Досието ми и „Невинните мъчители“

Най-сетне досието ми ми бе изпратено от България. Преди това бях направил няколко несполучливи опита да го получа. Лицето, което ме предлагаше за разработка, ме поставяше в категорията „син на бивши хора” и завършва предложението си: „да предложа да бъде изгонен от института!”, ако откажа да сътруднича. Годината е 1975 – колко по-скромно звучи в сравнение с ония, на които животът е висял на косъм в предшестващите деситилетия.
Започвам размислите си върху досието си с тая лъжа, с която отговориха на майка ми, когато поиска да прочете досието си. Цитирам някои пасажи, които касаят нея. „3а долавяне по какви въпроси търсят и правят консултации с Марийка Стоянова (това е майка ми), води се на ДОН „Пчеларя” №15222”. Макар и непросветен в терминологията на тия отдели, това изречение говори точно за обратното. ”Изясняване на мнението и настроението на близките на изселените анархисти, ми е необходим агент, кото да информира службата по интересуващите ни въпроси. От проучванията, които направих, като най-подходящ за такъв се явява (следва моето име), син на (следва името на баща ми)”. А това, че лицето, което трябва да се следи и наблюдава, е родната ми майка, е пропуснато.
По време на четенето разпознавам повечето информатори. „Калин” вероятно е най-добрият ми приятел от ученическите, студентските и последвалите ги години до бягството ми зад граница. Стигам до агент „Юлиан”, мой първи братовчед, който ми бе изповядал на какъв натиск бил подложен да разширява кръга от хора, за които му налагали да дава сведения. Един от тоя кръг бях и аз. Беше лежал в затвора за кражби и там го бяха разработили. Всеки път, когато трябваше да се явява на срещите с вербовчиците, сядахме да напишем онова, което щеше да им донесе. Беше донасял точно това, което му бях казвал.
Спомням си и съпруга на адютантката на Жельо Демиревски. Беше сталинист и в червата. „По устава на партията аз съм задължен, ако тя изисква, да давам сведения дори за майка си и баща си”, го чух да казва веднъж при едно от честите му гостувания у нас.
„Моят баща бе свят човек и истински идеалист, а ти си зъл човек да търсиш изповедта ми за него!” – крещеше с пяна на устата дъщерята на бивш генерал и писателка само с една новела (новелата ґ наистина е много добра), когато ґ казах вместо да пише за несполуките си да започне работа заради това, че нямала пари да си купи подходящи дрехи и ходела на интервютата с джинси. Името на баща ґ срещнах в „Ослепително червено” и пътеките му се преплитаха с ония на двете немирни момчета главорези Лев Главинчев и Мирчо Спасов.
Оставих на случайността да срещне изяждащото ме желание и първата книга-изповед, която достигна до мен в Ню Йорк, носеше провокативното заглавие „Комунизмът и разкаянието на един невинен мъчител”. Името на автора, Златко Ангелов, не ми беше познато, а физиономията на хитрец от снимката на обложката ме предупреждаваше да не прибързвам в очакванията си за искреност, обещани в краткото резюме пак там на обложката. Книгата е издадена от Тексаския университет през 2002 година и носи №16 от серията „Източноевропейски изследвания”.
Всичко казано за комунистите, макар и произлизащо от личния му опит, и за фамилилната му сага, е изтъркано от употреба и можеше да се чуе от устата на
мъртвец, без да може да се опровергае, докато вербовчикът Емил си остава просто Емил и не се знае дали няма да се появи отново.
Спрях се върху тая книга по две причини. Едната е, че дълго търсех и очаквах една истинска изповед (на лавиците в библиотеката ми дори стои „Мемоарите” на Т. Живков). Книгата на Златко Ангелов е първата от тях, но останах излъган в очакванията си. Размислите за оная линия между доброволните доносници като него и благородния „Гоце” за оскъдни и опит за прикриване на нечиста съвест. В целия тоя шум и врява за досиетта се стига само до най-ниската група, информаторите, а остава в сянка оня Емил, който остава без фамилно име, и старши лейтенант Юри Георгиев. Последният се катери в йерхарията и след
промените, става началник на полицията в Перник и продължава да расте в коридорите на властта. Но това е междинна група също: група на изпълнители. Някой е нареждал на изпълнителите какво да правят и това води до главния обвиняем – онези банди от палачи, наречени Централен комитет и Политбюро. А те откъде имат тоя гръб? Опасен въпрос – не се бъркай там, където Големите разиграват съдбата ти на цигарена кутия!
Писателят-психиатър д-р Канов пише, че би стиснал ръката на първия изповядал се комунист. Едва ли би стиснал ръката на г-н Златко Ангелов, по-скоро би могъл да му помогне в поставяне на диагнозата. Гледам снимката от април 1991 в ролята на главен редактор на седмичника „Права и свободи”, чета препоръчителното писмо, което му дава английският посланик в София (благодари за информацията, давана му от г-н Ангелов) и дооформям представата си за класическото лице на доносника за всички времена и всички общества.

Ванцети Василев

print

Остави коментар

  • Веселин Байчев

    Здравейте, Ванцети Василев! Съвсем случайно, подготвяйки книга със спомени и рисунки от концлагера Белене на моя баща д-р Петър Байчев, открих, че съм пропуснал Вашата книга „Семената на страха“, както първото издание на „Отворено общество“, така и второто преди две години. Онова, с което не съм съгласен от изложението Ви е написаното за „Марша на лагеристите“. От всичко е вярно само името на автора, Марко Цанов),но той е автор на музиката (в звучащия тогава соцреалистически и националсоциалистически/!/ стил), а автор на текста е неидентифициран за сега офицер от Видин. Бил е обявен конкурс в лагера на мина „Николаевка“ и спечелилите го са били наградени с 3000 тогавашни лева, а не са били освободени. От там маршът се разпространява по всички лагери.
    Когато баща ми излезе от Белене 1954 г., ми го изпя и аз го записах, а той написа текста под нотите.
    През 1993 г на един концерт в зала България под надслов „Репресирана музика“ аз го изпълних, като половината оркестър пееше, а другата го акомпанираше с тропот на крака.
    Ако ми отговорите, ще ви пратя нотите, ако Ви интересува (мисля, че аз единствен ги притежавам), ако БНР пази записа, ще го снема на диск и ще Ви го пратя също.
    Ще се радвам, ако ми отговорите по мейл.
    Поздрави
    Веселин Байчев

    • vantzeti vassilev

      Гн Байчев, изпитвам трудности да Ви отговоря чрез вестника. Ако ми изпратите вашия имейл адрес, ще го направя с удоволствие. Моят е на корицата на книгата ми.

Вашият отговор на Веселин Байчев Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *