Социология на „социализма“
1б) При развитие на събитията по втория вариант на първия сценарий, нашето бъдеще се очертава от румънския или югославския пример. Това обаче едва ли може да се очаква от нищожествата в днешното политбюро, чийто първи секретар беше протеже на Червенков, преди да го предаде. Започнало кариерата си „след 9-ти“ в милиционерските шпицкоманди, то слугуваше на „силните на деня“, усвоило от тях „фундаменталния принцип“ в българската политика – да се държиш за властта с цената на всяка мръсотия и с безкористната помощ на поредния наемател на романовите палати. (Пред събрание на партийния актив в зала „Универсиада“, след преврата в Москва, с който Хрушчов бе заменен от Брежнев, Живков изрази сервилността си към новия господар и готовността да му слугува по следния начин: “За нас, другари, няма значение кой управлява в Кремъл – Ленин, Сталин, Хрушчов или Брежнев. Вчера, днес и утре, ние сме и ще бъдем винаги с СССР!“ Тези думи са били посрещнати с „бурни аплодисменти, преминаващи в овации“ от сборището партийни внуци на бай Ганя. За подобна вярност, завършила с поредната национална катастрофа, регентите, начело с Богдан Филов, министри и депутати от III-то царство бяха разстреляни.) Затова няма смисъл да обследваме душите и образите или поведението на върхушката, нито това на евентуалната ѝ смяна от новото поколение партийци с техните интриги, препъвания и блъскане с лакти пред вратите на висшата власт в надпревара кой пръв да занесе ибрика на „прославения маршал на югославските народи“. Подобен обрат „ала Тито“ е още по-малко вероятен. Все пак ще подчертаем, че едно такова „завоюване на независимостта“ от подобни „герои“ би улеснило нашата борба, защото противниците на революционните методи и средства ще се лишат от главния аргумент в своята пропагандата – плашилото на съветските танкове и дивизии, което те размахват непрекъснато от Унгарската революция през 1956 г. насам. Тогава единственият враг би бил „собствената ни“ номенклатура и нейната диктатура, поддържана със заемите на западните банкери и бакали, и породената от „независимостта“ патриотарска вълна на най-ретроградните слоеве на интелигенцията и работниците.
2) Ако параличът, пълното корумпиране, деградация и страх от класовата борба оставят партийното блато неподвижно (което е най-вероятното за една партия, която продължава да счита Георги Димитров за велик, Вълко Червенков за интелектуалец, а Тодор Живков – за двете едновременно), инициативата може да премине у масите и в общи линии те ще се изправят пред две възможности:
2а) Ако в навечерието на промяната не съумеем да постигнем революционно единодействие между физическите и умствени работници, пак ще имаме два подслучая:
2а‘) Полски вариант, при който избухналото работническо въстание бива посрещнато с апатия, неразбиране и дори със страх от интелигенцията. Тогава съвзелата се от уплахата си държавнокапиталистическа класа може да смаже със „собствени“ сили започващата революция.
2a“) Съветски вариант – при офанзива от страна на интелигенцията и инертност на работническата класа, породена от недоверието ѝ към въздушните и „възвишени“ искания – „неутрализиране на инакомислещите“ с помощта на полицейски и съдебни процедури.
И в двата подслучая резултатите ще бъдат дребни отстъпки и реформи от страна на победителите и отчаяние у победените с отлагане на революционното решение до следващия върхов момент на кризата.
2б) Ако успеем да постигнем предварително революционното единство на работници и интелигенти, възможните варианти са:
2б‘) Унгарски с „плебейска разправа“ с партийната върхушка и нейните опричници от „органите за сигурност“.
2б“) Чехословашки с преобладаващо влияние на интелигенцията.
Но и в двата случая, при очертаната във времето перспектива (през следващото десетилетие), възможностите на Кремъл да се намеси ще бъдат нищожни, клонящи към нула. По две причини:
• вследствие аналогични процеси на разложение на силите на режима и революционизиране на работническите, войнишки и интелигентски маси на така нар. СССР и
• поради непрекъснато растящия натиск на Китай върху далекоизточните граници на СССР и страховете от верижна реакция на въстанията в Източна Европа.
Независимо от това, че тези две причини оттук нататък могат само да увеличават теглото си в предстоящите исторически събития (румънският случай е показателен в това отношение), ние не можем да строим стратегията си върху най-благоприятния вариант и, ако е необходимо, трябва да сме готови да водим въстаналия народ на бой не на живот, а на смърт с империалистическите армии на Кремъл, зовейки техните войници да обърнат оръжията си срещу общия враг – държавнокапиталистическата класа на империята и нейната диктатура! •
Георги Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано, Италия
