Не можем да дишаме от несправедливостта. Не можем да дишаме от ярост. Трябва да въстанем – за глътка въздух от свобода и справедливост.

„Не мога да дишам. Не мога да дишам. Не мога да дишам“. Това са последните думи на Ерик Гарнър. Повтаря ги най-малко 11 пъти, ясно се чуват на камерата, която записва всичко, докато едно ченге седи на гърдите му, а друго го души. След това спира да се движи. Шест минути стоят и го гледат проснат на тротоара – не си мърдат пръста, за да спасят живота му. Съдебният лекар го обявява за убийство – поредният чернокож, убит от бяло ченге. Обаче съдебните заседатели – в мнозинството си бели – решават да не повдигат обвинение. Сега вече ние не можем да дишаме.

Не можем да дишаме от витаещата във въздуха несправедливост. Не можем да дишаме, защото знаем, че в Америка полицията убива по един чернокож на всеки 28 часа и ченгето обикновено се измъква безнаказано. Не можем да дишаме, защото виждаме как свинете осакатяват, тероризират и убиват цветнокожите. Как задушават мирните протести след това. Как пристигат с танкове, издокарани като робокопи, с тежки дървени тояги и автомати, и търсят най-малък повод да застрелят или претрепят от бой хората, на които уж „служат и защитават“.

Не можем да дишаме отровния въздух на държавния произвол.

Не можем да дишаме в тази гавра със справедливостта, в тази измислена демокрация.

Как да дишаме, мамка му, когато само преди две седмици, се случи същото с бялото ченге, което застреля Майк Браун във Фъргюсън?

Как да дишаме, когато само ден, след като убиецът на Гарнър се изниза безнаказано, поредният невъоръжен чернокож беше застрелян от бяло ченге в Аризона?

Как да дишаме, когато мръсниците, застреляли 12-годишно чернокожо момче, което си играе с пищовче-играчка, дори не са заподозрени в нещо нередно?

Как да дишаме от яростта, от безверието, от погнусата?

Не, не се диша, мамицата му.

И не сме сами.

Гадорията е повсеместна.

В Мексико ченгетата и бандитите са едно. Още няма и следа от 43-мата студенти от Ескуела Нормал Рурал в Айоцинапа, но всички знаят какво е станало. Кметът е накарал ченгетата да предадат студентите на бандитите, които са оставили 15 от тях да се удушат в камион, след това са избили останалите и са изгорили останките им на огромна клада, горяла цяла нощ. Някои от студентите са изгорели живи. Цялата политическа система е набъркана – всички го знаят. И в Мексико не могат да дишат.

В Гърция ченгетата и фашистите са едно. На 25-тия ден от гладната стачка на затворника анархист Никос Романос още няма решение. Всички знаят какво е станало. Никос и другарите му обират банка. Казват на чиновниците вътре да не се страхуват – техният враг е държавата. Но ченгетата ги залавят, преди да успеят да избягат. Изтезават ги, лицата им са обезобразени дотолкова, че ченгетата трябва здраво да работят с фотошопа върху снимките им, преди да ги предадат на медиите. Между другото, на същия ден се навършват точно шест години, откакто друго ченге застреля най-добрия приятел на Никос – Алексис – в сърцето, хладнокръвно, пред очите му.

Днес Никос е в гладна стачка, защото държавата отказва да му даде конституционното право да посещава лекции в университета извън затвора. Престава да се храни, по думите му, за „глътка свободен въздух“. Но вместо да му даде глътка въздух, държавата просто го оставя да умре от глад. „И Господ да слезе от небето – заявява министърът на правосъдието, – не мога да му дам отпуск“. Лекарите предупреждават, че органите на Никос може откажат всеки момент. Родителите му се опасяват, че синът им ще стане мъченик. Ченгетата обаче отвръщат на протестите в солидарност просто с още сълзотворен газ. Така и в Гърция, като в Мексико и САЩ, не може да се диша.

Мога да продължа. Мога да говоря за израелската полиция, хладнокръвно екзекутирала палестинеца миналия месец. Мога да говоря за полицейското убийство на еколога Реми Фрес във Франция. Мога да говоря за полицейското насилие срещу протестиращите от Окупирай в Хонконг. Мога да говоря за безнаказаното клане в Марикана, Южна Африка. Мога да говоря за полицаите от Лос Анджелис, които днес простреляха в главата – цели десет пъти! – един човек сред купчина туристи на Холивуд Булевард. Мога да говоря за турските ченгета, които убиха кюрдски младеж на днешния протест. Мога да говоря за епидемията от полицейско насилие и тормоз срещу цветнокожи транссексуални хора. Мога да говоря безкрайно.

Няма смисъл обаче да се пише, да се говори, анализира и дебатира. Някои неща са толкова прости, елементарни и ясни, че са нетърпими: нито в САЩ, нито в Мексико, нито в Гърция, нито в Палестина, нито във Франция, нито в Хонконг, нито в Бразилия, нито в Южна Африка, нито в Кюрдистан, никъде. Защото така не можем да дишаме – и във всеобщото усещане, че ръцете на капиталистическата държава и нейните сили на реда ни душат, ние сме едно. Някои от нас са много по-привилегировани, разбира се, но нашият враг е един и същ. От Ню Йорк до Гърция трябва да въстанем срещу полицията. Както големият Франц Фанон някога проницателно изрече: „ние не въставаме, защото такава е нашата култура. Въставаме просто, защото, по ред причини, вече не можем да дишаме“. •

Жером Роос

roarmag.org