Криза ли е бежанската криза?

През първите десетина следвоенни години в Европа се преселват на няколко масирани вълни около 15 милиона души от Турция и Северна Африка. Не настъпва нито „културен сблъсък“, нито „ислямизация“. Напротив – възходът на икономиката позволява създаването на щедри системи за социално подпомагане. Инерцията на „трийсетте славни“ години продължава до „рухването на комунизма“ – преднамерен и двустранно договорен демонтаж на държавно-капиталистическата система на СССР и подчинените му страни с кодово име „Перестройка“, организирана от КГБ в крепко и плодотворно класово сътрудничество със западните правителства. Всеки получава своето: Западът се обезопасява от революция в Източна Европа, която би помела и него, а партийната номенклатура на „социализЪма“ успешно конвертира привилегиите си в твърда валута. Тогава в Западна Европа „нахлуват“ емигранти от „соцблока“, немалък поток се устремява към САЩ, Канада и Австралия. Германските вестници в началото на 1990-те пишат за „културния шок“, стоварил се както върху източните, така и връз западните немци, когато вече ни граници, ни стени ги „пазят“ едни от други. Югославската върволица войни добавя и истински бежанци. На сенчестия европейски пазар се появяват нови играчи – руски, албански, сръбски и всякакви други мутри, признато по-свирепи от местните бандюги. Качва се нивото на „битовата престъпност“, но в онзи момент европейските медии коментират какви ли не други кризи, само не и за „заплаха за европейската цивилизация“. За емигрантите също приказват много неща, но не ги наричат „нашественици“ и „паразити“, при все че полицейските статистики сочат точно това – нашествие на криминална вълна, която не се ограничава с кражби на коли и далавери за източване на социални помощи, а променя трафика на хора, наркотици и оръжие, влива „свежа кръв“ в корупционните практики на Стария континент.

Днешната „миграционна криза“ е различна, както по количество, така и качество. Идва основно от страни, които, подобно на прясно „демократизираните“ кремълски сателити, повече или по-малко клонят към „светски“ диктаторски режими. Намесата на Запада ги хвърля в съсипия и дори допринася за смазването на истински революционни опити – в полза на „своите кучи синове“, лоялни към Запада групировки.

Сравнени с черноработниците, поканени в Европа през 1940-1950-те, днешните мигранти изобщо не мязат на „неграмотни дивашки орди“. Повечето владеят чужд език, имат образование и професии, също като „нашите“ мигранти през 1990-те, с тази разлика, че езиково бяхме по-слаби. Днешната „вълна“ също така не е толкова многобройна като следвоенната, сравнима е отново с източноевропейската, само дето не съдържа значителния мутренски елемент, втурнал се преди 20 години да завладява „сенчести“ пазари на „богатата западна софра“. Днешните бягат от войни и размирици, подпалени с одобрението и участието на същата Европа.

И така, по същество: защо в Европа помпат истерия около имигрантите? Защо у нас тази истерия (съвсем според старата „социалистическа“ шега, че когато в Москва пръднат, в София се насират) придобива най-крайни и уродливи форми? Забележителното е, че по „мигрантския проблем“ вият европолитиците, но не и евробюрократите, не и работодателите – напротив, в „нормалните държави“ са налице доста белези на задоволство от страна на администрацията и бизнеса.

Основателно предположение: преувеличеният мит за „бежанците-паразити“ обслужва политиката на затягане на коланите. Триумфът на досегашния модел евроатлантически капитализъм приключи още през 1970-те. Демографските проблеми налагат на властите да съкращават социалните придобивки именно за собствените си „кореняци“ граждани, а „неканените чужденци“ са оправданието със задна дата на вече отдавна предприети мерки.

Остават обаче „ислямизирането“ и „тероризЪма“, нали?

Капитализмът винаги е решавал проблемите си чрез масов организиран грабеж – война. Печалбите от войните са големи, печалбите от възстановяването на разрушенията – още по-тлъсти. Нематериалната печалба пък се състои в поредния кръг успешно разбиване на потиснатите класи на враждуващи помежду си парчета.

Само че след Втората световна измъкването от кризи чрез голяма война е вече бая рискована крачка – веднъж заради несравнимо по-мощните атомни оръжия и второ – риск от социален взрив. Буржоазната пропаганда плаши, че революциите били установявали диктатури – лъжа, това правят контрареволюциите. Плаши, но всъщност диктатурата е изгодна форма на съществуване – смяната на политическата върхушка слабо засяга властта на капитала, който насетне извлича дивиденти от „демократизиране“ (покриване на олигархията с воала на „гарантирани права и свободи“). Трудно е за вярване, че потиснатите хора вдигат бунтове за повече потисничество, а не за обратното. Следователно, социалният взрив при голяма война има всички шансове да поеме по руслото на мащабна социална революция. Тъкмо нея капитализмът иска да избегне. Затова „борбата с ислямския тероризъм“ (чиито активисти, барабар с простите симпатизанти, са микроскопична статистическа грешка на фона на всичките 1,7 милиард изповядващи исляма хора по света) е достатъчно удобен и контролируем заместител на „голяма война“.

Голяма или малка, при война се вземат „извънредни мерки“. Страхът от „врага“ оправдава всякакви „временни трудности“ и лишения. Това, че „врагът“ често е измислен в центровете за манипулация и разпространен като умствена зараза от медиите, е „дребна подробност“.

Остана последният въпрос: кой печели?

Дежурният отговор: САЩ! Наистина ли? Възможно. Твърдението „Америка иска да подчини Европа“ има доказателства, но и значителни слабости, сред които например факта, че Европа намира за доста изгодна позицията си на подчинен на американското военно командване тиловак, който припарва до фронтовата линия по изключение. Съществуват обаче и други обяснения, не по-слабо обосновани. Защо не разгледаме хипотезата „Европа премята САЩ да ѝ върши мръсната работа“? В споменатите вече Югославски войни стана тъкмо това – туткане на ЕС, докато не се намесиха „тъпите американци“, които „оправиха нещата“, обирайки всички негативи.

Или още по-достоверната хипотеза, че лидерите на ЕС и САЩ отдавна са се споразумели и играят театро пред и без туй лековерното „обществено мнение“. Обективно Европа и Америка (не тези на гражданите, а на правителствата и корпорациите) имат сериозна причина да се държат заедно – разпадът на СССР не е приключил още, ред е на главната наследничка на империята, която е ядрена сила. Китай продължава да се катери по стръмнината на икономическия ръст, опасен е както напредъкът му, така и подхлъзването, което е способно да повлече цялата световна икономика.

Каквито и хипотези да трупаме по въпроса „кой печели“, от анархическа гледна точка е важно е разберем „кой губи?“ – и отговорът е очевиден: хората, които продават труда си и себе си, за да живеят. Всички извън олигархичните кръгове в своите страни са обречени на постоянна загуба – системата е устроена така, че пречи дори да постигнем „реми“. Не можем повече да губим, останахме без гащи, следва кожата и месата по задника. Губим и даже ако просто седим по трибуните и като запалянковци следим „битките на големите“ – като си плащаме за зрелището. В съблекалните „големите играчи“ си стисват ръцете и делят голямата баница, а за нас остават „вълнуващи спомени“ и шлюпки от семки във врата.

Васил Арапов