– Какво казала едната
стена на другата?
– Ще се видим на ъгъла.
Дж. Д. Селинджър, „На Естме, с любов и омерзение“

Къде е сега? Изгря ли звезда, или угасна вечерта на 28.01.2010 г., когато на 91-годишна възраст си отиде от света писателят Джеръм Дейвид Селинджър?
Той остави на света не многобройно, но стойностно творчество.
Творбите му оформиха цял поколенчески житейски мироглед. Вдъхновиха още писатели да създадат течението на “сърдитите млади хора“. Литературна школа, която е наричана дори “анархистка“, заради критичния поглед към действителността.
Всички в себе си пазим най-истинското усещане, тинейджърския бунт, неконформизма присъщ на всеки човек. “Кой не се е чувствал като Колфийлд?!“, попита ме веднъж един приятел по повод спор за “лошото младо поколение“ (многоточието е винаги с три точки). Ами, разбира се! Младите някак си трябва, нормално е да бъдат “лоши“. Чистият човек по-трудно приема лицемерието на обществената система, чувствителен е към абсурдната несправедливост, пробутваща ни се като официална истина и социална добродетел. И така, припомняйки “Спасителят в ръжта“, романът подейства като “еликсир“. Споменът за спасителя “спаси“ един тинейджър от строгия достолепен “съд“ на възрастните.
“Благодаря за разказа“, каза ми друг приятел, на когото изпратих “На Естме, с любов и омерзение“, миналата година, по време на поредните военни действия в Близкия изток, за да му вдъхна оптимизъм. Не на мен благодари, трябваше да му кажа, а на автора.
Спомням си кога чух за първи път този разказ. Баща ми го прочете на глас. Слушах го със смесеното чувство на тъга и радост, което се появява, когато човек се усети жив. Беше нощ, бях дете и нещо боледувах. Баща ми го прочете като вид “лечение“ и може би подейства.
Картина, в която художник рисува картина, а картината е на живота, в който един художник рисува картина. Връщаш се на разказа и отново в живота, и отново се сещаш за разказа и така до безкрай. В “По-горе билото, майстори“ големият брат прочита на болното хлапе даоистка притча. От нея разбираме, че майсторът познавач на конете вижда същността. Разпознава сивата кобила, дори в черния жребец и може да даде съвети за къде-къде по-важни неща от качествата на конете. Прозата на Селинджър е подобна. Свързана е много повече със същността, отколкото с простата фабула. Събитията в реалността често се развиват я за ден, я за седмица. Изглежда бързо отстрани. Сякаш се случва нещо без дори да сме усетили и хоп – светът ни генерално се променя. Но това не ни учудва, защото сме го изживели. Събитията са заложени, те са резултат от процес. Сам по себе си, като действия, процесът не е толкова интересен. Не става за екшън история, защото е истински. Картина в картината, а в нея друга картина на реалността. Прозата на Селинджър е изпълнена с реализъм от най-задълбочен тип. Изтъкана с невидимите нишки на съществуването, причинно-следствените странности, които не отчитаме, а просто усещаме, както е и в живота. Неясен спомен от неизживени дни, от детството или от нещо, случило се преди да произнесем съдбовни думи, преди да се обърнем и да продължим с решителни крачки към невъзможната промяна.
Да говоря ли за семейството на писателя, да пиша ли за неговата родова история? Да спомена ли, че не е давал интервю от 1980 година, да копирам ли нещо от ежедневниците, излизащи веднага в интернет, да поспоря ли над това има ли наистина еврейски произход, или не, както се е случвало в пресата в Израел? Мога ли да кажа, че това е нова страница в съвременната литература, бъдеще без Селинджър, споменавайки източници, които твърдят, че все пак не спирал да пише, но не издавал. Да кажа ли “нека се надяваме на хитови непубликувани текстове след смъртта му?“ А, да, може би трябва да не пропускам, че е живеел в уединение, далеч от пресата, каквото и да значи уединение – надали е далеч от пресата точно.
Обичах Селинджър, както и много други мои другари, познати, приятели. Нека го изпратим и му кажем: благодаря, страннико, приятно пътуване във вечността, винаги ще бъдеш с нас. Нека прочетем разказите му отново.
Нека неизбежната смърт на писателя не бъде повод за сълзи, а повод да се върнем отново и да потърсим своите въпроси и отговори за света, отрицанието, човека и… кой както го разбира… в творчеството му.
Номад