Блажено време и щастлив век е онзи, който древните нарекоха Златен, не защото златото, което толкова се цени в нашия железен век, се е добивало в онези щастливи години с всякакви усилия, а поради това, че хората, които са живели тогава, съвсем не са знаели двете слова „твое“ и „мое“.
(Дон Кихот, I-XI)

Анархистът Сервантес с подзаглавие Антисистемният Сервантес или защо анархистите обичат Сервантес е книга, която разбива учебникарските клишета за най-общочовешкия испански писател. Авторът Емилио Сола е професор в Университета в град Алкала де Енарес, Испания, който чрез трудовете си винаги е търсил анархистическия профил на Сервантес.
Сервантес е многолик. Ето защо – пише Емилио Сола – всеки си присвоява речта му. Той е най-християнският за християните, най-либералният за либералите, най-просветеният за просветените и най-анархистическият за анархистите … Всеки се опитва да го направи свой. Според Емилио Сола, със Сервантес се случва това, което се случва с всички велики класици. Всяко поколение го чете по своему и черпи нови уроци.
В книгата става дума за един Сервантес, изпитващ ужас от системата, за пуританите, за добронамерените и политически коректни хора, за един нерелигиозен Сервантес, който не се споменава при помпозните чествания на стогодишнините. За Емилио Сола здравомислещият и осъзнат анархист Сервантес трябва да изобрети лудия анархист Дон Кихот, за да изрази напълно свободно мислите си, да постигне свободата в този живот.
Може би затова анархистите виждат в тази историческа личност свой спътник, равен, фигура, с която да се идентифицират. Испанските анархисти незабавно приемат Дон Кихот като символ на своята борба, защото, наред с останалото, текстът на Сервантес е като Библия или светски Коран, оттук и интересът на анархистите, които искат да го използват, както използват „Трактата по безбогословие“ [(фр. Traité d‘athéologie) – книга на френския философ-атеист Мишел Онфрей, издадена през 2005 г. и достигнала 500-хиляден тираж – б. ред.].
Емилио Сола доказва, че цялата творба на Сервантес е изпълнена с малки капсули анархистическа идеология, които нямат нищо общо с анархистките постулати от 19-и век, но имат същите корени, същия бунт срещу една система, забравила слабите: вдовиците, бедните, младите момичета, беззащитните.
Емилио Сола пише: Сервантес има антисистемни подходи, които убягват. Антисистемни – разбира се – от 16-и век. Сервантес отправя силна критика към правосъдието, която засяга както испанската монархия, така и папския Рим. Той я внушава чрез „Дон Кихот“, когато един идалго дава свободата на осъдените на робските галери от краля и казва, че никой не може да бъде изпратен на галерите поради мизерията или невежеството.
Емилио Сола намира и в образа на г-н Мониподио, който се появява в един от Поучителните разкази – Ринконет и Кортадийо, – една жестока метафора на формалното общество. Сола изтъква „риториката“, която Сервантес приписва на герой, от когото, макар и неграмотен, се възхищават всички, въпреки нелегалните му търговии и рушветчийство. Атаката срещу корумпираното правосъдие е гордиевият възел в намирането на този антисистемен профил на Сервантес, пише Емилио Сола.
За да открием един Сервантес, критикуващ обществото на своето време, трябва да изчакаме завръщането му от плен в Алжир на 32 години. Тогава той става човек, чувствителен към другите култури като тази на мюсюлманите и критичен към католическата монархия. Възхищението му от имперската система на Карл V преминава, за да постави след това нещата в мрачната перспектива при властта на Филип II.
Тогава той помъдрява и изглежда си играе със злобата на деня. Обижда турчина – заклетият враг, – но изненадва, като венчава мавританка за стар християнин. Това са послания, които и до днес пробождат ушите на пуристите.
Емилио Сола изучава задълбочено разузнавателните и шпионски служби от времето на Филип II. Сервантес е великият познавач на тази средиземноморска граница на Испания от онова време. Според Сола неговите литературни произведения помагат на историка да разбере този средиземноморски свят на турци и берберски племена. Той е изтъкнат разпространител на информация за двата свята и вещ тълкувател на турско-берберските дела – първото нещо, което пише при завръщането от странство, е пиеса, озаглавена Договорът от Алжир.
След премеждията си в плен Сервантес с перото си постига нещо, което Емилио Сола нарича дисекция на настъпващия модерен свят – това, което днес наричаме търговски капитализъм. Това е новото общество, в което бог са парите или печалбата. Той е прозорлив и далновиден, но много, много по-малко популярен от днес и със сигурност твърде подранил за тогавашното общество.
Сервантес е също така тотален провокатор и феминист във време, когато понятието дори не съществува. Емилио Сола дава за пример историята на овчарката Марсела в „Дон Кихот“, където Сервантес разкрива едно патриархално общество, което изисква покорство от жените и налага ограничения върху тяхната сексуална свобода. Едва когато се появи феминизмът, „сервантоведите“ разбраха неговия смисъл, пише Сола.
В третата и последна глава на книгата, озаглавена Защо анархистите обичат Сервантес?, авторът оставя Сервантес малко настрана, за да изведе на сцената Хосе Мария Пуйол, анархист, емигрирал в Алжир през 1939 г. и автор на книгата Дон Кихот от Алкала де Енарес, публикувана през 1947 г. Пуйол, беглец от репресиите на Франко, когато се качва на кораба Станбрук, се идентифицира с фигурата на Сервантес:
Искам да се научиш да обичаш Сервантес, който ще бъде един друг спътник, един друг анархист […] Той имаше само един приятел: Народът. Емилио Сола прави кратък анализ на творбата и събира най-вече фрагментите от текста, които подкрепят анархистическия подход на Сервантес. Книгата завършва с преглед на привързаността на анархистическото движение към Дон Кихот и неговия автор.
Интересна иконография придружава книгата, издадена през 2016 г. по случай 400-годишнината от смъртта на великия романист. На корицата виждаме Черепите на мексиканския гравьор Посадас, а вътре в книгата – обява за извънреден брой на Солидаридад обрера – вестникът на CNT, – посветен на Сервантес. Човек може да открие в книгата кориците на книги от културното анархистическо списание Сенит с портрети на Дон Кихот, Санчо Панса и Сервантес и друг брой на Солидаридад обрера, посветен на Кихотизма и анархистическия идеал. В края на книгата намираме и корицата на споменатата книга на Пуйол, издадена от Солидаридад обрера през 1947 г., предшествана от гравюра на „Дон Кихот“ от Гюстав Доре. •

Даниел Пинос