Куна
Народът куна живее на група от 50 малки острова, част от архипелага Комарка Куна Яла, състоящ се общо от 360 такива. Той се намира в Тихия Океан, между границите на Колумбия и Панама. Той извоюва своята автономия след кръвопролитна съпротива срещу колониалната политика през 1925 г. Днес 70-те хиляди куна се справят с ежедневните си дела чрез сложна система на пряка демокрация, която федерира 500 различни автономни общности, които участват в Общ конгрес на куна, свикван веднъж на всеки 6 месеца. Всяка общност и всеки населен остров имат свои вътрешни правила и наредби и е напълно независим от другите – единственото изискване е да пращат четирима делегати на Общия конгрес, за да координират и изработват решения, които засягат всички в района. Активистът куна Ибе в едно интервю обяснява: „Ако правителството на Панама например иска да осъществи какъвто и да е проект в района, трябва да се обърне към Конгреса. Конгресът трябва да вземе решението – той има последната дума“.
Тяхната автономия не е само на теория или по формално признати местни права. Когато правителството на Панама издава на канадска минна компания лиценз за проучване и експлоатация на територията на куна, местното население се противопоставя. То отказва на същото правителство да построи и морска база на негова територия.
Куна не са нито локалисти, нито наивници: те договарят независимо прокарването на оптичен кабел през тяхната територия, което подобрява връзките с интернет както в региона, така и между Латинска Америка и Европа. Действат активно съвместно с местни и регионални групи като част от Народното глобално действие (PGA), което се съпротивлява срещу т. нар. „План Колумбия“ – съвместен проект на Колумбия, САЩ и ЕС, който се провежда под паравана на борбата с наркотърговията, но на практика цели силното милитаризиране на региона. Ибе казва: „Нашите организации искат да се борят заедно, когато борбата е необходима, без разделение между идеологии, цветове и националности. За нас практическият ефект от глобализацията се усеща от всички потиснати хора, не само от куна или местното население: негрите, арабите, селяните и синдикатите също са потиснати. Трябва обаче да действаме с уважение към различните култури, различните мнения и различията между всички хора, които живеят на тази планета“.
Индия
В селището Мендха, намиращо се в щата Махаращра, Индия, лозунгът е: „Мауа мате, мауа радж“ („В нашето село ние сме правителството“). Тази тяхна автономия започва със съпротивата срещу изсичането на горите им от фабриката за хартия и целулоза Баларпур, от която излизат като победители. По време на съпротивата си срещу правителството, местните жители развиват система за горско и водно стопанство, както и нови методи за производство на мед, до които достигат благодарение на пряката демокрация и самоорганизацията.
Основните принципи в Мендха са:
Отворени и прозрачни дискусии на открити събрания по всеки местен въпрос
Осигуряване на ясно и добре информирано разбиране на въпроса преди всяко решение
Взимане на решения само след постигане на консенсус
Недопускане на външна намеса в решенията на селището (външно участие може да бъде допуснато в дискусиите, но не и при вземането на решенията)
Всички конфликти между местните и външните хора в селището трябва да се решават на принципа на диалога и ненасилието
Местното събрание е съставено от поне двама възрастни от всяко домакинство (поне един мъж и една жена). Всички обаче могат да посетят срещата, независимо от своята възраст и пол. Събранието се провежда поне веднъж месечно и въпросите се дискутират и решават, докато се постигне консенсус. Обикновено около 75 процента от местните жители посещават асамблеята, като мъжете и жените са равнопоставени. Външни хора (включително представители на правителството, НПО и активисти) също могат да посещават събранието, да участват в дискусиите, да представят свои планове, но нямат право да участват във вземането на решенията. Събранието служи и като средство за уреждане на конфликти на местно ниво. За по-мащабни такива, се свиква съвет от околните 32 селища с представители от всяко. То решава какви дейности ще се разпределят на подгрупи от общността според интересите, отговорностите и възможностите.
В близо 1500 селища по цяла Индия се наблюдават подобни инициативи. В тези села правителството официално се бои да влиза.
Бразилия
Безимотното работническо движение (съкратено от португалски – MST) е социално движение в Бразилия с около 1,5 милиона безимотни члена в 23 от бразилските 26 щата. MST твърдят, че извършват „поземлена реформа“ в страна, в която разпределението на територията е много несправедливо. MST се борят за достъп и обработка на земя от безимотните.
Дейностите, които MST извършва, се изразяват в окупация на частни земи и колективното им обработване от безимотни и бедни селяни (не само членове на движението). Както окупацията, така и работата в окупираните земи се извършват чрез система от пряка демокрация и самоорганизация.
MST е организирано изцяло на хоризонтално ниво, чрез колективи, които вземат решения чрез дискусии и консенсус. Основната организационна единица са събранията на всеки 10-15 семейства, живеещи в лагер на MST или в нелегално окупирана територия. На него се повдигат ежедневните въпроси, с които се сблъскват членовете на събранието. Там се избират и по един мъж и една жена, които да представляват местното събрание в общото. Важно е да се каже, че всеки член на семейство, което членува в MST, участва в събрание и това формира мрежата от приблизително 475 000 семейства или 1,5 милиона души.
MST не е политическа партия и няма официални лидери. Това позволява съхраняването на хоризонталното ниво и децентрализирания организационен модел. Целта на тази организация е да даде сила на хората, като ги насърчава да действат „по начина, който сметнат за подходящ, според местните условия“.
Аржентина
Аржентинските предприятия с работническо самоуправление са разнообразни, всяко със свой правен статут и начин за организиране на производството. В повечето случаи работниците завземат фирми, изоставени или затворени от техните собственици по време на финансовата криза през 2001 г. Обикновено собствениците спират производството, спират изплащането на заплатите и обявяват фалит. Решението на работниците да управляват предприятията е продиктувано от нуждата и затова няма нужда от идеология. Ясният мотив за защита на препитанието води до завземането на фабриките и продължаване на производството без началници и собственици.
Занон (фабрика за теракота) е част от движението на самоуправляващите се предприятия, които използват демократични алтернативи и принципа на работническото самоопределение.
Карлос Сааведра, работник в Занон с повече от 10 години стаж в глазиращия цех, заявява че всички работници в предприятието са равни. „Решенията се взимат само от събранието като единствена власт в предприятието. Това не е като при старата управленска система с мениджъри, профсъюзни лидери или делегати, които сами решават какво да правят“. В Занон всички работници получават еднаква заплата, с изключение на малка разлика по стаж, но стаж, базиран на това колко време се е борил срещу стария шеф, дали е бил уволняван, участвал ли е в стачки и окупации.
Работниците от Занон си имат своя политика при наемането на нови хора. Днес предприятието има 473 работника, като повече от 230 са били назначени след като предприятието минава под работнически контрол. Тогава се наемат уволнени в миналото работници от фабриката. По-късно работни места се предоставят и на активисти от народните организации на безработните (пикетерос).
Работниците от Занон въвеждат система за координиране на производството и другите функции на завода. Всеки цех формира своя комисия. Всяка комисия излъчва координатор на ротационен принцип. Координаторът информира за проблемите, новините и конфликтите в цеха пред събранието на координаторите. После координаторът докладва пред своето цехово представителство. Самите работници имат свои събрания веднъж седмично по смяна. Фабриката има също и общо събрание всеки месец, по време на което производството временно спира.
Всеки месец координаторът-счетоводител изнася доклад за състоянието на фабриката. По време на събранието работниците решават как да използват печалбата. Веднъж решават да я изплатят като премия за работниците, след като преизпълняват нормата за месеца и резултатите надхвърлят прогнозните. Друг път гласуват за наемането на нови 15 работника. Самото назначаване се решава според нуждите на семейството, отношението към борбата и опита в самата работа. Има и предложение работниците да се въртят по различните сектори на управлението, за да наберат повече опит.
След приемането на демократичните практики в предприятието много работници откриват, че малките събирания са по-ефективни в поставянето на специфични проблеми и на доброволни инициативи. •
Текстът е от блога Intidar на Руслан Трад
ruslantrad.com