* Още по темата може да чуете в подкаста Къде отиде водата?

Хората в Перник посрещнаха празниците на воден режим. Той започна в началото на декември и към края на януари все още продължава. Всъщност не е ясно дали водоподаването скоро няма да бъде съвсем прекратено. Очаква се с подобен проблем да се сблъскат и други градове, например Шумен и Ботевград.
Медиите говорят за „криза“ и „скандал“, но нека побързаме да успокоим читателя! „Кризата“ е перманентна поне от три десетилетия. А „скандалите“ вече са се превърнали в ежедневие и единственото наистина скандално нещо би било, ако властта вземе изведнъж да направи за своя сметка нещо полезно за хората.
Тук ще опитаме да погледнем малко по-хладнокръвно и да си отговорим на следните въпроси: Защо се стига до такива кризи? Можем ли да ги очакваме и в бъдеще? Какво можем да направим, за да ги предотвратим?

Защо се стигна дотук?

Много се изговори за причините за липсата на вода в Перник. Техническите подробности се различават, но няма съмнение, че в основата на проблема е безотговорността на „отговорните“ лица, несъмнената им подкупност, алчността на бизнесмени и експерти от всякакъв мащаб и произход. Паническите арести, които властта извърши, за да задоволи страстите на недоволните перничани, само доказват вината ѝ.
Не можем обаче да обвиним и предишните управления в недостатъчно безхаберие. Тази криза съвсем не е прецедент. Ако днес Перник страда от източения язовир, то от доста години редовно стават наводнения поради разкъсани диги на язовири, не веднъж и дваж загиваха и хора. Ако при управлението на Борисов водата на един стохиляден град беше подарена на „Стомана“, то при Филип Димитров водата на един милионен град като София беше подарена на „Кремиковци“. Перверзната логика на властта е, че защитава работните места, като защитава работодателите, като им гарантира евтина вода, като я взема от същите хора, които иначе биха останали без работа. Това важи за всички „демократични“ правителства, без значение в какъв цвят са се боядисали.
Същата перверзна логика се прилага и във всяко друго отношение, когато трябва да бъдат противопоставени интересите на населението срещу интересите на капиталистите. Боклукът се внася, защото се отварят работни места. Златото се изнася, защото се отварят работни места. Морето и планините се застрояват, защото се отварят работни места. Чудно кому са нужни тези работни места, след като работниците продължават да бягат навън? Изглежда са най-нужни на работодателите!

Какво можем да очакваме?

Нищо по-хубаво. Защото проблемът не е в конкретните управници, а в самия принцип на управление.
Инфраструктурата е скъпа и дългосрочна инвестиция. Ако някое правителство налее много пари в инфраструктура, това няма да му донесе повече приходи в бюджета. Ако днешното правителство строи язовири, от това най-много ще спечелят идващите правителства, за които управлението на водите ще бъде улеснено, без да има нужда да правят разходи от бюджета си. Когато съществува истинска парламентарната конкуренция между властниците, тя не стимулира дългосрочните инвестиции – няма смисъл да наливат пари в нещо, ако то не им помага да спечелят утрешните избори. По-добре за тях е да си вземат парите днес.
И те точно това правят. Парите, отделяни за поддържане на язовири, но също за енергетика, пътища и всякакви други инфраструктурни проекти, биват присвоявани според принципа „минимум работа срещу максимум печалба“. Частни фирми работят толкова, колкото да се види, че е работено, а вземат толкова, колкото държавата може да плати. Печалбата потъва в джобовете на собствениците на тези фирми, които са обвързани с властта по всякакви начини – чрез рушвети, устни и писмени договори, общи икономически начинания, а много често дори чрез роднинство. Резултатът е все по-богати богаташи и все по-съсипана инфраструктура, която вече се срива на главите на всички, излъгали се да останат да живеят в България.
Щом проблемът е в самия принцип на управление, не можем да очакваме нищо по-различно да се случи, ако запазим принципа. Ако продължим да чакаме управниците да управляват водите, въздуха и каквото още са ни взели в наш интерес, те ще продължат да ги ограбват за наша сметка. Просто нямат причина да постъпят иначе.

Къде е решението?

Откакто ни „демократизираха“, ни предлагат едно и също решение за всички проблеми – приватизация. И сега се заговори за нея – проблемът с водоснабдяването бил, че държавата е лош стопанин. Решението било да сменим стопанина с някоя корпорация. Понеже корпорацията щяла да печели пари от услугата, тя щяла да се погрижи за качеството ѝ. Всеки телевизионен „експерт по икономика“ може да ви разкаже тази приказка по всеки повод от битието, без значение, че е завършил примерно социология и че именно държавата му плаща, за да говори тези глупости.
Приватизацията не помага за инфраструктурни проекти. Да оставим настрана съображението, че по същество тя не би променила съществуващото положение – частни фирми да източват обществен ресурс с цел максимална краткосрочна печалба! Имаме достатъчно примери, които ни демонстрират ефекта от приватизацията.
Пернишкото ВиК е 49% общинско и 51% държавно. Повечето ВиК дружества в страната са с подобна собственост, просто защото държавата създаде водоснабдяването у нас. Изключение е „Софийска вода“, в която 77% собственост има френската корпорация Веолия. Но дори тази корпорация на стойност 30 млрд. долара само „експлоатира, поддържа и управлява“, а не „изгражда“ ВиК инфраструктурата в София – просто такава инвестиция трудно би се изплатила. А цената на услугата расте както в София, така и в цялата страна.
В чужбина също има достатъчно примери за ефекта от приватизацията на ВиК сектора. Приватизацията е „панацея“ за инфраструктурни проблеми, която няколко десетилетия бе налагана по целия свят от най-високо ниво. Резултатите са добре известни – повишаване на цените и изоставяне на непечелившите райони. Най-печалният и може би най-поучителният пример е от Боливия. Тук ще го преразкажем съвсем накратко.
В края на 90-те Световната банка изнуди правителството на Боливия да приватизира всички водни услуги в град Кочабамба. Правителството подписа договор с консорциум, оглавен от корпорации от Англия, Италия, Испания, САЩ и Боливия. Без да познава местните условия, консорциумът веднага вдигна цените дотолкова, че много семейства даваха четвърт от месечните си доходи само за вода. Спираше се водата на всяко домакинство, което не плаща. През януари 2000 г. избухнаха големи протести срещу приватизацията. През февруари, след генерална стачка, която парализира града за няколко дни, голямо протестно шествие бе атакувано от полиция и войници. Две хиляди демонстранти бяха арестувани, а седемдесет души и петдесет и един полицаи – ранени. През април хората завзеха централния площад, а протестите се разпространиха други градове и села. Повечето големи магистрали в страната бяха блокирани. Полицията неочаквано се присъедини към демонстрантите, с искания за по-добро заплащане, дори участва в някои бунтове. Но щом правителството вдигна заплатите им, полицаите продължиха да бият и арестуват довчерашните си другари. На 8 април боливийският президент обяви 90-дневно военно положение. На 9 април войници, опитващи се да премахнат пътни заграждения, срещнаха съпротива, убиха двама протестиращи и раниха няколко други. Местните жители атакуваха войниците, взеха оръжията им и започнаха да стрелят. По-късно атакуваха болница, отвлякоха капитана, който бяха простреляли, и го линчуваха… На 11 април държавата анулира закона, който позволяваше приватизацията на водата в Кочабамба. Управлението на водната инфраструктура бе предадено на координационна група на общността, която израсна от протестното движение.
Вероятно у нас няма да се стигне до подобни протести и жертви, но това не значи, че резултатите от приватизацията ще бъдат различни. В по-богатите места инфраструктурата може и да бъде подобрена, в по-бедните вероятно ще западне още повече, но едно е сигурно – цената ще скочи значително. Няма да я платят „докторите“, които ни предписват това „лекарство“, а всички ние, които, докато плащаме, ще продължаваме да гледаме как не се правят дългосрочни инвестиции и как постепенно уж общи ресурси като водата и въздуха стават привилегия на все по-малкото сравнително заможни сред нас.
Щом приватизацията не е решение, логично е да се обърнем към онзи, който, в края на краищата, е построил огромната част от ВиК инфраструктурата, която днес ползваме – държавата. Не можем ли да поискаме от държавата да се погрижи за водоснабдяването, както се грижеше допреди 30 години и както всяка „нормална“ държава се грижи и днес?
Не можем. Колкото и да е неприятно за много от нас да си го признаем, нашата държава всъщност е нормална. В повечето държави по света тече същия процес – на приватизиране на природни ресурси, на оттегляне на държавата от всякакви ангажименти спрямо подопечните ѝ граждани. Това е процес, който се налага насила и отвисоко. Неколцината империи използват приватизацията в интерес на техните корпорации като модерна форма на колониализъм. Малки държави като нашата нямат възможност за провеждане на самостоятелна политика дори по отношение на уж принадлежащите им природни ресурси. Местните правителства са нещо като губернатори, които лесно биват сменяни според нуждите на метрополията. Знаят много добре, че не могат да запазят страната за себе си – тогава много бързо биха загубили властта си. Затова се държат като директор на фалиращо предприятие – гледат да заграбят колкото могат, докато са на власт, без да се грижат за бъдещето на страната. И за бъдещето на населението ѝ.
Единствените, които нямат друг избор, освен да се грижат за бъдещето си, сме самите ние. Имаме общо бъдеще – ние, хората, които живеем на обща земя и пием обща вода. Затова трябва да се организираме, да обединим силите си и да социализираме водата, земята, въздуха и всички друго, което ползваме заедно. Социализацията е поставяне под пряк обществен контрол – отнемане на властта на държавата върху водата и организиране на хората в местни съвети, които да контролират какво се случва с инфраструктурата. Така функционираше обществото, преди да го овладее държавата, така функционира днес водоснабдяването в Кочабамба, но също и във Финландия, Дания, Австрия, Канада и САЩ, Рожава и другаде, за това се борят и в момента хора на много други места, включително някои наши съседи в Гърция.
Политиците ще заминат при децата си на Запад, олигарсите ще изнесат парите си по офшорните зони, но ние, щем не щем, ще трябва да преглъщаме огризките, които са ни оставили. Колкото по-рано ги прогоним, колкото по-рано се организираме, за да поемем контрол над природните ресурси и да социализираме жизненоважната инфраструктура, толкова по-добре. Иначе не ни чака нищо друго освен бавна агония и все по-дълбоко затъване в блатото на отчаянието. Социализацията може да изглежда като утопия. Може да ни се вижда невероятно да се организираме всички заедно, да сложим ръка над страната и да превъзмогнем терора на властта. Това обаче е единственото работещо решение на проблемите ни. Ако е утопично, то нека бъде утопия – алтернативата е агония! •

Златко