Човек ли е политикът?

И той, както видяхме в статията за бюрократа, не е човек, а функция, социална роля, и то роля в един съвсем определен тип обществени отношения.
Правилното тълкуване на термина „политика“ гласи: теория и практика на завземане или „изборно печелене“ на власт, удържането на властта, използването ѝ в лични, партийни и класови цели. Накратко, политиката е защита преди всичко на икономически интереси „с други средства“ – така както „войната е продължение на политиката с ДРУГИ средства“.
Политикът тогава е представител на дадени интереси, той е фигура за изпълнение на целта на политиката. В един парламент политикът е лобист – веднъж на партията, а по този начин и на интересите на партийните спонсори. Лобизмът е легалната проява на корупцията, просто защото без корупция политическата система не може да съществува. Корупцията не е нищо друго, освен нормални пазарни отношения на покупко-продажба, в които тези с влияние продават услугите си на зависимите от тяхното влияние. Корупцията е бичувана (на думи) единствено защото редът на търговията не е законово уреден и държавата не прибира своя пай (данък, такси) от сделката. Ако някаква корупционна практика бъде позволена от закона, както е с лобизма, тя престава да бъде нещо лошо според държавническо-бизнесменското мислене.
От гледна точка на капитализма КОРУПЦИЯТА НЕ Е осъдителна по етични причини, а само понеже – или по-скоро когато – е „незаконна“.
Узаконява се баш със занаята на политика, който е призната за законна корупция, ако не и сводничество – в крайна сметка политикът, особено ако е на власт и го именуват „държавник“, се разпорежда с гражданите така, както сводникът с момичетата си.
Самите политици предпочитат да обясняват своята „професия“ другояче. Те казват, че служат „за разрешаване на конфликти между хората“, т. е. политиката според тях е „изкуството на уреждане на обществените конфликти“. Звучи не само безобидно, но чак и благородно. Без политиците светът ще се удави в конфликти, моля ви се! Светът, казват те, винаги ще има нужда от политика и професионални политици.

„Култ към личността“ – Херлуф Бидструп

Говорейки така за себе си, политиците СКРОМНО премълчават, че това може и да е вярно, но е само половината, ако не и четвърт от истината. Частична истина е равно на лъжа. Политиците гледат да не изтъкват, че имат ПРИВИЛЕГИЯТА да променят правилата (например на правилника за пътното движение), без да питат онези, които ще са задължени да ги изпълняват, които ще си патят от тези правила, ще плащат глоби за нарушения, без да могат да накарат политиците да премахнат очевидно глупавите разпоредби. Е, политикът може от голяма добрина да позволи референдум – с негови въпроси, по негови условия. Залага на сигурно. Още по-скромно и упорито се премълчава въпросът дали наистина политиката е вечна и необходима.

Конфликти на интереси на различни групи хора се появяват тогава, когато типът отношения е форматиран от конкуренция за материални блага. Следствие и основа на тази конкуренция е неравенството, което политиците бетонират със законите си, с действията си като изпълнителна, съдебна и всякаква друга власт. Тоест те сами отглеждат почвата, от която никнат конфликти, а политиците тутакси довтасват, за да ги „уреждат“… Но понеже това са конфликти, в които няма помирение по принцип, политиците „предлагат“ компромис. В идеалния, какъвто рядко се среща в реалността, случай компромисът кара всички да се чувстват горе-долу еднакво недоволни, но остротата на сблъсъка е, поне временно, притъпена. Компромисът СЕ НАЛАГА по властова линия – тук лъсва лъжата, че „политиците само уреждат“. Не, те вземат страна, но и да „проявят баланс“, тяхното решение задължава страните в конфликта да му се подчинят, не е плод на убедителните речи на политиците, вследствие на които кавгаджиите се помиряват доброволно, осъзнали, че има и друг изход.
При друг вид социални отношения, в които конкуренцията е изместена от взаимопомощ, обаче властта е разпределена така, че се е превърнала в безвластие, където всички въпроси биват повдигани, обсъждани и решавани на комунални, производствени, потребителски и други събрания – в такава обстановка конфликти просто не виреят. Не и сериозни такива, които да станат заплетен и болезнен проблем. И са решими без институции за принуда, без професионални функционери в такива институции.
Политиката е вид паразитиране върху проблеми, които самата политика поражда. Политиците са паразити, които се хранят от причинени от самите тях ситуации.
Е, може ли човек с нормална съвест, здрав разсъдък и без непреодолени комплекси да бъде политик през цялото си време, с всеки наоколо, политик и спрямо самия себе си?
Затова политикът не е човек, а роля, и то зловредна. Колкото по-бързо изчезне, толкова по-добре. За да изчезне, трябва да престане да бъде толкова привлекателна (тоест добре платена с пари, възможности, самочувствие над „простолюдието“), колкото е сега. И толкова нужна на групировките, които ползват услугите на тези суперсутеньори, политиците.

Васил Арапов


print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *