в теорията и практиката на руския анархизъм на границата на XIX и XX век

Проблемът с избора на средства за постигане на поставените цели е един от най-важните в руското освободително движение. Пропаганда със слово или на дело? Оправдано ли е използването на насилие? Какво в крайна сметка ще вдигне народа на революционна борба? Това са въпросите, разглеждани не само в теоретичните трудове на ръководителите на различните направления, но и на конгресите и конференциите на политическите партии и движения. В същото време на практика някои революционни партии като социалреволюционерите (есерите) и анархистите използват открито терора, други като РСДРП официално го отричат, но на места също вършат актове на „пропаганда на дело“.
Независимо от радикалните настроения на местните групи в движението теоретиците на анархизма далеч не са апологети на терора. Както тези от „по-старото“ поколение (П. Кропоткин), така и някои от „по-младото“ (Я. Новомирски, Я. Боровой и др.) не поставят терора на първо място като средство в революционната борба.
М. Бакунин неведнъж е разглеждал използването на терора, особено в неговите нравствени измерения: Може ли някой на този свят – цар или политически престъпник – да върши безнаказано мерзости? пита той в писмо до Херцен и Огарьов. От тези позиции Бакунин е противник както на държавния, така и на революционния терор.
С течение на времето обаче възгледите на Бакунин се развиват в посока към по-решителни действия. Това е особено забележимо в неговите призиви от така наречения „нечаевски период“. През това време той не само не отрича, но дори пропагандира терора (Бележка на преводача (Георги Константинов): Как?). Според него в обществото, в периодите, предхождащи революцията, винаги има хора, които не могат да сдържат своите разрушителни пориви до началото на всеобщата борба. Те търсят враговете и ги унищожават. Такива решителни действия, многобройни и разнообразни прояви на необуздана страст на младите хора накрая се изливат в общо въстание.
В края на 60-те години на XIX век Бакунин вече не изпитва колебания за моралната страна на въпроса и намира оправдание за политическото убийство: Когато управниците са озверели, … и народът трябва да озвери. Тук се съдържа конкретен призив за индивидуален терор, за изолирани актове на изтребление на високопоставените лица, в които са въплътени формите на властта или формите на икономическото разложение.
Обосноваването на необходимостта от актове, които според Бакунин би трябвало да предизвикат прилив на народно негодувание, се превръща в прототип на теорията, която следващите идеолози на анархизма ще нарекат „пропаганда на дело“. Допускаме, че анархистите-терористи от началото на ХХ век са приели следното твърдение на първия анархист като отправна точка на своята идеология: Не признаваме друго дело освен изтреблението и сме наясно, че то може да се прояви в твърде разнообразни форми: отрова, нож, примка и прочее! … Революцията ще ги освети в тази борба.
Всичко казано по-горе ни позволява да изтъкнем прякото влияние на Бакунин върху развитието на терористичната тактика на анархистите практици в периода на руските революции от началото на века. Следователно той не е дядо на бомбаджийския анархизъм, както считат някои изследователи на наследството на Бакунин, а негов „баща“. За обективност трябва да се отбележи, че апологетиката на тероризма е характерна за творчеството на Бакунин едва в края на 60-те години на XIX век, което може да се отдаде на силното влияние на Нечаев върху него. Това обаче не изключва отговорността на Бакунин за писането на „терористични“ документи и не го освобождава от отговорността за тях. (С всичките недоизречени на моменти „страшни фрази“ и полуцитати госпожата не доказва с нищо „бащинството“ на Бакунин по отношение на руския и световния тероризъм. В писмо до Херцен по повод несполучливия опит на Каракозов за цареубийство от 1866 г. Бакунин е повече от категоричен в отхвърлянето му като метод на революционната борба. На индивидуалните актове, колкото и героични и трагични да са, той противопоставя социалната революция на трудовите маси. Другото е нечистоплътна манипулация. – б. прев.)
Другият изтъкнат теоретик на анархизма, П. А. Кропоткин, има противоречиво отношение към въпроса за терора в хода на революцията. Неговите възгледи по този проблем се променят под влиянието на различни събития и в трудовете му могат да се намерят изявления както в защита на терора, така и срещу него. Затова в историографията битуват различни мнения по този въпрос. Възгледите на Кропоткин за терора са разгледани най-подробно в своето развитие от О. В. Будницки, който счита теоретика за косвено отговорен за широко разпространената практика на терора в Русия.
Проблемът за отношението на Кропоткин към терора според нас се изчерпва с мястото, което той отрежда на актовете на насилие в революцията. При такова разглеждане на проблема позицията на анархиста остава еднозначна във времето: той никога не е смятал терора за способен да събуди масите за революция. На първо място в революционната борба Кропоткин поставя не героичните действия и работата на самотните аванпостове, които влизат в престрелка, а сериозната предварителна агитационна работа. Според него отделни актове на терор биха могли да се прилагат само в изключителни случаи, когато могат да стимулират революционното пробуждане на масите.
Кропоткин създава теорията на анархизма и разпространява нейните постулати в руското революционно движение, но не става „лидер“ на анархистите в Русия. Причината за това е не само „недостатъчният радикализъм“ на учения за по-младото поколение, но и в европейския характер на неговата анархистическа теория. За разлика от Бакунин, теоретикът в своите трудове не обръща почти никакво внимание на Русия, а вижда най-вече в Европа (Франция) трамплин за бъдещата революция. Едва от времето на Първата революция (от 1905 г.) той започва да оказва идеологическо влияние върху Русия. Бакуниновата версия на анархизма се оказва по-приспособена за Русия, както със своя революционен дух, така и с по-голямата близост до руския манталитет. Новите анархисти противопоставят на „кабинетния учен“ (Кропоткин) „великия бунтар“ (Бакунин): Той е чужд на абстрактните планове и отвлеченият свят на идеите не импонира на неговата дълбоко жизнена природа. За младите анархисти Бакунин е фанатикът на революцията, апостолът на всеобщото унищожение, обсебен и бесен, но безспорно първият най-велик романтик на революцията.
Отсъствието на пряк призив за революционно насилие прави теорията на Кропоткин безнадеждно „остаряла“ за анархистите в революционната ситуация в началото на XX век: унищожаването на класовите окови прерасна в революционна стихия и за мнозина започна да изглежда като самодостатъчна ценност. Това води до усилено „пъпкуване“ на нови идейни направления в анархокомунизма по време на революцията от 1905 до 1907 г.
Началото на революцията през 1905 г. в Русия принуждава много анархисти да преразгледат своите възгледи за тактиката на борбата с държавата. Радикализацията на настроенията на народа радикализира и анархистическата идеология. Процесът на вътрешнопартийното „олевяване“ е характерен и за партиите по време на революцията, но в редиците на анархистите идейното разграничаване протича най-интензивно. Това може да се обясни с децентрализирания характер на движението и отсъствието на авторитарен идеологически натиск, което позволява на отделните групи да развиват собствени възгледи, да изразяват открито своето мнение и да популяризират своята програма.
Идейното разграничаване започва с преразглеждане на идеологическите основи на самия анархокомунизъм, който е преобладаващата тенденция в движението от края на XIX век. Дори последователите на П. Кропоткин, групирани около вестник Хляб и свобода (Хлеб и воля), декларират, че по въпроса за унищожението … не трябва да се пипа с ръкавици.
Одобрението на Кропоткин за използването на терора в изключителни случаи позволява на неговите последователи да завършат логично неговата мисъл, като признаят на терора функцията на неизбежен атрибут на революцията.
За първи път кропоткинците заявяват ясно, че терорът е тактика на анархокомунизма и одобряват не само масовите, но и индивидуалните актове на насилие. Терорът може да се използва за пропаганда, за отмъщение или за изтегляне от обращение на представители на реакцията, които са опасни за революцията.
Дори тези изявления обаче не звучат достатъчно радикално за много анархисти и тактиката на анархокомунизма продължава да се преразглежда. През април 1905 г. групата Безначалие обявява своите собствени виждания по въпроса. Това направление в анархокомунизма признава използването на всички възможни средства за осъществяването на социалната революция. Безмилостната кървава народна разправа включва както въстанието, уличните боеве, най-ожесточените форми на терора в уличната борба, така и експроприациите и всякакви открити нападения над магазини и домове от потиснатите класи…
Безначалците включват групи от така наречените анархисти-общинници, призоваващи да се бие тази змия – буржоазията, да се бие нейното изчадие – държавата, да се бият тези чудовища безпощадно, до смърт.
Характерен за Безначалците е призивът за разправа, използващ терминологията на Сергей Нечаев, организатор на печално известната Народна разправа. Групата всъщност се обявява за последовател на неговите революционни принципи. Не е трудно да се намерят перифрази от Катехизиса на революционера на Нечаев в документите на Безначалците. Целта на революцията и в двата случая е пълното унищожаване на съществуващия свят. Нечаев твърди, че революционерът трябва да бие всичко омразно на този свят. Посейте повече омраза навсякъде провъзгласява теоретикът и организатор на Безначалците Бидбей (С. М. Романов). Ако Нечаев обявява безстрашния разбойнически свят за истински революционер в Русия, то Безначалците признават мръсната сган, тоест безработните, скитниците, босяците и всякакви отцепници от обществото за свои братя и другари.
Към най-радикалното крило на анархокомунизма се присъединява и друго направление – това на Чернознаменците. Недоволните от абстрактнотеоретичните постановки на Кропоткин се събират около вестник Черно знаме през декември 1905 г. (а по-късно – около вестник Бунтар). Основоположник на новото направление е И. С. Гросман. Колко недопустимо изостава от практиката теорията на анархистите! се възмущават Чернознаменците и препоръчват да се изкоренят абстрактните тенденции в анархизма.
За разлика от пропагандата на либералния анархизъм, свързвана с името на Кропоткин, Чернознаменците въвеждат тактиката на безмотивния терор – организиране на покушения срещу лица, които тъй или иначе са част от класата на експлоататорите. Анархистите не трябва да насочват своите терористични удари към буржоазията само за някаква нейна конкретна вина пред пролетариата. Буржоата трябва да се бият като представители и цвят на буржоазното общество. Вечната смъртна заплаха трябва да виси страховито над буржоата и да напомня за тяхната „вечна вина“ всеки час, всеки миг от тяхното съществуване. Сред тях няма „невинни“.
На практика безмотивната борба с буржоазията намира своя израз в редица терористични актове, най-известни от които в Русия са взривените бомби на 17 декември 1905 г. до кафенето на Либман в Одеса и в ресторант Бристъл във Варшава.
През 1906 година в редиците на Чернознаменците се очертават две направления – на индивидуалните терористи безмотивници и на комунарите. Първите се готвят единствено за борба с буржоазията с индивидуални покушения, а вторите се стремят да я допълнят с частични въстания и провъзгласяване на Анархически комуни в различни села и градове. Въпреки леките разминавания във възгледите, и двете направления на Чернознаменците признават само насилствено-революционната тактика и се отнасят отрицателно към легалните методи за борба. Като цитират Бакунин, те упрекват западноевропейските анархисти в липса на класова тактика на революционния анархизъм.
Крайният нихилизъм на Безначалците и Чернознаменците намира многобройни последователи в Русия. Групи от Безначалци се появяват в Москва, Петербург, Харков, Бялисток, Екатеринослав, Ростов на Дон и други градове. Една от ростовските групи анархокомунисти се стреми да унищожи насилието на човек над човека с насилие, със свещения кинжал, револвера и бомбата (Проблемът е в това дали обектите на атентатите са човеци – б. прев.).
Така през 1905 г. в анархизма се оформя ново направление на анархокомунизма – така нареченият анархически тероризъм.
Оформят се и идеологиите на други основни направления в руския анархизъм – анархосиндикализмът и анархоиндивидуализмът. Анархосиндикализмът се противопоставя както на кропоткинския, така и на терористическия анархокомунизъм.
Синдикалистите виждат в общата стачка на всички градски и наемни работници основно средство за освобождението на работническата класа. В рамките на буржоазното общество борбата срещу Капитала, Държавата и Църквата трябва да се води от тайни анархически профсъюзи, които организират стачки, бойкоти, саботаж и терор.
Синдикалистите не признават поголовната тактика на Чернознаменците и Безначалците. За тях терористични актове трябва да се извършват само срещу крупни и отявлени врагове на работническата класа. Крупните насилствени частични експроприации се одобряват, но само в два случая: за подпомагане на безработни и стачкуващи; и за партийни нужди.
Синдикалистите се противопоставят категорично на безмотивния терор: групата се отнася отрицателно към такива терористични актове като хвърляне на бомби в кафенета и пр., защото те не допринасят с нищо за осъзнаването, а само ожесточават работниците и възпитават у тях груби кръвожадни инстинкти.
Я. Новомирски, един от теоретиците на направлението, отхвърля крайния нихилизъм на анархокомунистите терористи: Върху ненавист нищо не може да се построи: това е закон на живота. Ненавистта отблъсква, ненавистта руши, а хората могат да бъдат увлечени, обединени и водени към велики дела само под знамето на велико, сплотяващо и окриляващо чувство като любовта към класата или човечеството. Такава е хуманността.
Анархоиндивидуализмът застава малко встрани от посочените по-горе направления в анархизма. За лидери на индивидуалистическия анархизъм в Русия през периода на Първата революция се считат А. Боровой и О. Виконт. Появата на анархическата теория на Боровой е предизвикана по-скоро от нуждата да се обнови теорията на Кропоткин и други, чиито икономически построения, въпреки привидната им сериозност, постоянно избиват на романтизъм, отколкото от практически интереси на анархическото движение.
За А. Боровой анархическият тероризъм е неприемлив. Според него това направление е чуждо на истинския анархизъм, където личната свобода се разбира като същевременна свобода на всички останали и където стимул за свободно творчество е … чувството за лична отговорност за опазването на тази свобода. Оттук и отрицателното отношение на Боровой към идеята за насилието, в която той вижда лична свобода без отговорност, водеща до произвол и деспотизъм.
С тези аргументи теоретикът счита, че Чернознаменците и другите анархисти терористи са изкривили революционния романтизъм на Бакунин: Гросман отне от Бакунин всичко, което го прави Бакунин, изтръгна душата му … и се мъчи да изкара живия труп за истинския Бакунин с вода от девет кладенеца.
Като разбира каква опасност за обществото представлява стремежът на Безначалците и безмотивниците да разрушат напълно буржоазната култура, теоретикът на индивидуализма пише: аз вярвам, че пътят на анархизма минава през преодоляването на съвременната култура, а не извън нея.
Подобни са възгледите на О. Виконт, редактор на списание Индивидуалист и автор на брошурата Анархическият индивидуализъм (1906 г.). В неговата трактовка обаче анархизмът е вкусил греха на крайния индивидуализъм, всички средства са оправдани за освобождението на личността: нищо не може да се изпречи на моя път. Ако ми пречиш, ще те хвърля в пропастта. Ако пък аз съм болен, немощен и ти преча да изкачиш върха, хвърли ме.
Практическата дейност на отделни индивидуалисти през годините на Първата революция се изразява в редица индивидуални терористични актове и експроприации без никакъв контрол от ръководителите на анархическото движение.
Независимо от различията във възгледите за сферата на влияние върху обществото, за начините и мотивацията за борба с режима при новите направления в анархизма, те всички поставят на първо място радикалните действия в борбата с врага. Неслучайно Амстердамският конгрес (26–31 август 1907 г.), където присъстват представители на всички идейни течения в движението, по предложение на Ема Голдман подкрепя индивидуалните и колективните терористични актове. Някои автори считат, че „новите“ анархисти вземат за основа на своя мироглед учението на Бакунин за активното революционно действие. На тази именно основа се изгражда теорията на така наречената „пропаганда на дело“ в противовес на пропагандата със слово.
Влияние за този избор оказва не само революционната ситуация в Русия в началото на XX век, но и психологически фактори: в идейната платформа на бакунизма намират израз присъщият на младостта радикализъм, склонността да се избират по-бързи и по-прости пътища за решаване на сложни въпроси, стремежът към самостоятелност и противопоставяне на света на „бащите“.
Идеите на „новите“ анархисти намират широка подкрепа в революционното анархическо движение в Русия. Новите направления са тясно свързани с конкретния ход на събитията в страната: руските анархистки вестници и списания получават сведения „от първа ръка“ и това им позволява бързо да проверяват доколко са правилни техните теоретични постановки на практика.
Друг фактор за подкрепата на крайния (терористически) анархизъм в Русия е социалната потребност от идеята за насилието в страната в края на XIX и началото XX век, в чието лице обществото вижда начин справедливостта да възтържествува. За значителна част от руското общество, отчуждено от властта и убедено в безчовечната същност на тогавашния политически строй, терористичният акт придобива нравствена мотивация. В съзнанието на хората се формира образът на Героя, а не на терориста убиец. Това дава тласък на по-нататъшния възход на терористичната дейност в периода на революцията. •

В. К. Смирнова