БДЖ и тайните на Вселената

Не успях да се кача на сутрешния влак – само два вагона, претъпкани, а на перона на нашата гаричка чакаше цял митинг работещи в София. Поне четвърт от тях също не сколасаха да се вместят и хукнаха да гонят маршрутки (и те като консерви с цаца на колела) или просто автостоп. Изглежда за ръководството на БДЖ засичането на една проста статистика в кои часове са нужни повече вагони е непосилна задача.
Мен не ме притеснява да закъснея за работа. Пък и в кола ми прилошава, шосето по Дефилето е слалом, та мерси. Отседнах в кръчмата на гарата, пих кафе, лимонада, четох вестници докато допуфтя следващия влак. Три вагона.
Насреща ми от отворената врата грейва широката усмивка на познат кондуктор – зад него всяко второ място е свободно. Пардон, сбърках. Кондукторът отдавна вече играе началник влак. Познавам го от младеж – наперен хубавец с хайдушки мустак и буйна коса. Сега вече е само наперен и повече прилича на Карлсон, който живее на покрива в Стокхолм, Швеция, но без перка на кръста.
– Здрасти, бате Хасане!
– Привет – протягам му стотинки.
– Пий кафе – махва той ръка и не ги взема. Винаги е бил свястно момче.
– Не, днес не съм сиромах! – възразявам енергично.
– Ти нали все разправяш – присвива хитро очи Мустака, – че пътническите превози трябва да са гратис? Работодателите да плащат.
– Така е. Разправям и че работодателите са излишни. Но докато не е станало, не искам да загазиш, ако довтасат инспектори.
– Аз знам кога има проверки, не бери грижа.
– Няма значение, дай билет.
– Както кажеш – смирява се той и почва да ми пише билета. – Дотук четирима нямат пари. Пак са ги прецакали чорбаджиите. Сега отиват на други обекти, дано там поне им платят…
– Ми значи моите стотинки ги смятай за фонд работническа солидарност.
– Само така! А… Хасане, да те питам нещо.
– За?
Мустака снишава глас:
– За астрономията.
Преди няколко месеца синът му, ученик, подул главата на татко си за телескоп. Нашият се стегнал и купил инструмента. Обаче на хлапето бързо му минало увлечението. Решил Мустака да продаде „играчката“, но преди това рекъл да надзърне през окуляра към небето. Взел звездна карта, прочел инструкциите, качил се на терасата след мръкване… и останал там до съмване. Запалил се. Оттогава чете и понякога ме пита за пояснения. Винаги почти шепнешком – притеснява се.
Не ми го побира умът – защо нашенци гръмко се хвалят колко ракия са изпили, колко пари на комар са профукали, как са метнали някого, как са забърсали „чуждо гадже“, пък ги е срам да признават че, например, четат книги или мечтаят да открият комета…
– Питай, дано успея да помогна.
– Четох, че един бивш агент на ЦРУ, летец, казал: Земята е галактически затвор. Всички престъпници от други цивилизации ги пращат да се преродят тук, по няколко пъти – за наказание. Преди това им вземат паметта, връщат им я след излежаване на срока. Заедно със земните спомени, за да им държи влага и да не се дънят повече, да са послушни у дома. Агентът разправя, че колкото си по-беден, толкова си по-близо до освобождаване. Нямам, казва, доказателства – но за щастие, иначе ще ме очистят, понеже правителствата са в сговор с тия горе. Как мислиш… може ли да е вярно?
Ох леле, викам си, все същата религиозна простотия – „който много страда, ще бъде възнаграден“. Не се репчи на затворническите правила и стълбицата „пандизчии – охрана – началство“, Висшият Разум е измислил това! За немирниците – допълнителна присъда за лошо поведение!
Ясно, Мустака го е закандилкала лодката на заблудата. Но ако кажа, че нищо от това не е вярно, хората обикновено се заинатяват. Да пробвам да насоча лодката към брега на истината, така че сам да види кое е вярното.
– А ти как мислиш? Прилича ли ти Земята на затвор?
– Охо! Даже си личат надзирателите! Обаче… не всичко е само лошо тук. Моите хубави спомени са май повече от лошите. И когато ме „пуснат“…, ще си спомня мекиците на баба ми…, приятелите…, как се запознахме с жена ми…, хлапетата… Ами ще ми се прииска да се върна бе! Ще си ги търся! Нещо не им работи системата значи.
– Май сам си отговори, Мустак.
– Хм, така излезе. Обаче… за много хора този земен живот е точно като пандиз! Ей като онези, пак безработните в другия вагон завалии. Те са все едно постоянно в карцера на затвора! Без излизане! И никой не е застрахован от пропадане до техния хал.
– И какво правим?
Клати глава.
– Няма много варианти. Или бягаме, или се бунтуваме… А, твоята спирка! – Тупва ме по рамото за довиждане. – Лек ден!
Определено ще го чувствам лек, щом от брътвежите на неизвестния „летец от ЦРУ“, въпреки внушението за покорство, има хора да си извадят правилни изводи. •

Хасан Девринджи