Бакунин, войната и революцията

ФРЕНСКО-ПРУСКАТА ВОЙНА ОТ 1870 г. И ПАРИЖКАТА КОМУНА ОТ 1871 г.

Един от най-важните въпроси в Бакуниновата теория на революцията е този за стратегията на анархистите в условията на война. Той е принципен въпрос, защото войната е продължение на кризата на капиталистическата система и надвисва над нея със смъртоносна заплаха. За съжаление, поради различни съображения, мнозина анархисти, включая и фигури като Кропоткин, са изменяли на този принцип. Тук ще го разгледаме в светлината на най-важните събития на ХIХ век за революционните анархисти – ФРЕНСКОПРУСКАТА ВОЙНА ОТ 1870 г. И ПАРИЖКАТА КОМУНА ОТ 1871 г.

Когато войната избухва Бакунин е на 56 години. Неговото мнение тежи пред ре­волюционните среди на Западна Европа: Зад гърба си той има ръководството или участието в революциите от 1848 г. в Париж, Прага и Дрезден. Европейската реакция го осъжда на смърт два пъти и след като го влачи окован от затвор в затвор в Германия и Авст­рия, го предава в ръцете на жандарма на Европа – руският импе­ратор Николай

Първи, който „великодушно“ заменя смъртните присъди с доживотно погребение в каменните гробове на импер­ските затвори със специален режим. След 10 годишно гниене в печално-известните килии-душегубки на Петропавловската и Шлиселбургската крепост и в мъртвите Сибирски полета, Бакунин успява да избяга от своето заточение и през Япония и САЩ се появява отново в Европа в 1861 г. на 47 годишна възраст, за да продължи с перо и оръжие в ръка пътя си на революционер-анархист. Една от кулминационните точки в живота на неуморния революционер и интернационалист, е времето на войната между френския император Наполеон Трети и германския кайзер Вилхелм Първи с неговия „железен канцлер“ – Ото фон Бисмарк. Въпреки многобройните си болести и бърза деградация на общото му фи­зическо състояние, наследство от затворите (до смъртта го отделят само 6 години), титана с глава на лъв – както го нарича Херцен – не се двоуми нито за секунда, за да се озове с един лъвски скок в огъня на събитията.

Когато на 4 и 6 август 1870 г. германските армии удържат първите си големи победи край Висембург и Форбах, Бакунин мисли, че е ударил часът на ЕВРОПЕЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ. В едно свое писмо от 10 август 1870 г. той пише на Албер Ришар (френски бланкист и член на Първия Интернационал, който ще се отрече от революцията “преди да са пропели петлите”): „Ето отли­чен случай, за да реализираме работата, която Джеймс (Гийом) и Франсоа (Сантинъон) ти предложиха в Лион в края на минала­та година от мое име. Касае се за една огромна търговска опе­рация, която да обхване Франция, Швейцария, Италия и Испа­ния. Приятелю, ако не желаем да се разорим напълно, трябва да се заемем още днес с реализирането на нашия план и проекти!“

На 11, т.е. на другия ден, той пише до общия им с Херцен другар – Огарьов: „Ти си са­мо руснак, докато аз съм интернационалист. Затова събитията предизвикват в мене истинска треска. В течение на три дни на­писах 23 дълги писма. Твоето, кратко е 24-тото… „

Сред тези писма са и прочутите ПИСМА ДО ЕДИН ФРАНЦУЗИН…, които се публикуват в Швейцария, в разгара на войната, и които трябва да бъдат прочетени от всеки, който иска да разбере позициите на анархистите спрямо ИМПЕРИЯТА, ДЕ­МОКРАЦИЯТА И ДИКТАТУРАТА, „НАЦИОНАЛНИТЕ ИДЕ­АЛИ“ И ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА, ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКА­ТА ВОЙНА И СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ.

Заедно с това в писмата си Бакунин, който е и професио­налист във военното дело, показва една изключителна осведоменост за развоя на военните действия и прави безпогрешни прогнози за края им. Той предвижда още на 23 август капитулацията на „френското оръжие“ и пише на същия Ришар, който е в плен на патриотичните си илюзии: „Прусите ще започнат своя марш към Париж и ако народът не въстане, Париж ще бъде превзет“. „Тряб­ва навсякъде народът да вземе оръжието, да се организира сам и да започне война на разрушение, пожари и ножове срещу завое­вателите. Той не трябва да се оставя да му наложат ръково­дителите. Той трябва да ги назначи сам!“ „И най-важното, и най-напред – ТРЯБВА ДА РАЗРУШИ СВОИТЕ СОБСТВЕНИ, ВЪТРЕШНИ ПРУСАЦИ!“… „Революционната война от 1792 година е нищо в сравнение с тази, която ще трябва да водите днес, ако искате да се спасите от едно робство за 50 години, от мизерията, разрухата, унижението и унищожението… – Каузата на Франция е станала днес КАУЗА НА ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО“.

И по-нататък в следващите писма: „Ако от тази война не излезе направо Социалната революция във Франция, социализ­мът ще умре за дълго в цяла Европа“. Тази Социална революция няма нищо общо с патриотич­ната ограниченост и користните интереси на „собствената“ френ­ска политическа класа, съставена от монархисти, републиканци, демократи и т.п. За Бакунин те са „вътрешните прусаци“. Същото е отношението му и към Германската империя с нейните интелектуалци-патриотари, сред които се подвизават в лондонската си емиграция и двамата „класици“ на „научния социализъм“ – покръстеният германски евреин Карл Маркс и пруският шовинист Фридрих Енгелс.

Ето какво пише Бакунин за германската държа­ва, в чиято победа над Франция, Маркс и Енгелс виждат не само победа на Бисмарк над Бонапарт, но и на тяхната доктрина над прудонизма на френските работници:

„Докато Германия ще си остане една ДЪРЖАВА, каквито и да бъдат нейните форми — псевдолиберални, конституционни, демократични или дори социал-демократически ~ тя неизбежно ще представлява първосте­пенния, главен и постоянен източник на всички възможни деспотизми в Европа „.

Перспективите на Социалната революция в Европа му из­глеждат блестящи. Още на 11 август в писмо до Райхел той пише:

„Така или иначе, революцията става неизбежна – първо във Фран­ция и Италия, а после навсякъде, и тогава: Да живее Световната революция!“

На 4-ти септември 1870 г., след капитулацията при Седан, той пише отново на Албер Ришар: „Официалната част приключи. Повече няма ни армия, ни император. Ще започне ли сега народ­ната част?“ „Франция може да бъде спасена – не се уморява да повтаря Бакунин – само от едно всеобщо надигане, незабавно, АНАРХИСТИЧЕСКО във всички градове и села“.

Как вижда това организирано, анархистическо надигане, той обяснява в многобройните си писания, посветени на войната, революцията и комуната, и особено в публикуваната ПРОГРАМА НА ФЕДЕРАЦИЯТА НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМУНИ, към чиято история ще се върнем след малко.

Бакунин решава да замине за Лион на 4 септември, ведна­га след Седан и абдикацията на Луи Наполеон и създаването на правителството на „националната отбрана“. В писмо до Адолф Фогт от 6-ти с.м., той пише: „Моите приятели – социалистите-революционери от Лион ме викат. Аз съм решен да отнеса старите си кокали там и да изиграя може би моята последна партия“.

На път за Франция, той се отбива в Нюшател за среща с Джеймс Гийом, който трябва да отпечати в брошура неговите „Писма до…“, за да се разпространят и във Франция. На 12 сеп­тември той намира в Женева своите приятели Озеров и поляка Ланкевич, (загинал в боевете за Парижката Комуна срещу Тиер и версайците на следващата 1871 г.), готови за път и борба. На 14-и вечерта Бакунин заминава с тях за Лион.

През това време, там се разиграват следните събития: Още на 4 септември властта е завзета от един „Комитет за общественото спасение“, който се настанява в кметството. Преобладаващото мнозинство в него са буржоазни републиканци от породата на бъ­дещите палачи на Парижката Комуна, дребнобуржоазни радика­ли и в добавка петима членове на Интернационала (МРА), готови, съобразно „стратегическата линия“ на Маркс, да защитават пършивата република и правителството на „националната отбрана“. Гийом казва за тях, че са „без всякаква яснота за задачите си, об­градени от филистери, които интригуват един срещу друг, готови във всеки момент да извършат предателството“. Въпросният Албер Ришар не е включен в комитета, очевидно считан за много краен. Той заминава с още двама в делегация за Париж, където се срещат с министри, главно, за да уредят личните си въпроси и по­лучат постове – прокурор, префект и т.н. На връщане те довеждат и генерал Клюзере, комуто лионският „Комитет за обществено спасение“ иска да повери военното командване.

Ето каква е обстановката, която Бакунин заварва на 15 септември 1870 г. в Лион. В същия ден тук пристига и изпратеният от ми­нистъра на вътрешните работи Гамбета нов префект – Шлем-Лакур, републиканец, и не може да му се отрече, политически въже­играч от класа – без принципи, но с нюх и бързи рефлекси. За да ликвидира в зародиш започналото революционно движение, той провежда още същия ден „избори“ и замества „Комитета“, чието име звучи много революционно, с един общински съвет, в който доминират отново буржоата. Въпреки тези маневри и в конфузията от идеи, интриги и интереси, Бакунин се опитва да създаде „партията“ на Социалната революция, която трябва да организира всенародното надигане.

На 17 септември членовете на лионската секция на Интер­национала, които Бакунин е успял да убеди в необходимостта от революционни действия, решават на един голям митинг да създа­дат нов „Централен Федеративен Комитет“, с чиято помощ възнамеряват да превърнат Лион в огнище на революцията. Меж­ду двата комитета се постига разбирателство за общи действия. Без да губи нито минута ценно време, Бакунин успява заедно с приятелите си да установи контакт с всички хора на действието. Публичните митинги, на които той настоява да се премине неза­бавно към акции, стават все по-многобройни, резолюциите все по-„кръвожадни“ и посрещани с нарастващ ентусиазъм. „Открито се прокламира – казва един свидетел – бунт, ликвидиране на законите, институциите и съществуващия ред“.

В писмо от 19.09.1870 г. Бакунин пише на Огарьов: „Тол­кова работа имам, че главата ми се вие. Истинската революция още не е избухнала, но ние правим всичко възможно, за да я под­готвим. Надявам се скоро да видим триумфа й“.

Пак под негово влияние, на друг голям митинг на 24.09.1870 г., са гласувани няколко резолюции. Сред тях: Реше­ние за уволнението на всички офицери на Националната Гвардия и заместването им с изборни командири; Облагане на богаташите с допълнителни данъци; Конфискация на имотите на привържениците на стария режим и т.н. Много от тези декрети се вписват в прокламацията, влязла в историята под името „ЧЕРВЕНИЯ АФИШ“, който завършва с онези думи към народа, с които започ­ва всяка истинска революция: „НА ОРЪЖИЕ!”

На закрито заседание на двата комитета се решава да се арестуват представителите на буржоазната републиканска власт, през нощта на 25-ти срещу 26-та септември. В ново писмо до Огарьов от 25.09.1870 г., Бакунин пише: „Стари приятелю, ще ти изпратя незабавно нашата прокламаиия, с която апелираме към народа да смаже останките на властта, които само пре­чат на революцията. Тази нощ ще бъдат арестувани нейните главни врагове, а утре ще бъде последния бой, и надявам се това ще бъде триумфиращото начало на революцията“.

На 26-ти редакцията на „Червения афиш“ е гласувана с единодушие на общо открито събрание, председателствано от строителния работник и член на секцията на Интернационала — Сенес. Той обявява, че прокламацията ще бъде разлепена по всич­ки стени на града и добавя: „Подписвайки този афиш, ние залага­ме главите си, ако не успеем, но часът е дошъл: Да победим или да умрем!“ Прокламацията носи подписа и на Бакунин, въпреки впи­саните по настояване на якобинци и бланкисти два последни па­раграфа, с които се обещава свикване на революционен конвент (по спомена от 1792 — 1794 г.).

Поради липса на солидна революционна организация, Ба­кунин е принуден да прави компромиси с хора, като Албер Ришар, които се оказват толкова по-неустойчиви, склонни към сдел­ки и дори предателства, колкото по-ненаситни са апетитите и ам­бициите им. Но истинският революционер работи с оня човешки материал, който заварва в момента на спонтанното революционно действие, а не се отказва от него под предлог, че няма хора или „благоприятно международно положение“.

Компромисите си с бланкистите и с якобинските елементи Бакунин се опитва да поправи с придружаващата „Афиша“, ПРОГРАМА НА ФЕДЕРАЦИЯТА НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМУНИ, която ще публикуваме в частта за програмата. Той се надява, че ПО-НАТА­ТЪШНОТО РАЗВИТИЕ НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ СЪБИТИЯ ще му даде право, измитайки всички сделки с дребнобуржоазните и псевдо-социалистически революционери.

По решение на Комитета за спасение на Франция, тази програма, заедно с „Червения афиш“ е разлепена из целия Лион. Коментарии на нейните петнадесет пункта и придружаващите ги „Мерки за подготовката…“ тук няма да правим. Ще отбележим само, че и днес – след повече от 140 години – времето не е успяло да от­неме нейната сила и актуалност. Тези, които у нас и навсякъде по света искат да водят действителна борба срещу властта на партийната, административна, военна и полицейска бюрокрация, могат да се ръководят от тая грандиозна Бакунинова програма за революционно РУШЕНЕ И ТВОРЧЕСТВО!

За съжаление, както това е ставало неведнъж в историята, вместо да преминат в революционна офанзива, за която настоява Бакунин, псевдореволюционерите започват да се колеба­ят, губят ценно време и като връх – решават с болшинство, на общо събрание на двата комитета, да се спре за известно време изпълнението на предва­рително изработения план за революционни действия. Те наруша­ват и срока за предвидените на 25-ти срещу 26-ти арести, и започ­ват игра на преговори за… надниците с общинския съвет, който току що ги е намалил от 3 на 2.50 франка. Пак същите отхвърлят пред­ложението на Бакунин и другарите му за въоръжена манифеста­ция в подкрепа на работническите искания и насрочват за 28 -септември една от онези, приличащи на църковни процесии, мирни разходки със знамена, скандирания и сандвичи, които не заслужават нищо друго, освен презрение и насмешка!

Накъсо, събитията на 28.09.1870 г. протичат така: На обед, на централния площад в Лион се събира многохилядна работни­ческа демонстрация. Тя излъчва делегация от 16 души, която трябва да връчи на кмета своето искане за възстановяване на надница­та от 3 франка. Но общинарите отказват да заседават в „ненор­мални условия“. Тогава част от тълпата разбива входната врата и завзема кметството. С тях влизат Бакунин и други негови друга­ри. Общинският съвет е разгонен, а префектът – задържан в бюрото си. Познатият ни вече Сенес заявява от балкона, че на общинския съвет е било предложено да приеме обявената в „Червения афиш“ революционна програма, или да си подаде оставката. Съще-временно, той предлага да бъде назначен начело на „революционната армия“ генерал Клюзере. Последният е акламиран от тълпата, но вместо да апелира за въоръжаване на работническите предградия и за разоръжаване на националната гвардия, както настоява Баку­нин, той кани работниците да излязат без оръжие, „за да се избегнат – както обяснява в мемоарите си – сблъскванията и разрушението” на не съвсем симпатичните на народа… хубави квартали!

През това време на ораторско бръщолевене и дезорганизиране на революционната енергия на работниците, части от националната гвардия, ръководени от офицерите си – едри и дребни бо­гаташи, адвокати и бакали – влизат в кметството през една стра­нична врата и арестуват току що назначения „главнокомандващ“ дърдорко. Народът отвън не разбира какво става вътре, но когато чува гласа на Сенес, викащ за помощ, нахлува с гневни викове в кметството и разоръжава бурожоазните гвардейци.

В заседателната зала на общинския съвет се настаняват членовете на Комитета за спасение на Франция и започват треска­во да съчиняват декрети, които… изпращат за печат. Така мина­ват още няколко часа, през които Бакунин и другарите му напраз­но съветват: „Трябва да се действа, ние губим ценно време и ще бъдем атакувани от буржоазната гвардия. Трябва незабавно да се арестуват префекта, кмета и генерал Мазур!“

Декретите за формиране на работнически батальони в предградията пристигат много късно, когато пред кметството се стичат нови въоръжени части на националната гвардия, „Главно­командващият“ генерал Клюзере, вместо да зове за съпротива, съ­ветва членовете на Комитета да се оттеглят и тръгва сам да кани общинските съветници на буржоазната реакция да заемат местата си.

Надявайки се все още, че е възможно да постигне поврат в ситуацията, Бакунин прави и невъзможното, за да убеди членове­те на Комитета за спасение на Франция да проявят енергия. Той им казва, че все още не е късно да се апелира към работническите елементи в нац. Гвардия да подкрепят движението и да ОТГО­ВОРЯТ НА СИЛАТА СЪС СИЛА. „Една искра е достатъчна, за да възпламени барута!“ Но Албер Ришар заявява, че „не може да поеме отговорност за кръвопролитията“ и успява да убеди „рево­люционерите“ да започнат преговори с общинските съветници, след което „Централният комитет“ напуска кметството.

Новият-стар, и най-важното – „законен“ общински съвет поема ангажимент никой да не бъде преследван за участието си в събитията през тоя паметен 28-и септември на 1870 г., възстано­вява надницата от 3 франка и заявява, че не може да проведе гла­суваните от Комитета мерки, които „не са от неговата компетен­тност“. От своя страна префект Лакур арестува събралия нена­вистта на населението генерал Мазур и обяснява в рапорта си до Леон Гамбета жертването на този „козел отпущения“ по апостол-павловски: „Неможейки да попреча на движението, аз бях принуден да СТОРЯ ВСИЧКО, ЗА ДА МОГА ДА ГО РЪКОВОДЯ…“

Кметът нарежда на гвардейците да арестуват Бакунин и само намесата на Озеров с един отряд от доброволци-работници, спасява Бакунин от разправата на озверилите се и до преди малко, не на шега изплашени властници и буржоа. Той пренощува при при­ятели и научавайки сутринта, че е обявен вън от закона, заминава за Марсилия, с надеждата, че ще може да продължи борбата там. Преди да напусне Лион, той пише дълго писмо до бланкиста Паликс и другарите си:

„Аз нямам повече работа тук. Дойдох в Лион, за да се бия или умра с вас. Защото съм дълбоко убеден, че каузата на Фран­ция в този върховен час беше кауза на човечеството. Аз взех участие в движението и подписах със собственото си име резо­люциите на Комитета, защото за мене е очевидно че след реал­ното разрушение на правителствената и административна машина, само незабавната революционна акция на народа можеше да спаси Франция… Вчерашното движение, ако то бе триумфи­рало (а това бе възможно, ако генерал Клюзере и Ришар не пре­дадоха народната кауза) и заменило Лионския общински съвет — наполовина от реакционери и наполовина от негодници — с един революционен комитет, излязъл от пряката воля на народа, това движение би могло да спаси Лион и Франция . . . Аз напускам Лион със сърце изпълнено със скръб и мрачни предчувствия. Мисля си какво ще стане с Франция? Вместо нейния жив и действащ социализъм, ще имаме доктринерския социализъм на германците, които не ще кажат ни дума в повече от това, което ще им поз­волят пруските щикове. Бюрократичната и военна сила на Пру­сия, обединена с бича на руския цар, ще осигурят „спокойствие­то и обществения ред“ поне за 50 години върху Европейския континент. Тогава, сбогом на свободата и социализма, на справед­ливостта за народа и човешкия род. Всичко това можеше да бъ­де спестено, ако народът на Франция, народът на Лион бе по­желал… „

Интересни са позициите и оценките на Карл Маркс за тези събития. Те са антипод на тезите и делата на Бакунин и свидетел­стват, че „големия шеф“ на Генералния Съвет на М.Р.А.. (Първият Интернационал), поради германското си патриотарство и социалдемократически опортюнизъм не е бил в състояние дори да разбе­ре историческия момент и още по-малко, величието на този първи в историята на класовите борби на пролетариата опит да се при­ложи социал-революционната стратегия спрямо империалистическата война за превръщането й в гражданска война и пролетарска револю­ция.

(Френско-Пруската война – завършила с анексиите на Елзас и Лотарингия от Гер­мания и налагането на контрибуции от 5000 000 златни франка на френския народ, е грабителска и разбойническа война! Тя и позицията на анархисти и марксисти спрямо нея, са главната причина за безпардонната идейна и организационна борба настъпила след Парижката Комуна вътре и вън от Първия Интернационал, в която Бакунин противопоставя анархистическата програма, стратегия, тактика и организация на Социалната революция срещу шовинизма, опортюнизма и социалпредателството на Маркс и марксистите.)

Оставените три „адреса“ на Генералния Съвет на МРА, обединени впоследствие в брошурата „Гражданската война във Франция“, статиите и една обемиста кореспонденция между „класиците“ Маркс, Енгелс и техни съидейници, са посветени на френско-пруската война през всичките й три фази:

1) Имперската – от 19 юли до 4 септември 1870 г.,

2) Републиканската – от 4 сеп­тември до 18 март 1871 г. и

3) Периода на Парижката Комуна — от 18 март до 28 май 1871 г.

Те сочат изключителната политическа тъпота в техните „анализи“, „съвети“ и „директиви“.

Всички цитати от „Адресите“ и „Кореспонденцията“, са извлечени респективно от т.т. 17 и 33 – на Второто руско издание на „Сочинения Маркса и Знгельса“ под редакцията на Института по Марксизъм-Ленинизъм при Ц. К. па КПСС (Государственное Издательство Политической Ли­тератури – Москва 1955 — 1975 г.)

В „Първия адрес…“, като се изключат благовонните пацифистични декларации, които са смешни в разгара на войната, съществена е оценката на Маркс за позицията на Прусия в нея. Според него, от страна на Кайзерова Германия, войната е отбранителна, националобединителна и следователно справедлива (съобразно речника на патрио­тичното социалдемократическо еснафство). От тук и обвиненията срещу изкривилите пар­тийната „линия“ Вилхелм Либкнехт и Август Бебел, който са за неутралитет и са гласували в Райхстага против военните кредити. Марксизмът, обаче, бидейки диалектичен, е бил винаги двусмислен. Това двойно „счетоводство“ и език в позициите на Маркс е особено фрапиращо в „непредназначената за публикация лична кореспонденция“ по протежение на цялата война.

В писмо от 20 юли до Енгелс, с когото той се съветва пре­ди отпечатването на „Първия адрес“, Маркс пише: „Французите се нуждаят от един добър урок… А победата на НАШИТЕ (т.е. на прусаците) ще доведе до централизация на властта в Германия, която ще бъде полезна за централизацията на германската работ­ническа класа… Победата на Бисмарк над Наполеон ще да премес­ти центъра на тежестта на европейското работническо движение от Франция в Германия и ще доведе до превес на нашата теория над тази на Прудон…“, т.е. посочена е ролята на железния кан­цлер, като неосъзнато оръдие на „научния социализъм“, и тогава, както пише по-големия класик в друго свое писмо: „Цялата тази огромна машина (т.е. Интернационала) ще бъде в НАШИ РЪЦЕ (и за да не остане никакво съмнение, той пояснява) – т.е. В МОИТЕ И ТВОИТЕ!“

В други писма до „драгия Фред“, „Мавъра“ „дава директи­ви германският пролетариат да се присъедини към на­ционалното движение“. (Вдъхновено от Вилхелм Първи и принц Ото фон Бисмарк!!!) На 15 август 1870 г. в писмо пак до Ен­гелс, произведен вече от домашните на Мавъра в чин „Генерал“, той „заклеймява Кугелман”, който „не разбирал нищо от диалектика“ и „смесвал отбранителната война с отбранителните военни опера­ции“, и разяснява положението на Фред с пример за бавно разви­ващи се ученици: „Значи, ако някакъв субект ме нападне на ули­цата, аз мога само да парирам ударите му, но не трябва да го бия, защото ще стана агресор…“

Така „значи“, класовият анализ на характера и цели­те на империалистическата война е подменен с една диалектическо-хулиганска робинзониада на улично сбиване между „изнасиле­ния“ Бисмарк и „вероломния“ Наполеон-3. Подобни бисери на „ма­териалистическата“ интерпретация на текущата политика могат да се наринат с лопата в многотомното наследство на двамата кори­феи.

Писмата между тях са изпъстрени със задълбочени анални анализи, с проникновени съвети към германските, френски и английски работници и с величайше презрение към недораслите съратници. Същевременно, бидейки “ръководство за действие” на филистерите от „нашата славна партия“ около в-к „Народна Държава“ в Германия, те са размесени с оплаквания от ревматизъм и запек, грижи за „госпожата, децата и метресата“, и с мечти за излагане на „класическите“ задници на топлите слънчеви лъчи в екзотичните курорти, за да се съхрани и удължи скъпоцен­ния им живот за благото на… световния пролетариат.

Капитулацията при Седан и Мец, провъзгласяването на републиката от Гамбета и създаването на „Правителство на на­ционалната отбрана“ начело с монархиста-орлеанист генерал Грошю, който от самото начало иска да капитулира пред „пруското оръжие“, за да бъдат избегнати „компликации” от страна на настръхналите „отечествени“ работници, изменят обстановката и принуждават Маркс да постави сурдинка на германския си патриотизъм и шо­винизъм, за които в английската преса е обвиняван, че е платен агент на Бисмарк, и да смени курса на „директивите“ си, които от­ново разкриват бездни на „революционно“ тъпоумие. Оценявайки „Правителството на националната измяна“ (както го наричат на подбив) Маркс казва за Жул Фавр: „Макар и участник в юнското клане на парижките работници от 1848 г., е добър за момента, като м-р на външните работи…“

На 6-ти септември той пише на „генерал“ Енгелс: „Днес цялата френска колония (касае се за емигриралите в Лондон френски прудонисти и бланкисти, вследствие процесите във Втората империя срещу активни чле­нове на Интернационала) зами­нава за Париж, за да извърши глупости в името на Интернацио­нала. Те искат да съборят временното правителство (какъв ужас!), да провъзгласят Парижката Комуна, да назначат Феликс Миа (бланкист) за посланик на Франция в Лондон и т.н.“.

За да парира тази „опасност“, Маркс редактира на 9 септември 1870 г. своя „Втори адрес“ на Генералния Съвет. Според него: „Всеки опит да се събори новото правителство, когато врагът хлопа на портите, ще бъде една безнадеждна лудост“. (Прочее, точно това са думите и на генерал Трошю, от които „късопаметният“ Маркс ще се „възмущава“ в следващия „Трети адрес“, клеймейки монархис­та, като „изменник“.) „Първият въпрос, който ми зададоха моите колеги ВЕЧЕРТА НА 4 СЕПТЕМВРИ, бе: Има ли Париж някакви шансове да издържи успешно обсадата на пруската армия?

– Аз им казах същото, което казвам и днес: При настоящото положе­ние на нещата, всеки опит на Париж да издържи обсадата на пруската армия би бил БЕЗУМИЕ. Несъмнено ГЕРОЙСКО БЕЗ­УМИЕ – добавих аз – но все таки нищо повече от безумие!“ – (Соч. Маркс и Енгелс т. 17 стр. 499).

„Френските работници, продължава Маркс, трябва да из­пълнят гражданския си дълг и да не се оставят да бъдат увлечени от нац. спомени от 1792 г… Те трябва спокойно и решително да се възползват от републиканските свободи, за да се организират методично и това ще им даде херкулесови сили за възраждането на Франция и нашата обща задача – еманципацията на труда. (N. В.: Или най-малко “еманципацията” на социалдемократическите депутати, министри и пр. политически шарлатани и шутове.) От тяхната енергия и мъдрост зависи съдбата на Републиката“. (Касае се за република­та на недобитите монархисти и тиеровци, преоблечени за случая в одеждите на „републиканската добродетел“.)

Не трябва обаче да се откаже на Маркс енергията, която той разгъва през тези дни. „Вождът“ на Интернационала изпраща също свои емисари със задача да постигнат на всяка цена въз­държанието на членовете на френската секция на МРА до сключването на мира!“ (Без анексии и контрибуции.)

Ето как посреща той и опита за революционно надигане в про­винцията на Франция – в Марсилия, И СПЕЦИАЛНО В ЛИОН. В писмото си до английския либерал, професор Бизли от 19 октомври 1870 г. Маркс пише: „…В началото всичко вървяло добре, (съобразно „секретни писма, които за сега не мога да публикувам“), нашите (т.е. петимата чле­нове на Лионската секция на Интернационала) провъзгласили ре­волюционно правителство (т.е. общински съвет), съставен отчас­ти от работници, отчасти от буржоа, за да защитават републиката (на кесията), на което, буржоазията, макар и да не симпатизирала, спокойно толерирала (господарите не се боят от нощните си па­зачи!)“ Но в този идиличен момент „пристигнали магаретата Ба­кунин и Клюзере и объркали всичко. Общината била завзета и за­почнали да издават смешни декрети за унищожение на държавата и други подобни бакунистки бълнувания…“

Коментарът на този „анализ“ ще оставим за следващата статия, но си струва още сега да посочим инсинуациите за Баку­нин и Клюзере (в Марксовото писмо те пристигат заедно в Лион, за да объркат всичко и следователно носят „колективна отговор­ност“ за авантюризма и предателството срещу… класовото сът­рудничество в името на националните идеали). Тази амалгама е далечен, но пряк предвестник на бъдещите обвинителни актове срещу „троцкистко-бухаринския блок“, процесите и последвали­те разстрели на „тези побеснели, фашиствуващи кучета“. Подоб­но сочене на Маркс, като идеен, духовен и … нравствен пред­теча и настойник на малкия риж касапин – Сосо Джугашвили, продължава още да се счита от някои западни „интелектуали“ за лош тон, примитивизъм и незаконна екстраполация…

Що се касае до „Третия адрес“, в който Маркс пее дити­рамби на парижките работници, „щурмуващи небето“, този закъснял опортюнистически опит за нагаждане към една акция, на която те с Енгелс, както видяхме, са се съпротивлявали с всички сили и средства, е изтръгнат от събитията. По повод на него, Бакунин не случайно подиграва вожда, който „съзерцава задницата на френския пролетариат и подтичвайки след нея й сваля шапка“.

Тук ще спрем прегледа на многобройните писма и писа­ния на двамата класици и техните съратници, които биха превър­нали статията ни в книга ЗА ДВЕТЕ СТРАТЕГИИ СПРЯМО ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКАТА ВОЙНА. (Не съм се отказал от нейното написване, въпреки изземването от марксическата тайна по­лиция преди 55 години в пазарджиш­кия затвор, на събрания в няколко десетки тетрадки материал, който тук ползвам по памет.)

В следващите страници ще завършим с мненията по тази тема на някои други марксически бълхи (Казват, че в края на живота си Маркс бил въздъхнал по повод своите последователи — марксисти: „Посях дракони, а пожънах бълхи“.) и на “класиците” от втора генерация (като Ленин и неговите съратници) за линиите на Бакунин и Мар­кс във френско-пруската война и Парижката Комуна. Тук ще за­върша с въпроса за РЕАЛИЗМА на бакуниновата революционна стратегия и вероятността тя да бъде „печеливша“.

Единственото, което се недостигаше, за да се обър­не курса на световната история, бе недостатъчната организираност на революционерите. Това казва и другаря на Бакунин, Джеймс Гийом:

„Трябваха ни още няколко години, за да завършим с орга­низацията на Интернационала във Франция и да подготвим едно ши­роко революционно движение, което да обхване Испания, Италия, Швейцария и Белгия!“ (виж втори том на неговия капитален труд „ИНТЕРНАЦИОНАЛЪТ“ – ДОКУМЕНТИ И СПОМЕНИ – стр. 64 – 65).

Към липсата на достатъчно солидна революционна организация, с всичко, което тя предполага: ПРОГРАМА, СТРАТЕГИЯ, ТАКТИКА и т.н., се добавят опортюнизма и неустойчивостта, които в драматични моменти се превръщат в преда­телство. Това ни задължава да преодолеем дезорганизацията и опортюнизма в нашите собствени среди, най-напред! Защо­то, ако искаме да изпълним задачата си в днешната революционна криза, която разтърсва нашите страни, КАРТАГЕН НА ОПОРТЮНИЗМА ТРЯБВА ДА БЪДЕ РАЗРУШЕН!

Формулирана лаконично, анархистическата стратегия спрямо ВОЙНАТА И СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ се състои в ПРОПАГАНДНА И ОРГАНИЗАЦИОННА ДЕЙНОСТ, ЦЕЛЯЩА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКАТА ВОЙНА В ГРАЖДАНСКА ВОЙНА И НА ПОСЛЕДНАТА В СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ.

В първата фаза трябва да се мобилизира недоволството на работници и селяни, породено от вечните спътници на войната: разруха, глад и смърт, и да се насочи срещу техния истински враг – „отечествените“ властници и експлоататори.

Следващата стъпка е да се преодолее патриотарската измама и дресурата на войниците по фронтовете, за да се спечелят за каузата на революцията, като се убедят, че обръщането на оръжието срещу “собствените” им държава и капитал ще им струва по-малко кръв, отколкото продължаването на войната.

Революционно-пораженската пропаганда към войниците от “нисшите” класи трябва да се съпътства с актове и апели за побратимяване с другарите им от другата страна на фронтовата линия. Единственият акт в защита на техните интереси е отказа да бъдат пушечно месо и провеждането на комбинирана атака от двете страни на фронта и в тила срещу “собствените” им господари.

Тези задачи, без да са от най-леките, стават решими, защото властта се е “погрижила” да въоръжи народа за нуждите на своята война и в същото време репресивните сили на държавата са ангажирани по външните фронтове.

Откриването на вътрешен фронт, за да се сложи край на империалистическата касапница и грабеж, може да завърши с победа над непрекъснато възпроизвеждащите се безоб­разия на днешното общество и до отваряне пътя към анархокомунизма, само ако борбата на революционния пролетариат доведе до разрушението на държавата, до експроприацията на класите на собствениците – частни или държавни – и реализиране на прог­рамата на социалната революция.

Но революцията е ЕДИННА, НЕДЕЛИМА И ТОТАЛНА! Както вътре в страната тя не може да спре на полупът и замръзне в някакво хибридно състояние между нашия идеал и старото об­щество, така навън тя не може да се ограничи от съществуващите държавни граници. Въпросът, който нашата революция поставя е: или унищожение на държавите и класите върху всички континенти, колкото и да трае това и на основата на самоуправляващите се комуни и тяхното свободно съюзяване – обединение на човечеството в една световна федерация, или регенерация на разкъсаните от революцията тъкани на старата система с насилието, експлоатацията и паразитизма с цялото им много­образие в различните държави и повторение на кризите, войните и непрекъснато смазваните бунтове, въстания и революции на „низшите“ класи срещу съществуващия социа­лен и интернационален „ред“. Среден път тук няма!

Затова във втората си фаза, нашата интернационална стра­тегия налага действена солидарност с анархистическите федера­ции от всички страни за разширяване на пожара на социалната революция преко държавните граници докато погълне и последния остров – убежище на властници и паразити.

В първата част на тази глава спряхме вниманието и върху хамелеонската, опортюнистическа и в крайна сметка – предателска позиция на Маркс, която под на­пора на събитията еволюира в няколко месеца от откровения гер­мански шовинизъм, през пацифизма и апелите към френските ра­ботници за класово сътрудничество с републиката на Тиеровци, за да завърши с принудени възторзи от „щурмуващите небето комунари“.

Улеснени от вълчия вой на европейската реакция и поли­цейските преследвания срещу анархистите от всички страни след разгрома на Комуната, машинациите на Маркс и Енгелс в Първия Интернационал доведоха скоро до края му, след печално-известния Хагски Конгрес от септември 1872 г.

Каква е съдбата на идейното наследство на Михаил Баку­нин по този кардинален въпрос на общата революционна страте­гия, неговата оценка и изводите, които се налагат за нас анархис­тите?

Четиридесет години след Парижката Комуна, в навечерие­то на Първата световна война, партиите на Втория Интернацио­нал (в болшинството си марксически), приемат на своя Базелски конгрес през 1912 г. резолюция, която по същество е БАКУНИСТКА: Отказ от подкрепа на „своята“ държава и мобилизация на европейската работническа класа за „ВОЙНА СРЕЩУ ВОЙНАТА!“

Когато последната избухва, гласуваната резолюция остава мъртва буква и социалдемократическите партии, с много малки изключения, се нареждат под знамената на своите правителства и капиталисти. Връщайки се към „класическата“ марксическа пози­ция, те извършват още едно предателство спрямо работническите маси, чийто авангард имат претенцията да представляват. За съ­жаление, в разгара на военните действия и някои анархисти остават в лагера на воюващите патриоти.

Сред малцината марксисти, останали верни на Базелската резолюция са част от руските болшевики и неколцината герман­ски социалдемократи около Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Приемайки стратегията за превръщане на империалистическата война в гражданска, те отбягват да си спомнят, че тя е изградена от Бакунин в борба с техните „класици“ или се опитват да заличат следите към извора.

За своята „военна програма“ те са обвинявани не без основание в БАКУНИЗЪМ от вож­довете на международната социалдемокрация. Полемиката, която се разгъва вътре във Втория Интернационал между марксисти­те по този стратегически въпрос довежда до разцеплението им в европейски мащаб.

В отбрана срещу обвиненията на довчерашни­те си другари в анархизъм, Ленин, който познава отлично пробле­ма и позицията на Карл Маркс спрямо империалистическата война, е принуден да си служи с диалектически фокуси. Той изобре­тява теорията за „последния стадий на капитализма – империализ­ма“ и разделя войните на национални-справедливи и империалистически-завоевателни. Следващата логическа стъпка е обявяването на подкрепяната от Маркс и Енгелс война на Кайзера и Бисмарк за национална, следователно „прогресивна“. Липсващото звено във веригата от съждения, Ленин замества с фалшифика­ции на … рождената дата на капиталистическия империализъм. В полемични статии и в брошурата си „Империализмът като и т.н.“ (1916 г.), той го „подмладява“ с двадесетина години, за да „покрие с давност“ предателството на своя учител.

Изплетената с усърдие теоретическа мрежа е разкъсана от Кауцки, Плеханов, Вандервелд и др. Те посочват на Ленин, че и в 1891 година, (т.е. двадесет години след Комуната), все още живият по-млад „класик“ Енгелс, верен на „германската традиция“, за­явява, че е готов да препаше сабята и да се бие на живот и смърт срещу Франция и Русия, без да се съобразява с ленинските тън­кости за прогресивните и реакционни войни, замествайки ги с марксическия постулат за „прогресивните и реакционни на­ции“.

Прочее, в разгорещените полемики и Ленин, и опонентите му предпочитат да забравят, че „прогресивната“ война на германските патриоти завършва с вулгарен империалистически грабеж (контрибуции от 5 000 000 златни франка и анексията на Елзас и Лотарингия). Те премълчават и за класовия характер на „свещенния съюз“ между Бисмарк и Тиер за смазване на въстаналия парижки пролетариат.

В края на първата световна война (1918 г.), един от малци­ната не загубили напълно афинитета си към истината марксисти – Франц Меринг, в своята обемиста биография на Карл Маркс, в главите посветени на отношенията му с Бакунин, пише:

„Това, което Бакунин се опита да направи в Лион му пра­ви чест. Шест месеца по-късно, работниците на Париж, които Маркс така възторжено приветства, последваха примера на Лион. При това, програмата на Комуната, като че ли потвърждаваше то­ва, което Бакунин не се изморяваше да повтаря от няколко годи­ни: „РАЗРУШЕТЕ ДЪРЖАВАТА!“

Ето защо, тези, които се опитват да покрият магарешките си уши с лъвската кожа на един Маркс, ще сторят по-добре да сдържат евтините си сарказми спрямо усилията на стария револю­ционер да разбуди енергията и развърже фуриите на Европейска­та социална революция по време на френско-пруската война“. (Виж Меринг-„К.Маркс“, главата, посветена на ВОЙНАТА И КОМУНАТА)

Вземайки изцяло страната на Бакунин, Франц Меринг е обвиня­ван в „черно предателство“ срещу Маркс от социалдемократите и е осъден на премълчаване от сталиновата „историческа школа“, заг­дето си е позволил да „запълва белите страници на историята“ и е разбутал създадената партийна легенда.

След военната победа на болшевиките през 1917-1921 г., известният техен историк и приятел на Ленин, Юри Стеклов (същият, когото ц. к. на в. к. п. (б) натоварва с издаването на 12— томното пълно събрание на съчиненията на М. А. Бакунин, спря­но след излизането на 4-ти том през 1934 година по нареждане на Сталин), счита достоен за съжаление неуместния смях на “дракона” Маркс и неговите „бъл­хи“ по отношение на лионския опит. Ето какво пише Стеклов:

„Разбира се, тези, които не споделят анархистическите концепции на Бакунин и неговите съмишленици, могат да крити­куват неоснователните му надежди и прокламирането на разру­шението на държавата върху хартия, но независимо от всичко, не­говата намеса в тази епоха е един великодушен опит да събуди френския пролетариат от летаргията и да го насочи към борба против капиталистическата система и в същото време да отблъсне със силите на революцията чуждото нашествие. За нас е важно да отбележим, че Бакунин, като един истински гражданин на света, отиваше с устрем да помогне там, където го зовяха интересите на социалната революция.

Сам по себе си – продължава Стеклов – планът на Баку­нин, ако не държим сметка за неговата анархистическа опаковка, която не е неотделима от плана, не беше тъй смешен. Според Ба­кунин трябваше да се използват предизвиканите от войната раз­търсвания, негодността на буржоазията, конфузните патриотични протести и социални аспирации на масите, за да се опита решителната намеса на работниците в един от големите градове на страната, след което да се разгърне революционното дви­жение и в другите центрове на Франция, да се увлекат и селяните, и така да се постави началото на световната социална революция.

ТОГАВА, НИКОЙ ДРУГ НЕ МОЖА ДА ПРЕДЛОЖИ ЕДИН ПО-ДОБЪР ПЛАН. (Стеклов предпочита да забрави за “плана“ на Маркс!)

Парижката Комуна, появила се шест месе­ца след първия опит в Лион, бе само едно БЛЕДО, НЕПЪЛНО И НЕЗАВЪРШЕНО КОПИЕ НА ГРАНДИОЗНИЯ ПРОЕКТ, КОЙТО БАКУНИН БЕ СЪЗДАЛ, проект който той бе изложил с детайли в своите „Писма до един французин върху днешната криза“, и за чиято реализация той се опитваше да привлече другарите си. Ето защо, ние смятаме, че въпреки всички свои несъвър­шенства и неуспехи, Лионският опит доказва само още веднъж, че БАКУНИН БЕШЕ ЕДИН МАIТRЕ ЕS RЕVОLUTION, EДИН ВЕЛИКАН НА РЕВОЛЮЦИЯТА, ЧОВЕКА НА КОНЦЕПЦИИ С ПЛАНЕТАРЕН РАЗМАХ И ГЕРОИЧНИ РЕШЕНИЯ И ЧЕ ЛИОНСКИЯТ ОПИТ МУ ПРАВИ ЧЕСТ, което ни заставя да го поставим на пиедестала, на който сме поставили самия Маркс“.

Няколко бележки се налагат по този дълъг панегирик за Бакунин, излязъл под перото на един марксист. Към оценката на Лионския опит няма какво да добавим дори я препоръчваме на всички, които мислят, че Бакунин е история или искат да го превърнат… в препариран орел.

Трябва обаче да отбележим абсолютната негодност дори на добросъвестните марксисти (някога имаше и такива) да разберат неразкъсваемата връзка между програмата, която Стеклов нарича анархистическа опаковка и Бакуниновия план, програма, организация и стратегия на пролетарската революция. (В СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРА, ПОС­ВЕТЕНА НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ТЕОРИЯ ОТ ВЕК И ПОЛО­ВИНА НАСАМ, ТАЗИ ВРЪЗКА И ЕДИНСТВО НЕ СА РАЗВИ­ТИ ОТ НИКОГО ТАКА ВСЕСТРАННО И МОНОЛИТНО, КАКТО СА У БАКУНИН!).

Неразбирането на това единство води и ще води до фиас­ко, всеки който се опитва да вземе само „добрата“ част на Бакунин и отхвърли „лошата“. Собствената практика на болшевиките до­каза това. Приемането на бакуниновата стратегия по време на Първата световна война ги доведе до военната победа, която и до днес те наричат „велика, октомврийска, социалистическа револю­ция“ (с главни букви разбира се!). Претърпеният крах в областта на социал-революционните преобразования на стария свят, който днес е признат официално от самите болшевики, те дължат изця­ло на своята марксическа програма, срещу която Бакунин води безкомпромисна борба и удържа блестяща идейна победа.

А идеите, както е известно, не могат да бъдат разстреляни. Бъдещето е пред нас и последната дума, в последната глава на политическата история, която преживява човечеството, ще принадлежи на нас – анархистите-бакунисти. При едно усло­вие – че не загърбваме теоретичното наследство на Бакунин и продължим от него нататък всяко актуализиране, изследване и развитие на революционната теория и практика.

В никой случай не може да се съгласим и с незаконни­те и оскърбителни сравнения, които Стеклов прави между вели­кия революционер и германския учен филистер (Карл Маркс) в желанието си да ги постави на един и същи пиедестал. Последно­то е по-скоро резултат на задължителното за марксистите челобитие и суеверната вяра в непогрешимостта на техния папа, към ко­гото те се отнасят както мюсюлманите спрямо пророка.

Но да се върнем към темата на настоящата глава. Спрямо войната — „справедлива“ или разбойническа – са възмож­ни следните четири позиции:

Нареждане на страната на „своята“ държава, присъеди­няване към вълчия вой на шовинистите и ако патриотическият ек­стаз е искрен – заминаване за „полето на честта“. Ако там те не разпилеят кокалите си „за родината“ и се излекуват от травмите на войната, заелите тази позиция могат да станат съучастници в дележа на плячката, която е главна цел на всяка война. В случай на поражение, вместо анексии и ограбване на чуждите поданици, те ще трябва да се задоволят с плащането на репарации и контри­буции, и участие в усмиряването на окървавените, измамени и изгладнели свои съотечественици.

Втората възможност, която разкрива империалистичес­ката война, е участие в нея на страната на „външния враг“. Към нея се ориентират някои от опозиционните партии, които на­мират много по-голяма близост с интересите и „идеалите“ на про­тивника, отколкото до тези на „отечествения“ режим, който води войната. Те са готови да се борят с оръжие в ръка срещу настанените в министерските кресла конкуренти и да се ползват от „безко­ристните“ услуги на неприятелските армии и шпионски служби.

В зависимост от изхода на войната, такава позиция води до разстрел и „покриване с вечен позор на предателите“ или до идване на власт с помощта на окупиралите „отечеството“ чужди войски. Из­лишно е да доказваме, че това не променя с нищо социалния статут на работниците, а само сменя властниците и евентуално – експлоататорите. Достатъчно е да напомним поставянето на б. к. п. на власт от червената армия, с което се откри „ерата на социализма“ и куизлинговската диктатура на димитровци, червенковци и живковци, която навлиза в своята четиридесет и пета годиш­нина.

Тази позиция има само това „достойнство“, че практику­ващите я вътре във воюващата страна, рискуват собствената си кожа съзнателно, за разлика от отправеното на фронта човешко стадо. В случай на „вражеска победа“ те ще получат своя нотариален акт за посмъртно настаняване в местния патриотичен пантеон и извикване на имената им по тържествените вечерни за­ри, където завърналите се от емиграция хитреци и оцелелите “другари“ чакат с нетърпение да свършат церемониите и илюми­нациите, за да се юрнат към банкетните и юбилейни софри.

Третата позиция е неутралната. Колкото и благород­на и хуманна да изглежда на някои, тя е най-илюзорната -ВОЙНАТА НЕ ПРИЗНАВА НЕУТРАЛНИ! Военнополевите съдилища не прощават и на пацифистите, когато те нарушават хармонията на патриотичното оглупяване, отказват да плащат с месата си за угояването на бога на войната или участват в други
форми на пасивната съпротива. И освен това, дори и да се спре войната с пацифистически акции и демонстрации, тя ще започва отново и отново, ДОКАТО НЕ СЕ ПРЕСЕКАТ КОРЕНИТЕ Й.

Последната позиция е тази на Бакунин.     Нейни далечни предшественици са Анахарзис Клоотц и крайната левица сред френските революционери от 1793 – 1794 година. През годините, в които френската революция достигна апогея на своето развитие, техния лозунг беше: „МИР НА КОЛИ­БИТЕ И ВОЙНА НА ПАЛАТИТЕ!“ За него те бяха изпратени от Робеспиер и Конвента под ножа на гилотината, с класическите обвинения на всяка воюваща власт, че са „агенти на външния враг“…

Тази позиция за превръщане на империалистическата вой­на в интернационална социална революция ЗА НАС АНАРХИС­ТИТЕ НЕ Е ДИСКУСИОННА. Тя е един от основните елементи на нашата революционна стратегия и в този смисъл е ВЪПРОС НА ПРИНЦИП. Който е ЗА, може да бъде анархист и наш брат. Който е ПРОТИВ и иска да я отхвърлим, мястото му не е при нас. Той сам се нарежда от другата страна на барикадата. Защото в анархистическите организации НЯМА МЯСТО ЗА ПАТРИОТИ И ОПОРТЮНИСТИ! Защото отказът от нея е предателство спря­мо анархизма, работниците и революцията. Защото напускане­то й от редица анархисти през първата, втора и подготвящата се трета световна война е една от важните причини за днешното ни състояние.

Войната е едно от най-тежките изпитания не само за из­пращаните на взаимно заколение, преоблечени като войници, ра­ботници и селяни. Тя е върховно изпитание и време за проверка на интернационализма и революционния дълг на всеки анархист.

Войната изисква от всяка анархистическа организация по­отделно и от Анархистическия Интернационал като цяло, взема­нето на предварителни решения, базирани върху бакуниновата позиция, която си остава валидна и днес. Времето не може да вне­се изменения в стратегията ни докато НА ЗЕМЯТА ИМА ГОС­ПОДАРИ И ГРАБИТЕЛИ, ИМПЕРИАЛИЗЪМ И ВОЙНИ, ГРА­НИЦИ И ПАТРИОТИ!

Трябва, обаче, да се подчертае дебело, че след като се при­еме дори ултрареволюционна резолюция, ако тя се заключи в ар­хивите, резултатите няма да се различават от известните ни от двете световни касапници. Заемането на революционната позиция спрямо войната, предполага не на думи, а на дело ИДЕЙНА, ОРГАНИЗА­ЦИОННА И БОЙНА ПОДГОТОВКА НА ВСЯКА ФЕДЕРАЦИЯ ПРЕЗ „МИРНИЯ ПЕРИОД“. И за да бъде ефикасна по интензив­ност и постоянство, тя трябва да е на нивото на подготовката на господстващите класи и техните генерални щабове, ако не с техните во­енни бюджети. В противен случай, всичко ще се сведе до фразео­логия и изпращането ни в затворите или до стената, ако не капи­тулираме пред „сплотеното обществено мнение“ на патриотите или натиска на полицията и военните трибунали, и оплюем това, което вчера тържествено сме прокламирали.

Заедно с това, приемането на тази позиция поставя с цялата си сериозност в дневния ред И ТО СЕГА, А НЕ УТРЕ, въпроса за нелегалните бойни организации на всяка анархистическа феде­рация и нейната антимилитаристична, „мирновременна“ програ­ма срещу „отечествените“ шовинисти и техните казионни армии. ОСТАНАЛОТО Е ИЗМАМА!

Георги Константинов