Анархизмът в македоно-одринското революционно движение
В началото на 1903 г. анархистите вече са твърдо решени да проведат бомбените атентати през април с. г. Това довежда до конфликт между тях и ръководителя на ЦК на ВМОРО Иван Гарванов, който е твърдо против извършването на атентати в Солун, което според него неминуемо ще доведе до реакцията на турските власти и до голяма опасност за Централния комитет в Солун. Първоначално Гарванов предлага на Орце да финансира техни терористични акции в Скопие, Велес или Битоля, само за да ги махне от седалището на ЦК. След като те отказват, Гарванов дори предлага „гемиджиите“ да бъдат ликвидирани, защото искат да действат на своя глава. Гоце Делчев и Михаил Герджиков също са привърженици на атентатите, но извън населените места, главно за да бъдат предотвратени репресиите над българското население. В навечерието на въстанието Г. Делчев взривява моста на река Ангиста, а Михаил Герджиков – железопътната линия при гара Синеклии. Това показва тяхната идейна близост до анархистичните методи на водене на борбата срещу империята. Борис Сарафов, който е близък приятел на Орце, също по всякакъв начин подкрепя атентаторите. След като Иван Гарванов успява да осуети един опит на „гемиджиите“ да се снабдят със сериозно количество динамит, последната тяхна надежда остава Сарафов. Той подпомага атентаторите с 10 000 златни лева, които успява да вземе от Върховния комитет. Впоследствие, когато на конгреса на ВМК му е поискан отчет за изхарчените пари, Сарафов дори се унижава като заявява буквално, че сумата му била открадната от една лека жена, с която имал интимни връзки. Още няколко месеца преди изпълнението на атентатите Орце застрахова живота си за 10 000 златни лева, за да върне парите на Сарафов. След като получават необходимите средства и завършват тунела под Отоманската банка „гемиджиите“ пристъпват към изпълнението на дълго подготвяните акции. Планът за действие е подготвен от Орце Попйорданов и Константин Кирков и е приет единодушно и от останалите съзаклятници. Решава се да запали някой френски търговски параход, тъй като според „гемиджиите“ Франция има най-големи икономически инвестиции в Турция и постоянните размирици и бунтове непрекъснато накърняват нейните позиции. Също така се отчита и силата на френското обществено мнение, което при евентуални размирици би подкрепило каузата на християните. Заради това именно Франция би трябвало да бъде най-активна за въвеждането на реформи в империята.
След като проучват пристигащите параходи на пристанището в Солун, техният поглед се спира върху „Гадалкивир“ на компанията „Месажери Маритим“, който трябвало да пристигне в Солун на 15 април, за да отпътува по направлението Цариград-Одеса. Този ден е насрочен за началото на подготвяните акции. За атентатор на „Гадалкивир“ е определен Павел Шатев.
Сутринта на 15 април Шатев си купува билет за пътуване и се качва на „Гадалкивир“ с куфар, пълен с динамит, който взривява при излизането на кораба от пристанището. Всички пасажери плюс екипажа остават невредими, но параходът е обхванат от пламъци, издигащи се на голяма височина. „Гадалкивир“ гори в продължение на почти едно денонощие, наблюдаван със страх и любопитство от населението на Солун.
Същият ден вечерта Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов поставят петарди и динамит на железопътната линия в покрайнините на Солун точно преди да пристигне влакът от Дедеагач. При взрива локомотивът излиза от релсите, повечето от прозорците на вагоните са счупени, но отново няма жертви.
На следващия ден – 16 април – през деня „гемиджиите“ не предприемат нищо. Но когато се смрачава, Коста Кирков взривява газовите и водопроводните тръби, които снабдяват града с осветление и вода. „Покровителстваният“ от Св. Димитър град остава в пълен мрак. Това е сигнал за останалите съзаклятници за започване на планираните действия. Мечев и Тръчков се опитват да вдигнат във въздуха фабриката за светилен газ, но са усетени от охраната и прогонени чрез изстрели. Докато бягат по улиците, двамата започват да хвърлят бомбите си из града, което води до паника сред населението. Впоследствие Мечев и Тръчков са обградени от войска и жандармерия и след като изразходват останалия си запас от експлозиви, са убити на място. По същото време останалите „гемиджии“ изпълняват останалата част от плана. Орце взривява основите на Отоманската банка, а Милан Арсов и Георги Богданов хвърлят бомби в лятната градина – театър „Алхамбра“ и кафене „Ньона“ на пристанището. Владимир Пингов е застрелян при опита си да запали Бошняк хан. Останалите живи атентатори успяват да се приберат в квартирите си, където остават до сутринта. След тези погроми властите мобилизират цялата жандармерия и войска, които тръгват по петите на „гемиджиите“. Рано сутринта на 17 април Коста Кирков излиза от квартирата си и се запътва към телеграфната станция с цел да я вдигне във въздуха. Преди да успее да запали фитила на бомбата си, той е убит от охраната. Същия ден по обед Орце Попйорданов в продължение на два-три часа хвърля бомби от квартирата си по обсадилите го войници, докато в крайна сметка се застрелва в главата. След като трупът на Орце е изваден от къщата, обезумелите от ярост войници се опитват да го обезобразят с ножовете си. Но валията Хасан Фехми ги спира с думите:
„Ето тъй се умира за отечество. Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвате и да умрете за отечеството!“ До 17 април вечерта жертви на жандармерията и войската стават 42-ма души, като от атентаторите това са само Димитър Мечев, Илия Тръчков, Владимир Пингов, Орце Попйорданов и Константин Кирков.
В Солун мюсюлманите настръхват, обхванати от антибългарска истерия и ярост. Турците се настройват за погроми над българското население в града. Валията Хасан Фехми обаче успява да успокои страстите, като обикаля града и уверява населението, че войската и административната власт ще успеят да се справят с установяването на реда и спокойствието на гражданите. Същия ден привечер, на път за своята квартира в квартал „Пиргите“, файтонът на валията се натъква на един от сподвижниците на „гемиджиите“ – Цветко Трайков, който замисля да изпълни смъртната присъда, произнесена от групата срещу Хасан Фехми. Но когато се опитва да се доближи до него, Трайков е усетен от охраната на валията и е подгонен. Точно преди да бъде хванат, той успява да запали своята бомба и спокойно сяда върху нея като се самовзривява пред смаяните погледи на валията и войниците.
С този епизод завършват атентатите в Солун, които се превръщат в едно от събитията, приковали погледа не само на турските власти, но и на цяла Европа. В следващите дни в пристанището на Солун пристигат австрийска и италианска флота, които се стараят да предотвратят изстъпления над християнското население на града. Европейската общественост в мнозинството си реагира отрицателно на атентатите в Солун. Но от друга страна всички най-авторитетни вестници поместват значителен обем материали за извършените атентати, което отново приковава европейското обществено мнение към Македонския въпрос.
За няколко дни останалите живи Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Бошнаков, Павел Шатев и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците са арестувани и предадени на специален военен съд. Всички убити атентатори и други лица са погребани в българските гробища в обща гробница в горния ляв ъгъл на гробищата, около малката черква-параклис „Свети апостол Павел“.
Но кои всъщност са убитите петима терористи? Какви са техните идейни убеждения и защо с такава лека ръка са решили да се простят с живота си на толкова крехка възраст?
Йордан Попйорданов (Орцето) е роден в град Велес през 1881 г., където завършва основното си образование. След това се записва в Солунската гимназия, която обаче не завършва, тъй като започва да се занимава с революционна дейност. Ето какво пише за него в спомените си Павел Шатев:
„Той и Константин Кирков са основателите и душата на кръжока „Гемиджиите“, който още в началото по задача беше по-скоро за самообразование в чисто нихилистически дух. Руските анархисти стават духовните учители на Орце, който се стреми да им подражава във всяко едно отношение. Орцето прикрива своя характер, големите компании не му се нравят, но с близките си роднини и приятели той обича да разговаря, да критикува и да се шегува. Любимите предмети на Попйорданов в училище са математиката и историята, а другите дисциплини той смята за излишни. Още от ранна възраст той проявява своите лидерски качества. В Солунската гимназия е инициатор на един ученически бунт, който именно е и причината за неговото напускане на гимназията.“
Веднага след като се разделя с училището, Орце се включва в македонското освободително движение. Но той се различава коренно от македонските комити и войводи. У него липсва каквато и да било жажда за слава или показност. Минути преди да взриви Отоманската банка, младежът бърза да предупреди нейния директор, за да няма невинни жертви.
Орце е типичен индивидуалист-анархист по своите схващания и идеи за революцията. И може би най-точно го описват думите на Павел Шатев: „Той бе национален деец, в интернационалния смисъл на думата“.
(следва)
Мариян Гяурски
