци на държавата, а чрез установяването на едно контраобщество.
Свободата не е в това да бягаш и се спасяваш от пазара, нито да се оставяш на държавата да те води за носа, а да организираш самите социални отношения без „помощта“ на отчуждаващите апарати. Следователно борците срещу труда трябва да намерят нови форми на социално движение и да създадат предмостия, за да възродят живота отвъд работата. Задачата е формите на дейност в контраобществото да се свържат с настъпателното отрицание на труда.
Нека господарите на света ни мислят за луди, защото искаме да скъсаме с тяхната безумна потисническа система! Можем да изгубим само наближаващата катастрофа, в която ни въвличат, докато отвъд труда ще спечелим един свят.
Пролетарии от всички страни, да заровим господстващия труп с всички негови израстъци! •
Превод Георги Константинов
