Изказване на Джон Холоуей на Световния социален форум в Порто Алегре през 2005 година

Не зная отговора. Възможно е да можем да променим света, без да прибягваме до завземане на властта. А може и да не е. Изходният пункт, мисля, за всички нас, е неувереността, неизвестността, общото търсене на път напред. Защото е все по-видно, че капитализмът е катастрофален за човечеството. Радикалната промяна на общественото устройство, т. е. революцията, е по-необходима от всякога. И за да бъде ефективна, тази революция трябва да обхване целия свят.
Едва ли обаче световната революция може да се извърши с един замах. Единственият начин да я разберем, следователно, е да си я представим като революция, извършваща се в „пукнатините“ на капитализма, революция, която завоюва пространства в свят, в който капитализмът все още съществува. Въпросът е как да познаем тези „пукнатини“ – да гледаме на тях като на определени държави или по някакъв друг начин?

За да си отговорим, трябва да започнем от многочислените въстания и актове на неподчинение, които ни доведоха до Порто Алегре. По света постоянно се извършват подобни въстания: много хора са готови да кажат „НЕ“ на капитализма: „Не, няма да живеем живота си под диктата на капитализма, ще правим каквото сами намираме за нужно и желателно, а не това, което ни нарежда капиталът“. Често виждаме капитализма като всеобхватна система на господство, но пропускаме тези въстания, които избухват повсеместно. Понякога те са толкова малки, че самите участници не ги считат за отказ от капитализма, но често те представляват колективни проекти, насочени към търсене на алтернативен път отвъд него. Понякога те се разгарят до грандиозни мащаби, като въстанието в Аржентина през декември 2001 година или бунта в Боливия от 2003 г. Отличителната черта на всички тези актове на неподчинение е стремежът към самоопределение, импулсът да кажем: „Не, няма да ни заповядвате какво да правим – сами ще решаваме за себе си“.
Такива отхвърляния могат да се разглеждат като пукнатини, провали в системата на капиталистическото господство. Капитализмът, преди всичко, не е икономическа система, а система на управление. Капиталистите ни управляват посредством парите, налагайки ни да правим това или онова. Отказът да се подчиним подронва властта на капитала. Въпросът пред нас е: как да умножим и разширим тези отхвърляния, тези пукнатини в системата на господство?
Можем да разгледаме този проблем по два начина.

Според първия, подобни движения, практикуващи неподчинение, не могат за бъдат зрели и ефективни, докато не се съсредоточат върху една крайна цел. За да постигнат резултат, те следва да се насочат към завземането на властта – по пътя на изборите или посредством разрушаването на съществуващия държавен строй и установяване на нова, революционна държава.
Организационната форма, способна да постигне тази цел, е партията.
Въпросът за идването на власт не е толкова въпрос на намерения за бъдещето, колкото на организиране днес. Как следва да се организираме? Следва ли да се присъединим към партия като организационна форма, която фокусира нашето недоволство върху завземането на държавната власт? Или трябва да се организираме под друга форма?

Другият поглед върху движението за неподчинение е да кажем: „Не, не следва да се впрягаме в един партиен хомот, съпротивата трябва да процъфтява свободно, да поемаме по всеки път, от който борбата се нуждае“. Това не означава, че не е нужна никаква координация, но тя трябва да бъде значително по-свободна. Главният ни ориентир не е държавата, а обществото, което искаме да създадем.

Основният аргумент против първата концепция е, че тя ни води в невярно направление. Държавата не е нито предмет, нито неутрален обект. Тя е форма на социални отношения, форма на организация, начин на работа, който в течение на столетия се е развивал с цел обезпечаване на властта на капитала. Ако фокусираме борбата си върху държавата или я приемем за отправна точка, е важно да разберем, че това ни въвлича в определен коловоз… Преди всичко, това би наложило откъсване на нашата борба от обществото, би я превърнало от борба „за благото на“, в борба „от името на“. Това отделя водачите от масите, представителите – от представляваните, натрапвайки ни друг начин на говорене, друг начин на мислене. Впряга ни в процес на примирение с реалността, която в действителност е реалност капиталистическа, т. е. форма на социална организация, основана на експлоатацията и несправедливостта, на убийствата и унищожението. Налага пространствени рамки на действията ни, рязко ограничава територията на държавата от външния свят, прокарва ясно различие между „гражданина“ и „чужденеца“. Принуждава ни да приемем пространствено определение на борбата, без надежда за единение с глобалното движение против капитала.

В историята на държавноориентираните леви съществува едно ключово понятие, а именно понятието на предателството. Отново и отново лидерите предават движението, и при това съвсем не винаги те са лоши хора. Това става именно защото държавата като форма на организация отделя лидерите от движението и ги въвлича в процес на помирение с капитала. Предателството е заложено в самата държава като форма на организация.
Можем ли да противостоим на това? Безусловно! Не сме спирали да го правим. Можем да откажем на държавата правото да определя лидерите или постоянните представители на движението, можем да не позволим на делегатите да водят тайни преговори с представителите на държавата. С други думи, това, което ние искаме, е форма на организация, за която държавата не е отправна точка.
Доводът против приемането на държавата за опорна точка е ясен, но каква е алтернативата? Аргументът в защита на държавата я вижда като отговор на въпроса за развитието на съпротивата. Той ориентира борбата около една цел – завземането на държавната власт. Първо концентрираме всичките си усилия върху спечелването на държавата, организираме се за това, и тогава, щом веднъж го постигнем, можем да мислим за други форми на организация, за революционно общество. Първо вървим всички в една посока, за да можем да тръгнем в друга. Проблемът обаче е, че това движение, наложено по време на първата фаза, е трудно и дори невъзможно да бъде преодоляно в следващата.

Противоположната концепция се фокусира непосредствено върху типа на обществото, което искаме да създадем, без да преминаваме през стадия на държавата. Тук няма никаква бариера: организацията е непосредствено свързана с тези социални отношения, които искаме да създадем. Ако първата концепция предполага, че радикалната трансформация на обществото трябва да се извърши след завземане на властта, то втората настоява трансформацията да започне още сега. Революция не „когато му дойде времето“, а революция „тук и сега“.
Тази революция „тук и сега“ е преди всичко път към самоопределение. Самоопределението не може да съществува в условията на капиталистическото общество. Това, което може и действително съществува, обаче е движение към социално самоопределение – движението против отчуждението, против решенията, приемани и налагани от други. Такова движение неизбежно ще има експериментален характер. Три неща обаче са очевидни:
→ Стремежът към самоопределение неизбежно е стремеж срещу възможността на другите да решават вместо нас. Движение срещу представителната демокрация към някакъв вид пряка демокрация.
→ Стремежът към самоопределение е несъвместим с държавата. Тя е вид организация, която решава от наше име и следователно ни изключва.
→ Стремежът към самоопределение е безсмислен, ако не включва като своя опорна точка самоопределението на нашата работа, на нашата дейност. Самоопределението неизбежно е насочено против капиталистическата организация на труда. Става дума не просто за демокрация, а за комунизъм, не просто за бунт, а за революция.

Според мен, следва да се концентрираме върху тази втора концепция за революцията. Отрицанието на държавноориентираната концепция съвсем не означава, че противоположната концепция е лишена от проблеми. Виждам три принципни проблема, нито един от които обаче не може да бъде повод за връщане към идеята за завземане на държавната власт.
Първо, как да се справим с натиска от страна на държавата? Не мисля, че трябва да влизаме в открита въоръжена конфронтация с държавата – едва ли ще победим, а и бихме възпроизвели точно същите авторитарни обществени отношения, против които се борим. Нито смятам, че отговорът е в контролиране на държавата, установяване на контрол върху армията и полицията: използването им „в името на народа“ ще ни доведе до конфликт с тези, чиято борба е свързана с нежеланието да видят някой друг, който действа „от тяхно име“. Имаме само една възможност: да търсим други начини да откажем държавата от употреба на сила срещу нас. Възможно е да се наложи някакъв въоръжено противопоставяне (както беше в случая със Сапатистите), но преди всичко е необходимо да разчитаме на интеграцията на въставащите в едно съобщество.
Второ, ще можем ли да развием алтернативни форми на труд в самото капиталистическо общество? До каква степен ще ни се удаде да създадем алтернатива на „стойността“ като връзка между различните дейности? Много експерименти сочат към възможно решение (например окупирането на фабриките в Аржентина от работниците) и то очевидно ще зависи от мащаба на движението, но това си остава главен проблем. Как следва да мислим за общественото устройство на производството и разпределението отдолу (от метежните островчета в капитализма), а не чрез централния орган на планирането?
Третият въпрос е в организирането на социалното самоопределение. Как да организираме пряката демокрация в мащаб, по-голям от кварталното ниво, в нашето сложно общество? Класическият отговор на този въпрос е идеята за Съветите, свързани в Съвет на Съветите, където всеки Съвет изпраща делегати, които могат да бъдат отзовани незабавно. В основата си тази идея изглежда вярна. Ясно е обаче, че дори в малките групи провеждането в живота на демокрацията винаги е проблематично. Така че единственият начин за осъществяване на пряката демокрация е непрекъснатият процес на експериментиране и самообразование.
Можем ли да променим света, без да прибягваме до завземане на властта? Единственият начин да узнаем отговора е да го направим.

Джон Холоуей е професор в Институтa за социални и хуманитарни науки към Автономния университет на Пуебла, Мексико. Публикациите му включват „Промени света, без да вземаш властта“ (Change the World Without Taking Power, Pluto, 2005), „Сапатисти! Преосмисляне на революцията в Мексико“ (Zapatista! Rethinking Revolution in Mexico, съавтор, Pluto, 1998) и „Глобалният капитал, националната държава и политиката на парите“ (Global Capital, National State and The Politics of Money, съавтор, Palgrave Macmillan, 1994). През 2013 г. на български език излезе „Пропукай капитализма“ на Джон Холоуей (изд. Анарес). Книгата заявява, че радикалната промяна може да стане реалност единствено чрез създаването, разширяването и умножаването на „пукнатините” в капитализма. Тези пукнатини са обикновени моменти или места на бунт, в които отстояваме различен начин на правене, противопоставен на господството на труда.