Революционният потенциал

печат
Революционният потенциал
Под революционен потенциал разбираме хората, които симпатизират на безвластническите идеи, които биха се борили последователно не за поредната смяна на правителства и режими, а за радикално преустройство на обществото.
Издирването на такива хора е свързано с анализ на класовата теория от една страна, и с анализ на състоянието на различните слоеве в България, разглеждана като интегрална част от Европа и света.
Васил Арапов: виждам потенциал у практически всички групи без най-привилегированите
Търсенето на революционен потенциал опира в идентифицирането на онези класи, които желаят промяна и са способни да я осъществят. Но самият въпрос с определянето на класите в съвременното общество не е толкова лесен, особено когато задълбаем в подробности. Например, наемен работник, който притежава акции, който дава под наем апартамент, собственик е на малка семейна бакалия, зареждана от негов приятел или роднина, зад щанда на която през седмицата стои платена от него продавачка – към коя класа принадлежи такъв човек?
Като че ли под „класа“ днес трябва да разбираме най-вече определен манталитет, при все че нивото на дохода на конкретния човек е от значение. От още по-голямо значение е и начинът, по който се получава този доход: дали продава труда си; дали произвежда стоки и услуги; дали самият е работодател, посредник във финансови операции и т. н. Вярно е, че класата като фактическа принадлежност (по доходи, по място в производството и разпределението, по значимостта в политическото управление) има множество свои „предатели“. Обаче твърде много представители на безимотните слоеве мечтаят да станат „началници“, затова надали е уместно да ги заклеймим за избора им да се спасят поединично от мизерията. Те просто са свикнали да смятат, че друг изход няма, но при определени условия биха прогледнали“.
Виждам революционен потенциал у практически всички обществени групи. Изключвам само най-привилегированите (системата им дава всичко), както и тези в подножието на социалната пирамида. Най-онеправданите, за съжаление, са и най-пострадали от лумпенизацията (да не кажа деградация) – процес, който надали е изцяло стихиен, прекалено нашироко е плъзнал сред общество.
Следователно, перспективен революционен потенциал имаме сред упражняващите свободни интелектуални професии; сред дребни земеделски производители, които не използват наемен труд; сред наемни работници в производството и сферата на услугите, но вероятно без тези от администрацията и финансовите институции, освен низшия ешелон такива служители; учащи се. Особено внимание заслужават завръщащите се поради кризата гурбетчии от Гърция и Испания, където може да са имали допир с тамошни анархисти. Основната причина обаче да им се обърне внимание е, че тук те най-вероятно ще си останат безработни. Недоимъкът или ще ги тласне отново към чужбина, или ще ги включи пряко или косвено в структури, които даже ние следва да признаем като престъпни и осъдителни от гледна точка на свободата, солидарността и равенството. А закоравели криминални лица, особено ако са се издигнали в сенчестата йерархия, трудно ще можем да превъзпитаме в идейни революционери.
Останалите, освен отчетливо класово осъзнатите противници на безвластието, следва да бъдат прицел на пропаганда и просвещение, изобличаване на лъжовните им духовни „ценности“, но това може да има успех само ако анархическата идея пусне корени в приоритетно перспективните социални групи, които посочих.
А да не забравяме и за етническите малцинства у нас. Мнозинството от тях се намират в плен на своите традиции, робуват на организирани престъпни групировки (или етнически партии), които стъпват върху тези традиции. Държавата умело използва определени асоциални прояви и етническото недоверие, за да разделя и владее. И ако не спечелим с идеите си поне част от вниманието на малцинствата, въпросът с революционния потенциал остава наполовина решен.
А понеже имаме да прескачаме широк трап, с половин скок това няма да стане.
Златко Костадинов: не предлагаме нищо на хората с най-ниски доходи
Един точен класов анализ на съвременното общество би се оказал извънредно интересен и полезен за откриване на потенциални наши съмишленици. За съжаление смятам, че над силите ни е да направим такъв анализ. Затова ще изложа само личната си гледна точка.
Като че ли най-често интерес към анархизма (и в частност към ФАБ) проявяват младежи, обикновено в ученическа възраст, по правило по-интелигентни от повечето си връстници. Те почти изцяло черпят информация от Интернет, пак там комуникират. Мотивите са прекрасни – разочарованието от установените порядки поражда желание да споделят мечтата си за повече свобода с други хора. По правило обаче тези деца стоят далеч от социалните проблеми. Трудно свързват обществения натиск, срещу който неосъзнато се опълчват, с политическата (и още по-трудно – с икономическата) система. Първо, бунтът на пубертета срещу авторитетите се смесва с осъзнаването на социалната несправедливост. Второ, ние не умеем да им обясним връзката между общественото устройство и личното им разочарование. Трето, тяхната средата ги притиска и скоро смачква идеалистичните им пориви. Причините сега не коментирам, но резултатът е, че както започва в Интернет, обикновено интересът на юношите към анархизма приключва там. Не бива да очакваме сериозен ангажимент от хора, които не умеят да се грижат дори са себе си.
Другата група, която се свързва с нас, са отрудени хора, белязани от „системата“. Обикновено те притежават изграден мироглед, според който по някакъв начин припознават близост до идеите ни. Такива хора разполагат с житейският опит и умения, които липсват на юношите. Но рядко са толкова енергични като младите. Избират свои частни начини да се борят със „системата“, обикновено концентрирани в даден проблем. Включват се в акции понякога, но при първото противоречие с разбиранията им, при първото разочарование от определени неща, те се оттеглят, вместо да предизвикат дискусия, да се опитат да променят нещо. Не можем да очакваме от такива хора да ни оправят организацията, нито да ни наливат акъл в главите – те ни търсят, за да получат помощ, а не за да ни предложат своята.
Има и хора, които проявяват чисто интелектуален интерес. Такива често изповядват типично елитарни ценности (което автоматично ги отписва от потенциалните ни другари), разглеждат анархизма единствено като философско учение. Не биха заслужавали да ги споменавам, ако не губехме време и сили, за да ги убеждаваме в неща, които всъщност не ги вълнуват.
Убеден съм, че интересът към нашата пропагандата е практически нулев сред хората с най-ниски доходи. Причината е от една страна в тяхното лумпенизиране, от друга – в нашата претенциозност, но най-вече в това, че не предлагаме нищо, което да им помогне да живеят по-добре. Не по-зле от нас те си дават сметка, че утре няма да стане революция. Затова предпочитат да се наспят и утре да изкарат малко повече пари, вместо да си напъват още един час мозъка, за да ни четат писанията. Ако искаме да предизвикаме интерес сред тях, няма смисъл да им разказваме за революцията в Испания, за окупираните фабрики в Аржентина или за досиетата на ДС. Трябва да им предложим нещо, от което да им олекне на врата още утре. Ако нямаме какво да им предложим, биха предпочели да не ги занимаваме с глупости.
Георги Константинов: трябва апостолска работа
От много години повтарям да се обърне внимание на бедните от малцинствата, да се установяват контакти с тях, да се разговаря и да се създават връзки.
Бедните не са само сред циганите. Техният процент едва ли е по-малък от този при турците, а ако имаме достоверна статистика, те ще се окажат най-малко 50% и от „българското мнозинство“. Докато не постигнем сливането на недоволството и не дадем апостоли, идея и организация за решаването на социалния проблем на тези три “низши“ групи, които образуват преобладаващото мнозинство от българския народ, дотогава ще продължаваме да живуркаме като безсилен кръжок, който се занимава със себе си, вместо с действителните проблеми на хората и времето, в което живеем. Изглежда предпочитаме да заобикаляме тези задачи и сме готови да забравим, че още за дълги години, може би и десетилетия, борбата на бедните срещу богатите в най-разнообразни форми ще бъде доминираща в нашия свят, където съотношението между богати и бедни е 1:6 с тенденция пропастта между тях да продължи да се увеличава!
Освен човешкият потенциал, аз мисля, че не по-малко важен за социалната революция е проблемът за стратегията, тактиката, методите и средствата на революционната борба през новия век.
В едно от предишните си писания бях споменал за изработване на стратегия и тактика анти-Клаузевиц. Нека не забравяме, че трудът на Карл фон Клаузевиц „За войната“ датира от началото на ХIХ век и е конструиран най-вече върху опита и анализа на Наполеоновите войни. Оттогава почти всичко се е променило, за да оставим стратегията и тактиката в революционната война на нивото на прецедентите от 19 и 20 век.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *