Възпаленото гърло на истината

печат
Не вярвах никога в миражи,
за идващия рай не стягах си багажа –
учителите ни в море лъжи удавени,
изплюти във сибирски лагери.
Не бях аз по-различен от невежите,
а и да бях, то твърде малко –
не ми остави белег Будапеща,
не скъса ми сърцето Прага.
макар разстрели да не ни косяха,
живяхме, без да вдигаме глави –
деца на страшните години,
безвремието водка вля в кръвта ни.

Така е пял Владимир Висоцки. Докато „правилата на живота“ в страната, която обичаше, не скъсаха сърцето му съвсем буквално на 25 юли 1980. Интересно, но просто съвпадение е, че и Нестор Махно умира на 25 юли. И двамата бяха известни. Официално разгласяваните им „образи“ рязко се разминаваха с това, което народът знаеше, помнеше за тях, смесвайки фактите с легенди. И двамата ценяха свободата повече от всичко. Висоцки не е претендирал да го възприемат като „борец срещу системата“, неговото оръжие станаха китарата и дрезгавите стихове, с тях той непрекъснато бъркаше в раните на народната памет за войната, за сталинизма, за поомекналия след 1950-те, но все така смазващ личността режим на партийните бюрократи, за ширещата се деградация на човещината в СССР. В същото време редица „съветски дисиденти“, че и „антикомунисти“ от онова време, а и досега, откриваха оправдания за репресиите. Висоцки обаче не призна в нито един свой стих, че „държавните интереси“ са заслужавали и една прекършена човешка съдба – нито на фронта, нито в затвора, нито в мината, нито в кръчмата.

В началото на 1970 г. сценаристът Давид Карапетян представя на известния режисьор Андрей Тарковски проект за филм за живота и борбата на Нестор Махно. Използвайки връзки сред номенклатурата, той получава достъп до някои архивни материали. За ролята на Махно привлича Висоцки, през август двамата заминават за родното място на революционера Гуляй-Поле, като пътьом изнасят концерти. Обсъждайки проекта, Карапетян предлага една от „хулиганските“ песни на Висоцки да стане музикална тема на „анархическата слободия“, на което Висоцки остро възразява. Местните жители вече са споделили с него обикновено премълчавани спомени, а и дори малкото архивни извадки са разбили в очите на Висоцки пропагандните митове. Бардът казва на сценариста, че песента му „Хайка за вълци“ е тази, която подхожда на героичната борба на Махно. „Изобщо, всичко официално казано за Нестор Иванович е пълна лъжа!“ – отсича Висоцки.

Резултатът е предсказуем – надзорниците от „културно-просветните ведомства“ забраняват проекта, авторите му си спечелват неприятности с властта за години напред.

Възползвайте се от интернет търсачка и прегледайте мнението на съвременните граждани на бившата болшевишка империя, млади и стари. Ще забележите, че малцина остават равнодушни към Висоцки, към неговото творчество. Пристрастеността към песните му е обзела напълно различни хора с убеждения от неприкрито фашистки до осъзнато анархични и така е било още докато Висоцки е бил жив, когато песните му се презаписвали от магнетофон на магнетофон, без оглед на влошаващото се качество на звука, когато хората дебнели всяка грамофонна плоча, всеки игрален филм с негово дори епизодично участие. Навярно ще се натъкнете на повтаряна в различни варианти мисъл, че съществуват три вида поезия: за избрани; за всички – в смисъл за никого; за всички – в смисъл за всеки един човек, който не е глух, който не стъпкал съвестта си без остатък. Висоцки е автор на поезия от посочения трети вид. Слушателите винаги са откривали себе си в песните му. Ще се припознават в тях и занапред. •

Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *