Ще има ли БЪЛГАРСКА ПРОЛЕТ?

По законите на жанра започвам с положителното.
А то е съществено на фона на последните десетина години обща социална апатия, при все локалните и краткотрайни припламвания.
Първо, масовите протести обхванаха и малките градове. Демонстрантите бяха хиляди, в сравнение с числеността на населението им надминаваха и Варна, където на улицата излезе почти всеки трети неин жител. София тук е направо на опашката – от близо 2 милиона души едва 10 хиляди. Засега.
Второ, протестиращите отказаха да преговарят с властта. Ако някой иска да чуе исканията ни, да дойде на площада! Жалките опити на правителството да покажат подставени лица, уж „говорители на недоволните“, само ще ядоса хората. А хвърленият като мръвка на кучета Дянков – кому е нужен? Вече не е министър, на кого му пука за този персонаж? Бунтът е против самата политическа класа, против партиите, против икономическия монополизъм. Какво тук значи някаква си (без)личност?! Еле пък унгвент като бившия финансов министър.
Допълнителен повод за гняв ще е и запъването на премиера: не, ще си платите сметките такива, каквито са! не, ще си пазим макроикономическите показатели, пък вас Господ да ви пази!
Трето, появи се искане за граждански контрол над онези институции, в които има съмнения за корупция и нередности. При все рационалното зърно в тази идея, този пункт от анализа на протестите у нас към днешния момент представлява граница между положителното и негативното. Ще се върна към него, за да мога да завърша тази статия с оптимистична нота.
И така, негативното в протестите.
Искането за национализация е крачка назад в социален смисъл. Мотивацията за такова искане е ясна: без сдържащата роля на държавата, монополистите от бизнеса ще се развилнеят съвсем. Но – кой им помогна да станат монополисти? Държавата. Не конкретно правителство – различни правителства ще толерират различни монополисти, ама пак монополисти. Самата държава е монополист в сферата на политиката, администрацията, „легитимното насилие“. Държавните предприятия монополисти нима са по-шукар за преглъщане? И за капак: държавата има дял от печалбата на монополиста, нима има интерес да сдържа и ограничава? Нима ще ни пази нас, гражданите? И така да стане, от нея кой ще ни опази?
Искането за мажоритарни избори също не е адекватно решение. Добре, ще изберем „личности“ – интелигентни и уважавани специалисти. Може даже да забраним партиите. Какво ще им попречи да се групират задкулисно? Кое ще ги накара да приемат закони за повече отговорност пред народа? Така си слагат не таралеж в гащите, ами направо гладни пирани. И да ги отзоваваме когато ни скимне – те ще са заети повече с това да се прикриват взаимно, отколкото да си гледат работата. В рамките на централистичната схема на управление това отзоваване ще направи институциите бездейни. Едни избиратели ще искат отзоваване на този или онзи депутат, други ще са против – системата блокира. Но остава да ни тежи на гърба. По-добре без нея!
Отделно – с какво това ще реши противоречието „богати – бедни“? В пазарната икономика всичко се продава, всичко се купува, богатите имат повече възможности да се укрият, да наложат своето. И да си напазаруват избрани специалисти. Средата за корупция остава. Светци ли ще търсим да ни управляват?
Исканията остават в същата схема. Когато има недоволство, рече един професионален демагог от българския политически елит, правят се избори. Но недоволство има постоянно. И при най-доброто управление – нека предположим, че съществува такова извън въображението на политиците, отразено в забаламосаните умове на по-податливите граждани – винаги възникват проблеми. Централното им решаване иска време, бюрокрацията има свой интерес, бизнесът свой, конфликтните страни са натоварени с посредници, които дърпат чергата така, че да получат изгода от всеки спор. Пак избори? Системата на представителната демокрация не работи в такива условия. Но пък пряката демокрация именно така работи – чрез непрекъснато обновяване и незабавно реагиране на локалните проблеми със силите на засегнатите от тях, без внасяне на шум и обърквация от страна на централния овластен фактор.
Последният негатив е общата атмосфера на патриотизъм на протестите. Какво му е лошото?
В социално отношение българите изоставаме от гърци, испанци и араби. Сред тях социалното в протестите преобладава, националистическото, религиозното е изтласкано назад, изоставено като приоритет. Защото вече не става дума за национална независимост, за освобождение на нацията. Настъпило е време да освободим личността. Да я освободим от предразсъдъците, от комплексите, от страха за културната й идентичност. Да я освободим от експлоатацията, осъществявана не от чужди завоеватели, а от нейни сънародници, които развяват същите знамена. Изобщо, твърде много знамена се развяват. В това число и трикольори, украсени с чудати символи. Например – меч и чук. Меч и чук. Със сърп поне можеше да се жъне. А с меч – по кого? Няма ли мечът да срещне щит или друг меч? Тънка е границата между патриотизма и национализма, но и в двата случая се получава противопоставяне спрямо други хора, които отвъд държавната граница имат същите проблеми – най-вече със собствените си изедници, с които говорят един и същ майчин език. Пък и няма националисти, които да не радеят за централизирана и силна държава – тоест по-могъща и по-упълномощена класа от бюрократи и политици, здраво прегърнати с едрия бизнес, който отдавна има собствена националност и собствен патриотизъм – този на парите. Няма националисти, които да не се стремят да замразят националната култура в прост набор от критерии за принадлежност, разбираем за националистическите лидери и удобен им като лостове за управление. Факт – заговори ли държавата за патриотизъм, значи ще иска от народа жертви: изтърпяване на бедност, вербуване на пушечно месо, примиряване с по-малко граждански права. Но тези жертви не се отнасят до управниците – те продължават да ядат до насита, да се возят в скъпи коли, да се сдобиват с имоти. Те не гинат в окопи, тях не ги изоставят без медицинска помощ заради липсваща здравна осигуровка, а тя липсва защото работодателят си „намалява разходите“.
Патриотизмът е градивен до едно ниво. Надхвърли ли отношенията вътре в страната, от добродетел се превръща в порок. Солидарни вътре, патриотите стават безсърдечни и безсъвестни навън, готови са заради щастието на сънародниците си да ощетят или направо заробят други народи. В свързания свят, над който грее едно слънце и духат едни ветрове, докато съществува и един роб, никой никога не може да се нарече свободен.
Заклинанията „Българи юнаци“ няма да ни помогнат. Тепърва ще видим колко сме юнаци. Юнаците не страдат от комплекс за малоценност и не го избиват кресливо, обиждайки всеки, който не прилича на тях!

Обещах оптимистичен завършек. За да се получи по-траен, ще го прекарам през закаляващата процедура на критиката. И така, ценната в основата си идея за граждански контрол над институциите, поразени от корупция и непрофесионализъм.
Това са всички институции и органи на държавната машина. Държава и страна – не са синоними. Еле пък държава и народ. Държавата – това са институциите. Добре, нека ги поставим под контрол. Веднага изникват следните проблеми:
– как ще изберем свои представители, които да надзирават политиците и чиновниците? Днес видяхме, как властта си прикотка две беквокалистки в соловия концерт на премиера, уж представителки на протестите.
– как ще ги предпазим от изкушението на подкупността? Бедността не е порок, но предпоставка за голяма свинщина. Да изберем заможни? Че те вече си имат свои питомни политици и бюрократи. Пък и кога богатият е разбирал бедния? Може да се намерят единици такива – ама ще сколасат ли да надзирават всички министерства, комисии, агенции, служби? Ще имат ли достъп до „класифицирана информация“? Как ще се отчитат пред народа за нея?
– как ще избегнем оправданието на институциите, когато те започнат да саботират дейността на гражданските комитети, оправдавайки се, че контролиращите им пречат да работят? А отчасти тези им доводи ще имат основание – не може да си изпълняваш задълженията, докато някой непознат ти диша във врата и все те прекъсва с въпроси: а това защо го правиш? а това какво беше? а защо …? А вземат ли да дават и акъл, става непоносимо. Редките добросъвестни екземпляри измежду бюрокрацията ще пропищят. Да премахнем бюрокрацията? Ама чакайте, държавата е съставена от бюрокрация така, както компютърът – от микросхеми.
Не става ли сложно, тромаво, трудно за ефективно контролиране, лесно за практическо мутризиране? Хаос, от който не възниква ред, защото приемливият за гражданите ред не е изгоден за мутри и институции.
И понеже стана дума – институциите пак ли ще имат повече права от гражданите? Пример: Топлофикация осъжда длъжниците си за един ден, гражданинът се бори в джунглата на съдебната система срещу Топлофикация цели 12 години!
Изход обаче има. И то тъкмо в премахването на бюрокрацията. Сиреч – ликвидираме държавните институции, но оставяме гражданските комитети, чиито членове подлежат на отзоваване във всеки един момент. И тези комитети няма да блокират, защото ще са хиляди – във всяко предприятие, във всеки жилищен блок, квартал, село, град. Мрежа от комитети, които решават локалните проблеми на хората с участието на самите хора, а за обща координация използват преки връзки, така ще може да се справяме и с по-мащабни задачи, да съгласуваме действията си. Това е структурата на федерализма, на пряката демокрация. Гъвкава и обновяваща се, тя поставя като главна ценност свободата и нуждите на всеки отделен гражданин, не жертва хората за цифри в отчети към Брюксел, Москва или Вашингтон!
Е, щом днешните будни българи стигнаха съвсем близо до тази идея, може би наистина са юнаци. Може би наистина ще успеят да довършат онова дело, за което загинаха Левски и Ботев.
По-оптимистично от това не мога да си представя.
А вие?

Хасан Девринджи
______________________
ПОСЛЕПИС:
Моите най-дълбоки почитания към гражданите, които освиркаха поднесения към паметника на Апостола на свободата венец от правителството. Точно така – революционерите не се почитат с венци от жандарми!
Х.Д.