История без имена

Все още в Ямбол има хора, които помнят с добро избитите анархисти през 1923 г. Запознах се с един от тях и от него научих поучителна история. Ще ви я разкажа така, както я запомних – може да сбъркам фактологията някъде, но се надявам да запазя поуката.
По времето на Стамболийски анархистите в Ямбол са много и действат. Градът е основен център на безвластническото движение у нас и голяма част от местните младежи симпатизират на идеите. Далеч не всички са бедни пролетарии, по него време е модерно да си анархист, да четеш и разсъждаваш за един по-добър свят. Например трима братя, синове на заможен търговец, също мечтаят светът да е по-добър, макар че лесно могат да се уредят с „топло местенце“ при царската власт.
Най-големият от тях е в София. Спечелил е доверието на другарите си и играе отговорна роля при изпращането на „лудите глави“ в чужбина, където властта не ги преследва. По-малкият си остава е в Ямбол и дейно участва в организирането на митинга през март 1923 г. Най-малкият е ученик в Търговската гимназия в Пловдив.
През март става известно за желанието на Стамболийски да конфискува оръжието на населението – желание, от което анархистите го разубеждават още докато лежат заедно в затворите на предишната власт. За съжаление, може би надушвайки идващия преврат, той решава да си уйдиса на амбициите да държи здраво народните юзди, като събере оръжието от хората. За това по-късно плаща не само той, но и тези хора, които дръзват да въстанат против неговите собствени палачи.
Когато анархистите в Ямбол организират митинга, по-малкият от тримата братя участва в него и при окупацията на града армията тръгва да го дири по къщите. Той успява да се укрие в бараката за инструменти на лозето на родителите си и преживява там от помощта на приятели няколко дни.
На първи април обаче пристига лоша вест. Най-големият брат е паднал жертва на полицията. Няколко полицаи го разпознават и по софийските улици започва преследване. Ранен и уморен, той успява да се скрие в една къща, където изгаря документите на нелегалните другари, които носи в себе си, и се самоубива, защото знае какво ги чака такива „разбойници“ като него в тъмниците на истинските палачи – не вярва да удържи информацията, която му е поверена. Преди това обаче успява да напише бележка на братята си: „Продължавайте“.
Когато вестта за смъртта му стига до Ямбол, другарите разказват на по-малкия брат, който се крие в бараката на лозето. Все още градът трепери под ботуша на войниците, изклали 20-тина негови другари няколко дни по-рано, но той успява да стигне до София, като по пътя взима най-малкия брат от Пловдив. Заедно с другари от софийската организация погребват най-големия от тримата. След което тръгват за Ямбол.
Хората в София ги съветват да не се прибират, опасно е, но може би скръбта е надделяла над здравия разум. На гарата в Ямбол армията взима и втория брат и след няколко дни най-малкият погребва и него.
Не знам през какво е минал този човек, докато дойде „освобождението“ на 9 септември 1944 г. Знам, че след 9-ти е минал през Куциян и може би още едно-две места за „превъзпитание“. До края на живота си е останал „неблагонадежден“ за „народната власт“ – мишена за случайни и преднамерени репресии. Отдавна е починал.
Синът му вече е стар човек – случайно отидох да го видя точно на датата, на която са взели баща му да пазят „народната власт“ от него. Имах най-доброто желание да запиша разказа му, но човекът не обича микрофоните. Неговото семейство си е изпатило достатъчно, за да разбера неприязънта му към подобно документиране, затова и скрих имената на тримата братя. Реших обаче, че историята трябва да бъде поне преразказана – имената не са най-важното. Важното е техните идейни наследници да знаем, че работата, с която сме се захванали, е по-сериозна, отколкото може би ни изглежда. Да знаем, че за анархистите се знае малко не защото са разбойници, а защото разбойниците дотолкова се страхуват от тях, че ги преследват и след смъртта им.
Златко