Фатализмът може да бъде фатален

печат
Отворих вестник Сънди Ню Йорк Таймс преди няколко дни. Заглавието на първата страница беше „В много клиники – повече печалба, отколкото лечение”. В статията се разказваше за тенденцията в частните болници във Флорида инвеститорите да съкращават разходите, за да повишат печалбата. Следват подробности. Печалбата на инвеститорите се повишила извънредно много, докато медицинските сестри и особено клиниките, в които работят, губили със същите темпове. Първите били изгодно уволнени. А вторите – обречени на упадък. Но не се терзайте, че клиниките западат! Капиталът играе все по-важна роля, дори животът да се влошава, радват се на Wall Street! За тях е важен бизнесът.
Това, което видях оповестено на първата страница на Таймс, беше изцапаната с кръв циментова основа, която поддържа реалността на грозната статия. Всеки знае, че всичко е изгубено и всеки знае защо. Дори когато четем за социални неправди, ние просто стискаме зъби и не ни минава и най-бегла мисъл за създаване на група, която да се бори за по-възрастните от нас или за самите нас. Но представете си, че милиони бяха прочели в същия този Сънди Таймс „Извънземни завладяха болниците във Флорида, пациентите смазани като мухи, докато те поглъщат печалбата”! Огромна част от нас, от единия бряг до другия, би грабнала пръчки и бухалки, вили за сено и всякакви домашни пособия и би поела към Флорида на тълпи или пък към нашите местни клиники, или просто навън, търсейки всевъзможни начини за самозащита. Пазете се, извънземни! Но когато наши роднини, приятели или други хора отстъпват пред присъщата алчност на капитализма – алчност, която безмилостно и непреклонно се налага, ние хората просто махаме за сбогом. Каква е разликата? Когато в добрите стари колежи разумът е потиснат заради печалбата и социалния контрол, отново, какво от това, че го потиска бизнесът, а не враждебни злодеи, завладели мозъците на децата ни? Или в мината, или зад щанда на Макдоналдс, или на поточната линия, или където и да е? Защо хипотетично бедствие, причинено от пришълци, предизвиква възмущение, докато истинските бедствия, причинени от обществените институции, не предизвикват нищо?
Фатализмът, на който се гневя е, че ние, хората, както обикновено мислим, че няма алтернатива на капиталистическия бизнес, дори да се плъзгаме към ада. Фаталното, за което говоря, е, че докато мислим, че няма такава алтернатива, значи наистина няма.
Казано по-грубо, изглежда, че се превръщаме в население от страхливи, невежи хора – или може би във все по-страхливо и все по-необразовано население – понеже тази болест не е от вчера, а върлува от много време. Между другото, хората с дипломи, написани на пергамент, които вървят с високо вирнати носове на всезнайковци и които очакват другите, живееещи в недоимък, да се разкарат от пътя им, онези, които имат много пари (е, не неприлично много) и които мислят, че са над всичко, моля да отбележат, че говорейки за фаталисти, нямам предвид главно бедните хора, които са сериозно потиснати и на които им липсва информация и престижно образование. Най-потиснатите в обществото наистина изпитват параноя, но те го правят именно защото срещат условия, които я оправдават, включително репресии с оръжие и нещо по-лошо – узаконяване на процъфтяващата бедност. Да се свиеш пред това, както мъдро правят бедняците, не е страхлива постъпка, а предпазливост. Нещо повече – бедните хора, въпреки че им липсва задълбочена информация, разбират до голяма степен природата на окръжаващия ги свят, особено неговото лицемерие, вулгарност, алчност и жестокост. На тях просто им липсват средства, за да се изправят срещу това, освен ако не успеят да се включат в социалните движения, за да направят нещо по въпроса. И моля да се отбележи също, че включвам и себе си в числото на фаталистите, превръщащи се в нещастници, не се причислявам към богатите и влиятелните, към собствениците, сенаторите, администраторите, босовете или медийните магнати. Тези приятели в сиви костюми правят само онова, което тяхната квалификация, състояние, интереси и отдавна вече твърдо установено съзнание изискват от техния вид.
Не, говорейки за фаталните фаталисти, говоря предимно за хората, които са и образовани, и същевременно добре защитени от репресии и реакция. Говоря точно за привилигированите хора, които не са на върха на обществената йерархия на материализма. Говоря за добре облечените, добре говорещите, хората с добри обноски, които не са неприлично богати и властни, а просто достатъчно заможни и влиятелни. Те са страхливите слепци или, ако предпочитате, страхливото примижаване е тяхна запазена марка. И техният фатализъм е заразен. Разпространява се със скоростта на равнодушието.
Имам предвид вашата семейна лекарка, за която допускам, че е мила съседка с местна практика. Имам предвид учителя на вашите деца в трети или пети клас, или в гимназията, за когото предполагам, че е грижовен, либерален, великодушен. Имам предвид месаря или пекаря, пощальона или всеки работник, членуващ в профсъюз, пожарникар, автомеханик – всеки един, който демонстрира силна загриженост към приятели и съседи, дори към хора, които не познава. Такива хора биха могли да загинат в пожари в сгради, при които първите рискуват живота си, или имат нужда от колите, които другите поправят, за да се придвижват. Те обаче не демонстрират никаква загриженост към хората, които гинат в мизерия или биват разкъсвани от бомби, произведени в САЩ, нито за хората, които едва могат да прекосят своите собствени квартали, а да не говорим за пътуване из селца, градове, околности, региони или държави. Имам предвид километричното множество раболепни слуги с бели якички във фирмите, които се трудят много под върха, но доста над улицата. Имам предвид хората с доходи, достатъчно по-високи от тези, стигащи единствено за оцеляване. Имам предвид хората, притежаващи телевизори, достъп до интернет, изобилие от книги, които имат дори пиано или поне две коли и акустична китара. Имам предвид хората, които имат възможност за удобства и до някаква степен са изолирани от насилието в делничния живот на градовете и които имат значителен достъп до истинската информация, дори ако набавянето ґ коства някакви усилия. Искам да кажа, че това не са антисоциални хора, не са маниаци за власт и не са в положение, от което да командват останалите, така че да са неизбежно самовлюбени и преситени, нито пък в са толкова потиснати и изолирани, че всичко отвъд оцеляването е херкулесов подвиг. С други думи, искам да кажа, милите хора като теб, милите хора като мен, милите хора, които наблюдават процеса отвътре, докато Америка съсипва други хора, мили хора, които гледат от вътрешността разпадането на Америка за сметка на нарастващото потисничество. Имам предвид мили, либерални, загрижени хора, които гледат, гледат, гледат, но не правят нищо, за да спрат ежедневните бедствия, причинявани от капитализма.

Фаталисти.

Ние, фаталистите, казваме на себе си дори не открито, а в някаква скрита част на съзнанието си: „Мой човек, по-добър свят няма. Няма нищо полезно, което да можеш да свършиш извън тясното си обкръжение от приятели. Нещо повече – ако извадиш наяве нашия дълбоко погребан ужас от това, което виждаме навсякъде – наяве за другите или дори само себе си, това ще бъде огромна саможертва – ще те имат за различен, няма да се вписваш, ще бъдеш отцепник и защо? Какъв е смисълът от такава страшна загуба на удобство и подреденост, само за да протестираш срещу нарастващото потисничество у дома и убийствения терор по света, срещу ежедневните атаки върху всички роби на заплатата (да не говорим за превръщането на планетата в тресавище), когато можеш да се радваш на всичко това или поне да не му обръщаш внимание, ако лицемерието не ти стига, за да му се радваш, или дори да си поскърбиш за минута-две, преди да се захванеш с нещо друго, от което да живееш по-добре.
Стегни се, мъжки. Не се прави на потресен. Ясно ти е, сигурен съм – обратно на всякаква логика и без доказателства – протестът не води до никъде. Това е положението, като нищо не може да се направи с целия този ужас, за мен ще е по-добре да мисля само за себе си и да си втълпявам, че всичко е добре, по-добре е за мен да бъда бодър и усмихнат, да парадирам постоянно с вежливостта си, да пожелавам „Приятен ден” на всеки, да се надявам без надежда, че някое чудо ще направи нещата по-добри, преди да се е наложило да си купя пистолет, за да държа грубия терор по-далеч от живота ми. Затова, мой човек, скрий душевните ми терзания, удави чувството ми за солидарност, задуши човещината в мен и ме остави да бъда щастлив, ако не и страхлив идиот.”
Разбира се, в един момент някой ще трябва да направи нещо повече от това да отвръща поглед настрани. И това ще бъде достатъчно, за да разтърси добре съзнанието и чувствата на широката маса хора, а също и нашите. Как иначе да измъкнем хората от фатализма, щом за фаталиста всичко на повърхността просто допълва болестта? •

(следва)

Майкъл Албърт, Z Net

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *