Че Гевара е казал, че революционерите са водени от силно чувство на любов. Аз все си мисля, че хората, които искат да създадат нов свят, повече ги води чувство на нетърпимост или може би отвращение от света, в който живеят.

Обикновено като стигнат дотам, хората бягат. Всеки си намира някъде утешение. В цинизма, егоизма и презрението към останалите. В заемането на субкултурна поза със съответната музика, фасони и чупки. В някоя от многобройните църкви – християнски, будистки, та дори сатанински. Системата предлага за всекиго по нещо. Например аз знам едни хора, които обичат да говорят за революция и за безвластие, та дори вестник си издават…

Понякога обаче приказките не са достатъчни, за да успокоят човека. Понякога има нужда от действия и хората си вземат багажа и избягват наистина, буквално, за да живеят по-добре. Понякога в толкова големи мащаби, че заселват страни като САЩ и Канада. Повече от милион младежи избягаха от България, за да си търсят късмета другаде. Всички те, макар че рядко се замислят, бягат от държавата – такава, каквато я познават. За да намерят по-добър живот в една свободна или нормална държава.

Напоследък обаче се чува за хора, които като че ли бягат още по-далеч. Не от една държава в друга. Те бягат в друг свят. Изоставят града, подминават селото и заживяват екологично, устойчиво, в хармония с природата. Потърсих такива хора, с надеждата да науча повече за мотивите и практиката им – от чутото те звучат близо до нашите. В края на краищата, ако под носа ни се създава това, от което имаме нужда, защо да си трошим главите да събаряме властта?!

„Родовото имение“ (от тази част от името ми навява някакъв мирис на мухлясал аристократизъм, но пък следващата почти го компенсира) „Изворче“ се намира на югоизток от Елхово, в район, от който хората по правило гледат да се измъкнат. Обаче няколко семейства ентусиасти от големия град са се събрали и са решили точно там да си направят екоселище, защото земята била най-евтина. Тръгнали по парадигмата на руския писател от „новата ера“ Владимир Мегре, построили си екокъщи, пуснали си възобновяеми енергийни източници, засадили дръвчета и зеленчуци. Звучи чудесно, но когато човек отиде там, оскъдицата го плаши. Къщичките са малки, схлупени и слабо обзаведени, водата определено е проблем, повечето от жителите ги няма и на никой не му е комфортно да зимува там.

По правило екохората не се страхуват от бедността. Едни – защото не я познават. Други – защото сами са я избрали. Страшното на бедността е, че от нея няма измъкване. Ако три поколения преди теб са живели върху пръстта и ти си спестявал цял живот, за да си купиш модерно жилище, се страхуваш да не го загубиш. Ако обаче си роден в големия град, работиш на компютър и си живял сред интелектуалци, пръстеният под не ти е по-неприятен от бетонния. Струва ми се, че затова градските чеда успяват да съберат кураж и да напуснат света на индустрията и безотговорната експлоатация на природните ресурси.

Някои бързо се връщат обратно. В подобни неща лесно се правят грешки, особено когато трябва да откриваш топлата вода. Вземаш си земята, защото е евтина – оказва се, че нищо не иска да расте върху глината. Строиш къщата на върха, за да ти е широко на душата – обаче водата остава на километър от теб, а вятърът ти свири по цели нощи в комина. Продаваш си апартамента в София, парите отиват за модерни екотехнологии, които не са си на мястото върху тоя чукар, и за сондиране, което не стига до вода. За някои хора най-тежкото обаче може би е, че, ако си напълно независим, всяко удобство, всяка мебел, всяка хапка, която получаваш, трябва да бъде изтръгната с труд. Струва ми се, че за мнозина, които „така вярват, че искат да живеят“, това е доста чуждо не само като начин на живот, но и като представа за всичко екологично.

Различните екоселища по света са създадени с различни мотиви. Всички те се опитват да бъдат модел за екологично устойчив живот и да задоволят потребностите на живеещите от близост с природата. Някои мотивират потребностите си с вредата от технологиите, други – с идващата епоха на Водолея, трети – с учението на поредния Месия, а четвърти – с подронването на устоите на властта. По нашите земи основният двигател на това движение е „някаква разновидност на Ню ейджа (Новата Ера – б. ред.)“. Затова бягството от нашата цивилизация, пълната независимост от нея е съвсем осъзната цел на участниците. Само че тя е мъчно постижима дори за най-коравите от тях. Трудно се намират хора, поне в България, които успяват да скъсат икономическите си връзки със Системата – един работи понякога в града, друг получава наем от жилището си там, а трети получава дори финансиране от европейски проекти. Може би най-пълният успех в това отношение е на Софи, която живее в същото екоселище, от което „Изворче“ е част – тя се издържа, като продава собственоръчно изработвани дрехи. Друг съсед на „Изворче“ се е специализирал в изработката на кошери.

Никой от хората, поне с които аз се срещнах, не е избрал пълното откъсване от благата на цивилизацията, за да постигне пълната хармония с природата (любопитно ми е как би изглеждала тя на жителите на околните села…). Но пък онези, които в края на краищата устояват на неочакваните трудности, са по-здраво стъпили на земята, отколкото хората биха очаквали от някакви екожители. И волю-неволю откриват неща, които като че ли задоволените градски жители, треперещи над статута си на средна класа и възприемащи доходите си като гаранция за собствената си ценност, са позабравили.

Едното е, че никой не може да живее сам. Захвърлен насаме с природата, никой от нас не може да живее много по-добре от животно, дори да разполага със съвременни технологии (желязната мотика със сигурност е по-нужна придобивка за изхранването от един лаптоп). За всяка по-голяма тежест имаш нужда от човек до теб, за всяка по-сложна операция – от другарска ръка. Тясната специализация, на която сме привикнали в модерния живот, специалните машини за всеки вид дейност там не вървят. Оставен сам да гради всичко свое, човек успява да оцени по-добре себе си като творец и по-силно хората като подкрепа. Сигурно някои хора имат нужда да поживеят такъв живот, за да осъзнаят доколко невъзможна би била нашата частна собственост без невероятната организация и колективния труд на огромния мравуняк, наречен човечество.

Другото неизбежно откритие е, че голяма част от проблемите са общи и изискват общи решения. Водоснабдяване, електричество, пътища – всичко това е много по-лесно и понякога дори неизбежно да се планира и реализира в рамките на цялото селище, колкото и малко да е то. На много хора това разбиране успешно им е ампутирано от Системата и минават години, докато осъзнаят, че нещо се върши дружно, „резултатът е повече от сбора на частите в него“. Ако не искаш да решаваш проблемите си заедно с другите хора, ако не си готов да „се прецакаш“ (както иронично се изразявам аз), да „служиш“ (както се изразиха домакините), да се разправяш, да приказваш, но да устоиш и да правиш някои неща заедно с другите жители, просто няма да те бъде там.

Някои от хората в екоселищата не бягат от Системата. Те бягат от хората. От нуждата да се съобразяват с някого. В търсенето за хармония с природата те намират изява на крайния си индивидуализъм, а не път към хармония с хората. Те обаче скоро остават разочаровани.

Успешните проекти за екоселища са подплатени идеологически. Не можеш да събереш заедно хора, просто за да живеят екологично. Трябва да знаят защо са заедно и как ще работят заедно.

Убедени, че простото „еко“- намерение не е достатъчно, хората в „Изворче“ градят своя „визия“ за едно бъдещо селище. В нея са вложени поуки, изведени от практиката – общността е среда за реализиране на личността, решенията се вземат по взаимно съгласие, не по финансовите отношения. Тя няма да направи революция или да промени света. Силата ѝ е във връзката с практиката. Във времена, в които солидарността е празна дума, а взаимопомощта все по-трудно се наблюдава, виждаме, че опитите за живот „извън системата“ сами налагат принципите на комунизма като необходими условия за оцеляване.

Трудно е за вярване, че подобни начинания биха били икономически устойчиви в нашата страна. Още повече, че в „Изворче“ тепърва ще се сблъскват с някои проблеми като отглеждането на деца, а някои няма как да бъдат решени без твърде радикални промени, например в местоположението на „имението“. Дори в ембрионалното си състояние обаче екоселищата са поучителен пример за хора, които се интересуват от свободни или алтернативни общества. Оказва се, че уж отворени, загрижени индивиди имат понякога нерешими проблеми с чувството за отговорност към общността. Когато държавата я няма, за да поддържа (макар и калпави) решения на някакви общи проблеми, на хората им трябват месеци, дори години, за да осъзнаят нуждите от колективното им решаване. От друга страна солидарните взаимоотношения се оказват единственото решение, което издържа на практическата проверка. Струва ми се, че това ни предсказва едно трудно, но красиво бъдеще.

Запис от разговорите в „Изворче“ можете да видите тук и тук.

Златко