106 години от първата руска революция

по материали от книгата на Всеволод Волин „Неизвестната революция“
В началото на ХХ век руската икономика рязко дръпва напред – прогрес, останал общо взето незабелязан от света, а и по-късно отричан в болшевишката историография. От началото на века студенти и по-образовани работници редовно устройват протести и предизвикват различни вълнения. Като цяло руската интелигенция е революционно настроена или поне подкрепя идеите за ограничаване и даже премахване на монархията. В много отношения възгледите за правата на жените, расовата и националната търпимост, схващанията за демократичните принципи на образованите руснаци превъзхождат нивото на интелигенцията в Европа и Америка.
На този фон обаче 175-те милиона селяни са далеч от революционни помисли. Все пак и сред тях расте недоволство, породено от мизерия и липса на земя – след отмяната на крепостното право през 1861 са раздадени мизерни площи, които поради демографски и икономически причини намаляват в отделните стопанства. Но това парадоксално се съчетава с вярата, че „царят е добър, царедворците го лъжат“. Омразата е насочена срещу земевладелците-помешчици. Още повече, че уж отменените от 1863 телесни наказания се практикуват чак до 1904. Подобни настроения преобладават и сред работническата класа.
Усещайки признаците на бурята, самодържавието се мъчи да отклони народния гняв, поощрявайки и дори пряко организирайки погроми срещу етнически малцинства, особено евреите (Кишинев, 1903).
Когато и този отдушник на напрежение не помага, полицейските власти предприемат един хитър според тях ход – решават да организират послушен работнически съюз, ръководен от верни на режима лидери. Размахът на движението обаче излиза извън контрол, макар и да следва внушените им отгоре инструкции да се ограничава с искания изключително по битовото положение и условията на труд, без никаква политика. През декември 1904 легалното работническо движение точно това прави – пред дирекцията на Путиловския завод са поставени редица достатъчно умерени предложения за реформи, но те са високомерно отхвърлени. Започва стачка – следват уволнения. Ядосани, работниците стигат до идеята за петиция до царя, в която да обяснят на самодържеца, че фабрикантите ги потискат.
Без никаква ирония можем да кажем, че текстът ѝ е трогателен. Първоначално тя е много умерена и верноподаническа. Но окончателният вариант, написан под влиянието на партията на социалистите-революционери (есери), макар и в миролюбива форма, иска от царя ни повече ни по-малко разрушаване на основите на самодържавието.
В отговор – кървава баня.
На следващия ден никой в Петербург не излиза на работа. Масовата стачка парализира целия регион. Именно тогава, за координация на действията и за подпомагане на стачкуващите работници, възниква идеята за Съвети на трудещите се, оглавени от интелигенцията с либерални или открито революционни възгледи. Тази идея е напълно вън от партийната пропаганда както на есерите, така и на социалдемократите (през 1903 вече разделени на болшевики и меншевики). Като цяло партиите проспиват Първата руска революция. Всъщност, освен двете нелегални социалистически сили, партиите се появяват вследствие на нея (от крайно реакционни монархистки, през буржоазно-либерални конституционни, до крайни републиканци).
Работническите Съвети са едно от постиженията на 1905 година. Творческата инициатива на масите намира своята организационна форма.
Размириците се съчетават с позорното поражение в Руско-японската война през пролетта. Лятото и есента избухват бунтове в армията и флота, сред които най-известна е епопеята на броненосеца „Потьомкин“. В градовете се стига до сблъсъци с жандармерията, строят се барикади. В селата пламват въстания с убийства на помешчици и подялба на техните земи.
В средата на октомври се провежда небивала всеобща стачка – и правителството отстъпва. Царят публикува на 17 октомври Манифест, с който признава някои граждански свободи, а дори и намеква за конституция.
От този момент нататък революцията бележи спад. Огромното мнозинство решава, че е постигнало победа, не се подлъгват единствено най-радикализираните. Именно те се сражават пред декември на барикадите в Москва, вдигат бунтове в Кронщат и Свеаборг, отново в Черноморския флот (бунтът на лейтенант Шмит).
Но на този етап революционният порив е изчерпан. Надежди се възлагат върху Държавната Дума (имитация на парламент) и върху партийната дейност.
Още на следващата година царизмът преминава в настъпление. Отново са забранени социалистическите партии и техния печат, свирепства цензура, полицията провежда масови арести. Думските депутати са твърде опозиционно настроени към режима. Думата е разпускана три пъти, три пъти е променян избирателният закон, за да се осигури послушен на режима състав.
Друг важен момент е масовизирането на анархистките възгледи, които до онзи момент са оставали мироглед на твърде ограничен кръг хора. В реалната борба и организационна дейност, в открити битки с режима и атентати срещу най-омразните фигури на царизма анархистите печелят авторитет, избистрят идеологията си на практика.
За съжаление, не се появяват масови работнически организации, синдикати с революционна идеология. По този начин народът остава податлив на партийно водачество и това проличава в хода на събитията от 1917 г.
прочел и преразказал част от книгата на Волин –
Шаркан