Кой всъщност вдига цените?

печат
Тези купувачи и продавачи на истински неща са физическите хеджъри. Правителството на Рузвелт разбира обаче, че за да работи борсата нормално, трябва да има и втори вид участник – спекулантът. Целият смисъл на съществуването на спекуланта по първоначалния замисъл на хората, които са изградили този пазар, е да гарантира, че физическите хеджъри, реалните участници, винаги ще има къде да купуват и/или продават своите стоки.
Представете си пак, че вие отглеждате царевица, но карате реколтата на пазара в момент, в който фирмата за зърнени храни не купува. Тук се намесва спекулантът. Той ви купува царевицата и я държи. Малко по-късно може фирмата за зърнени храни да потърси царевица на пазара, но в момента да няма селскостопански производители, които да продават. Без спекуланта в този случай, както земеделецът, така и фирмата за зърнени храни ще се прецакат заради едно временно разминаване.
Със спекуланта обаче всичко върви гладко. Земеделецът носи царевицата на пазара, може да няма фирми за зърнени храни, които да купуват, но спекулантът му взима царевицата на 2,80 долара на бушел. Два месеца и половина по-късно производителят на царевични пръчици иска царевица, но на пазара няма земеделци и той купува от спекуланта по 3 долара на бушел. Спекулантът печели, земеделецът бързо пласира реколтата, фирмата за зърнени храни си получава суровината на поносима цена, всички са доволни.
Системата работи кажи-речи идеално петдесетина години. Тя е строго регулирана от държавата, която разбира, че влиянието на спекулантите трябва внимателно да се следи. Ако на спекулантите се разреши да купят цялата реколта царевица или дори голям процент от нея, те лесно могат да манипулират цените. Затова държавата поставя лимити, които гарантират, че във всеки един момент търговията на стоковите борси ще бъде основно в ръцете на физическите хеджъри, а спекулантите ще играят чисто функционална периферна роля, за да вървят нещата гладко.
С тази идея стоковите борси се превръщат в много полезен начин за определяне на така наречената „спот цена“ на суровините. Поради своите особености, суровините се произвеждат по цял свят в силно различаващи се условия, което прави тяхното ценообразуване много тежко и сложно. Съвременните стокови борси обаче го улесняват.
Производителите на царевица, пшеница, соя и нефтени продукти могат просто да видят фючърсните цени на централизираните стокови борси като NYMEX (Нюйоркската стокова борса), за да добият представа колко могат да поискат за своите стоки. Ако търсенето и предлагането са определящите фактори за тези фючърсни цени, системата работи нормално и логично. Ако се намеси нещо различно от търсенето и предлагането обаче, цялата система отива по дяволите – и именно това се случва през лятото на 2008 г.
Ценовият балон, който ни сполетя онова лято, се пече отдавна. Началото е през 1980-те години, когато няколко финансови компании от Уол Стрийт започват да купуват дялове от борсовите фирми, търгуващи на различните стокови борси. Един от първите примери за това е през 1981 г., когато Голдман Сакс купува борсовата фирма Джей Ейрън.
Малко след това, в началото на 1990-те, тези компании започват тихомълком да натискат държавата да не се спича толкова за тия лимити. По-конкретно, през 1991 г., Джей Ейрън, филиалът на Голдман, пише до Комисията за търговия със стокови фючърси (КТСФ – държавният орган, регулиращ тези борси) и иска едно дребно изключенийце от правилата.
Цялото определение за физическите хеджъри било ненужно рестриктивно според аргументите на Джей Ейрън. Вярно, че за един производител на царевица, купуващ фючърсни договори, било нормално да се застрахова от рязък спад в цените. Все пак земеделието е рискована работа! Всичко може да сполети един земеделец – природа, едно-друго! Всеки, който отглежда някаква култура, поема някакъв риск и е нормално и логично държавата да позволи на добрите хорица да купуват фючърсни договори, за да се застраховат от този риск.
Какво да правят обаче хората на Уол Стрийт? Не били ли и те като земеделците, в смисъл, че и те поемат риск, като се излагат на капризите на икономическата природа? В края на краищата и един спекулант, който изкупувал царевицата, също носил риск – инвестиционен риск. Така че – аргументира се филиалът на Голдман – защо да не позволим и на горкия спекулант да избяга от пустите лимити и да извършва сделки в неограничени количества? Защо изобщо трябвало да го наричаме спекулант? Не можело ли и Джей Ейрън да се нарича физически хеджър? В края на краищата и те поемали реален риск – досущ като един земеделец!
На 18 октомври 1991 г. КТСФ в лицето на Лори Фърбър, назначена от първия президент Буш, се съгласява с писмото на Джей Ейрън. Фърбър пише, че разбира, че Ейрън искат тяхната спекулативна търговия да се признае за „по същество намаляване на риска“ и след купища финансово-юридически жаргон приема техните аргументи. Така започва началото на края на спекулативните лимити и нормалното равновесие между физическите хеджъри и спекулантите на енергийните пазари.
През следващите години КТСФ тихомълком издава шестнайсет подобни писма на други фирми. Спекулантите вече спокойно могат да превземат стоковата борса. Към 2008 г. цели 80% от сделките на стоковите борси са спекулативни според един служител на Конгреса, който проучва цифрите. „И това е по най-предпазливата оценка“, пояснява той.
Още по-поразително в тези изключения е, че са давани кажи-речи тайно. „Аз бях началник на отдела за търговия и борси, а Бруксли Борн беше председател [на КТСФ в края на 1990-те] – казва Майкъл Грийнбъргър, днес професор в университета на Мериленд – и никой от нас двамата не знаеше, че такова писмо съществува“.
Тези писма така и нямаше да излязат на бял свят, ако не беше една случайност. Това разкрива колко всеобхватен е контролът на спекулантите над държавата.
Един служител на Конгреса, бивш сътрудник в Комисията по енергетика и търговия, съвсем случайно дочува служители на КТСФ да споменават писмата между другото на някакво изслушване. „Бях поканен от Комисията по земеделие на изслушване за енергетиката, което КТСФ провеждаше – спомня си сътрудникът. – Изведнъж, някъде по средата, те казаха: „Да, от години издаваме такива писма“. Аз вдигнах ръка и попитах: „Сериозно? Издали сте писмо? Мога ли да го видя?“ Реакцията им беше: „А, така. Ами сега?“
Постоянно ги тормозихме по телефона – продължава той – и накрая те изплюха камъчето: „Трябва да питаме Голдман Сакс“. Аз подскочих: „Откъде-накъде ще питате Голдман Сакс?“
Сътрудникът ми показа разменените имейли с тогавашния служител на КТСФ, който му казва, че трябвало да питат Голдман за разкриването на тези писма. Сътрудникът пише първо:
„Притеснени сме от нежеланието за разкриване на исканото от нас писмо от 1991 г. по отношение на изключенията за хеджъри. Моля, изпратете ми името и датата на това писмо.
Също така моля да ме запознаете със становището на КТСФ по това писмо. Цялата тази секретност е непонятна за нас.“
От КТСФ отговарят:
„Дайте на хората два-три дни да се съгласят с вас.“
„Хората“ в този случай са получателите на писмата, по-конкретно Голдман Сакс. На което служителят на Конгреса пише отново:
„Какво секретно има в едно 17-годишно писмо, което е формирало политиката на държавата? Умът ми не го побира.“
Проблемът се задълбочава от редица други малко известни вратички, които са политически и регулаторни абсурди, приличащи много на осмените в класическата британска телевизионна сатира „Пиринченото око“ измислени закони, в които продажбата на опасни наркотици е строго забранена, освен ако не се осъществява „чрез мандрил“.
„Основанията бяха смехотворни – казва друг сътрудник в Конгреса. – Едно нещо е незаконно, ако се прави по един начин, но няма никакви проблеми, ако същото нещо се прави по друг начин. Къде е логиката?“
Всички тези изсмукани от пръстите вратички създават на практика огромна държавна субсидия за шепата фирми като голдмановата Джей Ейрън, получили полусекретните писма от КТСФ. Защото по същото време, когато получават тези писма, тези фирми създават нов инвестиционен инструмент, нова маса на казиното, организирана така, че те да прибират гювеч от всеки, който иска да играе. Този нов инвестиционен инструмент се нарича „спекулация с индекс“.
Да го обясним по-просто. Да речем, че създадем един индекс, наречен „Индексът на менюто на Макдоналдс“ (ИММ). В него влизат цените на единайсет ястия на Макдоналдс, включително Биг Мак, кока-кµла, пържени картофки, сладолед и т. н. Да речем, че общата цена на тези 11 ястия към 1 ноември 2010 г. е 37,90. Ти залагаш 1000 долара на индекса на менюто на Макдоналдс на същата дата, 1 ноември. След един месец общата цена на тези единайсет неща е вече 39,72. Ха! Та това си е 4,8% ръст. Тъй като си вложил 1000 долара в ИММ на 1 ноември, на 1 декември вече имаш 1048 долара. Умна инвестиция!
За да бъде ясно – ти не купуваш реално кюфтета, кµла и пържени картофи за 1000 долара. Просто залагаш 1000 долара, че цените на кюфтетата, кµлата и пържените картофи ще скочат.
Къде е хватката? Ако си прост сульо от улицата и искаш да залагаш на това безумие, нямаш право, защото твоето поведение ще бъде спекулативно и ограничено по оня стар Закон за стоковите борси от 1936 г., който уж поддържал крехкото равновесие между спекуланта и физическия хеджър (т. е. реалните производители и потребители). Същото се отнася и за голям пенсионен фонд или тръст, който няма едно от онези вълшебни писъмца. Дори да искаш да играеш на тая щуротия, не можеш, защото тя е забранена за Простия Спекулант.
Можеш да седнеш на масата само ако „вземеш под наем“ онова изключение, което държавата тихомълком е дала на фирми като Голдман Сакс с онези шестнайсет писма.
Ако искаш да спекулираш с цените на суровините, трябва да минеш през лицензиран от държавата спекулант като Голдман Сакс. Това е съвършената далавера: Голдман и другите банки не само че прескачат закона от 1936 г. и нарушават крехкото равновесие, което десетилетия наред предотвратява ценовите балони, отприщват потоп от спекулативни пари към пазар, който не е направен, за да ги поеме, но тези банки си осигуряват и изключителен посреднически статут за прииждащия порой.
Защо да не заложиш на нещо, без което хората не могат – например храни, бензин или нафта? Има ли нещо по-сигурно? Все едно, че ще спрат да купуват бензин! Или пшеница! Това е Америка, егати! Пичовете ще набиват макарони и кифли с тонове още поне десет века. Виж какви гъзове са отпрали в тая страна – накарай ги само да намалят пшеницата, захарта и царевицата!
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *