Трябва да е било пролетта на 1990 година. Баща ми имаше служебно пътуване до Велико Търново и ми предложи да отида с него. Искаше да ме запознае с приятел на дядо ми, който живееше в село Балван, на 17 км от града. Знаех, че този човек е идвал в Ракитово, че името му се споменаваше с голяма почит, както и това, че беше претърпял тежка мозъчна операция, но благодарение на силния си дух, се беше възстановил.

Посрещна ни човек, когото аз предварително си бях представяла различен. Очаквах буен, жестикулиращ, гръмогласен бунтар. Беше невисок, побелял, с фини ръце, носеше пръстен. В момента беше с очила. Когато ни видя, се зарадва много, а с това не създаде нито повече шум, нито суматоха. Татко имаше работа във Велико Търново и тръгна. Мен ме остави. Беше обяд и чичо Христо предложи да отидем да хапнем в селото. Не помня самото заведение, вероятно хоремаг, но помня начина, по който той се хранеше. Отново беше различно от онова, което познавах. Вкъщи храненето беше малък концерт от поглъщане на храната и безспирни спорове или силен смях. В момента седях на масата с аристократ. По-късно разбрах, че е такъв и в душата си. Беше най-известният дисидент, създал неприятности на Тодор Живков, за когото Амнести Интернешенъл се беше застъпила. Беше човекът, чиито писма до дядо с интерес бях чела. Предстоеше да разбера за него толкова много. Не знаех, че ще бъде един от най-близките ми приятели, на когото щях да споделя някои от най-личните ми мисли и чувства.

След като се нахранихме, чичо Христо предложи да ми покаже къде се разхожда. Извън селото, недалеч, има паметник на избити партизани. Всеки ден ходеше до там. Бях на 24, знаех от дете какво се беше случило с дядо и неговите приятели. Вероятно заради това казах, че смятам, че тези момчета са били наивници. Стана му неприятно – за него бяха хора, загинали за идея, макар и различна от неговата. Не мога да забравя колко засрамена се почувствах.

Следобед се върнахме в къщата. Разказа ми доста, показа ми снимки. След няколко часа татко дойде и си тръгнахме. Четири-пет месеца по-късно чичо Христо дойде да живее в София. Бяха изминали доста събития. За мен някои бяха толкова силни (смъртта на чичо ми), че и досега не мога да възстановя спомените си от първите дни.

Междувременно се бях запознала с братята Георги и Александър Никови, които бяха разлепили призив към хората, които се чувстваха свободни и искаха да се обединят около идеите на Бакунин. Те двамата продаваха книги пред Народната библиотека, носеха червено-черни шалчета. Как и кой ми донесе призива им, това е друга личност също толкова светла и интересна като чичо Христо. Бях силно влюбена и животът ми течеше по площадите, Града на истината, клуба на ФАМ и по-малко в Университета. Живеех с нестандартни и силни личности, на които някои от дядовите приятели открито се противопоставяха, други мълчаливо укоряваха. Бях поставена между старите анархисти, оцелели въпреки лагерите и ДС, и младите, сами стигнали до идеята и оцеляващи въпреки системата, алкохола и наркотиците. Сред някои от старите имаше поддали се на репресията на ДС, сред някои от младите имаше жертви на алкохола и хероина. Живеех емоционално пренатоварена. Често губех контрол над емоциите си. В този момент се появи чичо Христо Колев. Стана част от нас. Живееше с нашите страсти, стоеше до късно през нощта в квартирата ни, пазеше ме, изучавайки другите, а те се влюбиха в него. Някои от по-буйните момчета дори изпитваха ревност.

Получавахме книги от Франция, издавани там от Георги Хаджиев. По-късно се срещнах с него в градинката на ул. Иван Асен. Беше доста остарял. Искаше да контролира връзките от България с тези, които бяха в чужбина. Беше разбираемо, че всеки се опасяваше от хора, внедрени в организацията, за да дават информация на ДС. Георги Хаджиев издаваше основно свои книги. Мисля, че той настояваше името на Георги Константинов да не се споменава много пред младите. Опасяваше се, че ще им повлияе и ще ги подтикне към по-радикални действия. Спомням си, че веднъж на Синьото, където се събирахме надвечер, дойде чичо Христо и тайно ни прочете писмо, което беше получил от Константинов. Бяхме много впечатлени и развълнувани. Той ни помоли да не коментираме с останалите и най-вече с по-възрастните.

Христо Колев имаше запис на свои спомени на касети. Дядо беше дал една част да се напечатат, след това племенница на чичо Христо ги редактира. Аз отново ги пренаписах на пишеща машина. Докато ги пишех, бях омагьосана от живота му, непрекъснато коментирахме събитията, той отново се връщаше назад и разказваше много интересно, вълнуваше се. Помня колко гордо казваше как перял в Дунав бялата кърпа, която носел на врата си, и това вбесявало пазвантите в лагера. Беше изключително чистоплътен и смел до безразсъдство. Бяхме заедно на поклонението на остров Персин, там разказа как казвал на пазачите, че му е все едно от коя страна на реката ще бъде гробът му.

През лятото на 1991 година чичо Христо влезе в Александровска болница. В същото време стана пучът в СССР. Уплашихме се. Татко беше в командировка във Франция. Трябваше да скрием архива. Сложихме най-ценните неща в една стара пътна чанта и отидохме в болницата. Казахме му, че трябва да я пази. Забрани на санитарките да мият в тази част под леглото му. Бяхме спокойни.

Месеците минаваха и страстите утихнаха. Голяма част от ФАМ и гравитиращите около нея заминаха за чужбина. Върнах се в Пазарджик за няколко месеца и връзката ми с чичо Христо прекъсна. Не ми се обадиха, когато почина.

Често мисля за Балван и анархиста, който ме заведе до алеята на убитите момчета. •

Мариола Зяпкова