За положението на езика в анархисткото общество

Статия на руските анархо-комунисти Денис Хромий и Екатерина Симонова.

Акратичното (безвластовото — бел.прев.) общество е общество, в което е осъществен идеалът за анархия. Идеалът за анархия е това, към което се стремят анархистите. Но какво е „анархия“? Анархията е общество, в което е преодоляно всяко господство на човека над човека, всяка експлоатация на човека от човека – където „безвластието“ или „акрацията“ са въплътени чрез духовната и социалната практика. Както пише Ерих Мусам: „Анархията означава безвластие. Анархията е освобождаване от принудата, насилието, робството, закона, централизацията, държавата. Анархисткото общество слага на техните места доброволността, разбирателството, договора, споразумението, съюза, хората“¹. Следователно анархията е общество, в което няма социални, икономически и културни йерархии. Вместо това обществото организира живота си самостоятелно въз основа на антийерархичните принципи на пряката демокрация, автономията на личността, доброволността, федерализма, хуманизма и повсеместното самоуправление, където равните социални възможности позволяват на всеки човек да се развива като творческа личност.

От това основно разбиране за акратичното общество следва следното. Ние, анархистите, сме индивидуалисти. Като индивидуалисти ние се стремим да създадем равни социални условия за развитие на индивидуалността и уникалността на всеки човек. Стремежът към развитие на индивидуалността и уникалността на всеки човек (независимо от нацията, пола, расата, етническата принадлежност и т.н.) чрез създаване на подходящи условия ни прави неизбежни привърженици на принципите на егалитаризма и плурализма. Като привърженици на егалитаризма (отсъствието на икономически и социокултурни йерархии) и плурализма (насърчаването на разнообразието на личностите, а следователно и на културите, тъй като именно личността е първоначалният и крайният източник на разцвета на всяка култура), ние се стремим да прилагаме тези благородни принципи във всички аспекти на обществения живот. Един от важните аспекти на този живот е културата. Като оставим настрана разсъжденията за това как принципите на плурализма и егалитаризма трябва да бъдат въплътени в киното, театъра, живописта, художествената литература или музиката, бихме искали да се съсредоточим върху темата за езика. За съжаление разглеждането на въпроса за езика от анархистка гледна точка в никакъв случай не е често срещано явление сред теоретичните трудове на анархистите. Ето защо това есе, което има за цел да представи само основното разбиране на този въпрос от акратична гледна точка, е важно допълнение към общата анархистка теория.

По наше скромно мнение последователното следване на принципите на плурализма (като културно многообразие) и егалитаризма (като отсъствие на социокултурни йерархии) ни води до следния възглед за мястото на езика в едно акратично общество: всяка народност вътре в себе си (между своите представители) говори свой уникален език. Уникалният език на една народност се използва за вътрешнонародна комуникация. За общуване с други народности една народност използва „международен“ език. Международният език като език за международно общуване не е непременно всеобщ, както би могло да се предположи, но задължително е неутрален (неутралността на езика се постига чрез неговата апостериорност) (тук понятията май са объркани – апостериорният език включва елементи от вече съществуващи езици, а априорният – не; във всеки случай се иска да се каже, че международният език няма да е наистина неутрален, ако особеностите му са взаимствани от някаква група езици за сметка на друга, както е при есперанто, основаващ се най-вече на романските езици — бел.прев.). Би било много последователно да се обяви, че международният език за общуване трябва да бъде есперанто като изкуствен език, специално създаден за тази цел. Подобно осъзнаване обаче би било малко мъгляво и не би отговорило на въпроса къде е границата между двете страни на анархичния живот – между регионализма и стремежа за запазване на идентичността на културите и между интеракционизма, глобализма, т.е. стремежа към открито взаимодействие.

Това разграничение трябва да изясним. Следвайки принципа на федерализма, ние, разбира се, не можем да обявим един език за задължителен за всички анархисти, особено ако вземем предвид регионалните особености. По-специално би било погрешно да обявим есперанто за универсален език за хората, живеещи в Източна Европа или в азиатските страни. За източноевропейците, по-специално за живеещите в Чехия, Полша, Словакия, България, Украйна и т.н., най-последователната форма на „международен“ език е междуславянският, който граматически е най-близък до регионалните особености (като аналог може да се използва по-самостоятелният език, словио) (а аз предлагам за основа праславянския като по-естествен и неутрален, наред с други неща — бел.прев.). Такива езици наричаме по-нататък междурегионални езици.

Например, ако имаме федерация на анархистките комуни на територията на съвременна Украйна, членовете на тези комуни общуват помежду си на украински език (на „книжовен“ украински, който вероятно трябва да се преработи, за да е неутрален спрямо народните говори – архаичното негово състояние е такова; а на по-местно ниво могат да се употребяват различните диалекти и поддиалекти, вкл. в писмена форма — бел.прев.). Но ако някоя украинска комуна трябва да общува с полска комуна, те общуват на неутрален „международен“ език. Защо „международният език“ играе ключова роля в реализацията на анархистките идеали по езиковия въпрос? Защото именно използването на неутрален език гарантира, че нито един език на дадена народност не доминира над друг език на друга народност. Така в международното общуване между украинските и полските комуни междурегионалният език, избран в дадена географска област, премахва културната йерархия между езиците, защото нито украинците се приспособяват към поляците, преминавайки на техния език, нито поляците се приспособяват към украинците, преминавайки на украински – никой не се приспособява към никого, никой не доминира над никого. Днес наблюдаваме хегемонията на английския език, при която някои народности са принудени да се приспособяват и да учат английски език, докато англоговорящите не учат езика на народността, която се приспособява към тях. Това създава ситуация на дисбаланс – културна йерархия: неанглоговорящите са принудени да научат език, за да общуват с англоговорящите, докато англоговорящите продължават да говорят на собствения си език, без да учат езиците на народностите, с които общуват. По този начин е налице очевидно езиково неравенство, при което едни хора се приспособяват към други и по този начин езиците им не са изравнени, тъй като едните говорят само своя език, а другите се приспособяват към тях, за да общуват с първите. (Така в международната комуникация англоговорящите без усилие могат да се изразяват свободно, докато останалите срещат пренебрежително отношение, понеже не владеят езика на такова ниво. — бел.прев.) Но ако украинците и поляците общуват помежду си на междуславянски, какво ще стане, ако украинците искат да се обърнат към италианска комуна, която използва есперанто и не знае украински или междуславянски? Това се решава, като във всяка комуна има делегати за всички случаи на комуникация: един делегат, който говори междуславянски, и един, който говори есперанто. За всяка уникална ситуация се изпраща единият или другият делегат, когато е необходимо да се общува на единия или другия език. Или ако комуната е много бедна (sic!), се използва езикът с най-лесна за овладяване граматика.

Ние, като привърженици на егалитаризма, не приемаме такава културна йерархия в езиково отношение. Един език не трябва да превъзхожда друг. Ние признаваме само два варианта: или никой не се приспособява към никого и двете народности говорят на общ и непринадлежащ към никоя нация неутрален международен или междурегионален език, или двете народности учат езиците си, за да общуват помежду си, и след това се договарят за реда, по който ще използват тези езици в общуването (например възможно е, ако украинска комуна поиска помощ от полска комуна, да го направи на полски, а ако полската комуна вече се обърне към украинската – на украински). Въпреки това е по-лесно да се приеме един международен език за всички комуни в даден регион, отколкото да се отделя време една комуна да научи уникалните езици на дузина различни комуни. Тази позиция отчасти е в основата на философията на анархистите-есперантисти, но ние трябва да развием тяхната мисъл и да се спрем не само на есперанто, който изглежда универсален, а на съвкупността от много „неутрални“ езици, които са общи за редица езикови групи (междуславянски, междугермански, междуромански — бел.прев.). Ето защо ние, като последователи на анархо-есперантистите, виждаме в такива междурегионални езици въплъщение на нашия идеал за равенство. Нещо повече, именно благодарение на тях плурализмът е възможен: разнообразните народни езици ще продължат да се развиват, защото нито един народен език няма да бъде потискан от каквато и да е съществуваща езикова йерархия (в момента развитието на българския се възпира от хегемонията на английския и на държавната/медийната норма на езика — бел.прев.). Нито една комуна не налага собствения си език на друга комуна, защото всеки общува с другите народности на международен език, а сред собствената си народност – на собствения си народен език. Ето защо изучаването на такива междурегионални езици е ключов аспект за преодоляване на културната йерархия между народните езици и за запазване на тяхната независимост. Въвеждането на международни езици не означава премахване на всички народни езици, както смятат някои хора. То е само начин да се премахне културната йерархия между езиците на отделните народности, като се даде възможност на всеки един от тях да се развива в естествената среда на своите носители, където никой от тези народни езици не претендира за експанзия, като се обявява за единствения международен език и по този начин придобива по-голямо влияние от всеки друг народен език. Всички езици трябва да бъдат равнопоставени по отношение на правата си и влиянието си на арената на международната комуникация. Ето защо ние сме съгласни с думите на Лев Толстой, който говори за езика есперанто по следния начин: „След като преди шест години получих граматика, речник и статии на есперанто, след не повече от два часа учене успях, ако не да пиша, то да чета свободно на този език. Във всеки случай жертвите, които всеки човек от нашия европейски свят ще направи, като посвети няколко часа на изучаването на този език, са толкова незначителни, а последиците, които могат да произтекат от усвояването на този език от всички – поне от европейците и американците, от всички християни – са толкова огромни, че е невъзможно да не се направи опит“². Думите на Толстой се отнасят и за други такива езици: изучаването на междурегионалните езици не е задължително да бъде трудно, но ползите определено са налице (праславянският например се учи лесно, защото може да се направи логична връзка с особеностите на съвременните славянски езици — бел.прев.). Ако нито един език не доминира над другите, тогава другите езици получават шанс за по-голямо развитие и независимост (в рамките на задължителните държавни езикови норми развитието е почти никакво; то може да се възобнови само когато народът отново започне сам да определя как да говори, с което ще се появяват различни иновации — бел.прев.). Изборът на международен език може да бъде широк и да се определя от културната специфика на комуните в дадена част на света. Есперанто като език за международно общуване би бил подходящ за централноевропейския регион и за регионите, чиито народни езици принадлежат към романската езикова група.

Ако една комуна отказва да общува с други комуни на международен език и се опитва по всякакъв начин да наложи господството на своя народен език над другите комуни, ние ще разглеждаме това като нарушение на принципите на егалитаризма, плурализма и интернационализма – като отклонение от основните принципи на анархизма. Методите на действие срещу тази комуна, която дискриминира другите езици, ще бъдат определени от членовете на самата дискриминирана комуна.

Несъмнено някои ще изтъкнат, че горният аспект се отнася само до международната официална комуникация между членовете на комуната или делегатите. Това със сигурност е така. Какво тогава трябва да се направи с „неформалното“ влияние? Чрез музиката, киното, литературата и т.н.? Защото наистина е вероятно изкуството или науката на един език да бъдат по-популярни от изкуството или науката на друг език по силата на факта, че повече хора на изкуството и науката творят на езика на дадена народност. На първо място, и това е сигурно, всеки член на комуната, ако желае, може да научи някакъв език, за да слуша музика или да прочете някоя книга в оригинал. Второ, популярността на някаква култура и съответно на езика, на който се излъчва тази култура, може да е свързана с факта, че населението на някоя комуна е банално по-голямо и следователно там има повече културно наследство. Следователно тук не става въпрос за изкуствена културна йерархия, а за численост на населението. Ако признаваме, че това е „йерархия“, то тя е само естествена. Но анархизмът се бори само срещу неестествените йерархии. Борбата срещу значителните различия в броя на населението може да доведе до принудителна наталистка политика, която задължава хората да раждат повече хора, за да се изравни населението в името на „спасяването на културата и езика“. Това, разбира се, противоречи на свободата на индивида и на правото му да избира дали да ражда или не, като по този начин се нарушава принципът на индивидуалната автономия – също основен принцип на анархизма.

Какво трябва да се направи тогава? Ако езикът на дадена култура е популярен и особено „патриотично настроените“ жители на дадена община се страхуват, че този език ще засенчи собствения им език по популярност, то, първо, те не трябва да се страхуват от това, защото хората имат право да сменят езика си и да преминат към съвсем друг, ако той им харесва повече (ако са малцинство, те могат просто да заминат за друга община, където езикът се говори от всички, а ако са мнозинство, тогава общината ще трябва да се раздели по такъв начин, че малцинството, което остава вярно на своя език, да общува на международен език с мнозинството, преминало към нов език), а, второ, ако искат да запазят условната културна хегемония на своя народен език в своята комуна, те трябва: а) да създадат специализирани преводачи, като сформират мащабни сдружения на преводачите, които интензивно да превеждат условно „чуждата“ култура на езика на своята народност; б) да насърчават развитието на всички аспекти на културата на своя народен език.

Ако вземем за пример анархо-комунистическото общество, то предпоставките за изпълнение на изискванията „а“ и „б“ ще бъдат налице, защото именно при комунизма, където няма да има безсмислен труд, ще се автоматизира производството и няма да се преследват свръхпечалби, свободното време на хората ще се разшири дотолкова, че те ще могат да се занимават с преводи и творческа работа по своя лична инициатива и ентусиазъм. Например, след като е работил 3-4 или 5-6 часа, един работник във фабрика може вечер да пише стихове, романи или научни изследвания, създавайки култура на езика на своя народ и по този начин подхранвайки неговата жизненост.

За тази възможност и многообразието на дейностите при комунизма пише Карл Маркс: „И накрая, разделението на труда ни дава и първия пример за това, че докато хората са в спонтанно формирано общество, докато поради това съществува разминаване между частния и общия интерес, докато поради това разделението на дейностите не е доброволно, а спонтанно, собствената дейност на човека се превръща в чужда, противоположна сила, която го потиска, вместо той да господства над нея. Факт е, че щом се появи разделение на труда, всеки придобива свой определен, изключителен кръг на дейност, който му е наложен и от който не може да излезе: той е ловец, рибар, овчар или литературен критик и трябва да остане такъв, ако не иска да загуби средствата си за живот – докато в комунистическото общество, където никой не е ограничен в изключителен кръг на дейност и всеки може да се усъвършенства във всяка сфера, обществото регулира цялото производство и затова създава възможност днес аз да правя едно, а утре – друго, сутрин да ловувам, следобед да ловя риба, вечер да паса стадото, а след вечеря да се отдам на критика – както ми е угодно на душата, без да ме превръща по силата на това в ловец, рибар, пастир или критик. Това консолидиране на обществената дейност, това консолидиране на собствения ни продукт в някаква материална сила, която доминира над нас, която е извън нашия контрол, която противоречи на нашите очаквания и обезсилва нашите изчисления, е един от основните моменти в изминалото историческо развитие“³, както и Пьотър Кропоткин: „Това, че комунизмът може да осигури икономическа свобода по-добре от всяка друга форма на обществен живот, е ясно от факта, че той може по-добре от всяка друга форма на производство да осигури на всеки член на обществото благосъстояние и дори задоволяване на нуждите от лукс, като изисква в замяна не повече от четири или пет часа работа на ден, вместо да изисква от него да работи десет, девет или поне осем часа на ден. Да се даде на всеки човек свободно време от десет или единадесет часа от шестнадесетте часа на ден, които представляват нишата на съзнателния живот (около осем часа трябва да се отделят за сън), вече означава да се разшири свободата на индивида до такава степен, каквато човечеството е преследвало като идеал в продължение на няколко хиляди години. В миналото това е било невъзможно, така че всяко желание за комфорт, богатство и прогрес е трябвало да бъде изключено от комунистическото общество. Но в днешно време с нашите могъщи методи на машинно производство това е напълно възможно. В едно комунистическо общество човекът лесно ще може да разполага с цели десет часа свободно време всеки ден и в същото време да се радва на благосъстояние. А такова свободно време вече представлява освобождение от една от най-лошите форми на робство, които сега съществуват в буржоазната система. Свободното време само по себе си представлява огромно разширяване на личната свобода… И накрая, да се признае, както правят комунистите, че първата основа на всяко по-нататъшно развитие и прогрес на обществото е разнообразието на дейностите, отново представлява разширяване на личната свобода. Ако организираме обществото така, че всеки негов член да бъде напълно свободен и в свободното си време да може да се отдаде на всичко, което пожелае, в областта на науката, изкуството, творчеството, социалната дейност и изобретателството; и ако в самото работно време е възможно да се работи в различни отрасли на производството и ако образованието се провежда в съответствие с тази цел – в едно комунистическо общество това е напълно възможно – тогава ще се постигне още по-голямо разширяване на свободата, тъй като всеки от нас ще има широко отворена възможност да разшири личните си способности във всички насоки. Области, които преди това са били недостъпни, като науката, изкуството, творчеството, изобретателството и т.н., ще бъдат отворени за всички.“⁴.

Чрез разширяване на свободното време на хората в условията на комунизма любителите на своя народен език ще имат възможност да участват в развитието на своята култура, а оттам и в запазването на значението на своя език като носители на тази култура, като по този начин се изравнява потенциалното културно влияние на различните езици. Освен това, в името на хармонията и равенството, хората, чиято култура е много популярна, могат сами да превеждат своята култура на езика на културата на по-малко „популярна“ народност, като същевременно разпространяват тази по-малко „популярна“ култура сред собствената си народност.

И тъй като обсъдихме предимствата на този подход и очертахме начините за разрешаване на възможните противоречия, които могат да възникнат, естествено може да последва въпросът: ще има ли в едно анархистическо общество език, който в бъдеще напълно ще замени всички междурегионални и всички национални езици, или ще има език, на който спокойно ще могат да общуват всички представители на всички народи, т.е. „космополитен“ език, „единен“ език?

Разрешаването на този въпрос ще бъде интересно. Както отбелязахме по-рано, анархистите следват принципа на федерализма при решаването на социални проблеми от всякаква сложност. Следователно ние не сме против един „универсален език“, който би бил еднакво удобен за всички жители на Земята: такъв „общ език“ би ни послужил добре. Сега обаче не можем да цитираме който и да е език и да го наричаме „универсален“, както направиха анархистите есперантисти с есперанто, без да осъзнаваме колко европоцентрично е това. Просто защото това е равносилно на това да си поставим непосилна задача. Задачата на днешните лингвисти е да си сътрудничат и да създадат набор от междурегионални езици, които да са удобни за жителите на определени географски райони (и да съживят народните си езици, техните общонародни и диалектни варианти — бел.прев.). След като тази задача бъде изпълнена, можем да съсредоточим енергията си върху „консолидирането“ на нашите открития и тяхното по-широко приложение – докато не разработим език, който да е универсално лесен за всички, живеещи на Земята. Това, разбира се, е работа на повече от едно поколение. Ето защо в наш интерес е да не гледаме толкова напред и да дадем отговор не на въпроса какъв ще бъде универсалният език, а как можем да се доближим до него. (Най-вероятно ще трябва той да се създаде от нулата с оглед на всички съществуващи езици или да се вземат за основа най-първите праезици. — бел.прев.)

Това са нашите общи преценки за мястото на езика в едно акратично общество.

Накрая ще добавя, че езикът е богатство – но не защото с езикови сертификати можеш да си намериш работа в чуждестранни фирми или защото можеш да говориш с чужденците, а защото той е творение на народа и представлява плод на неговите усилия за създаването на начини на изразяване, отговарящи на многобройните човешки култури. Всяка езикова особеност и всяка дума са „иновация“ от общия праезик, създадена от хората съзнателно или чрез продължаване на вече съществуващи тенденции, включително вследствие на взаимодействие с други говорни групи. В момента ние нямаме контрол над езика си; всяко отклонение от книжовната норма се смята за грешка или за селяния, т.е. съществува културна хегемония на държавата, причиняваща застой в езика. Но в един свободен свят ние отново ще можем да се върнем към народните си говори и да продължим тяхното развитие, което представлява разклонение от общия български, който се е разклонил от общия славянски, който се е разклонил от общия европейски и т.н. Това развитие, естествено следствие от увеличаването и разнообразяването на населението, е в съответствие с анархистките идеи за децентрализация – всяка комуна и община, както преди е било при всеки народ или всяка етнографска група, ще имат различен бит, различен начин на организация, различни привички, различно мислене и различна култура. А най-важният елемент от културата на дадена група е говорът, с който се отличава. И докато на пръв поглед това е нещо козметично, то отразява самоуправлението на местно ниво и свободния дух на индивидите – ако не можем да определяме как да говорим, тогава какво изобщо можем? Не случайно народните говори изчезват, когато езиковата дейност се поема от държавата, която измисля и налага според предпочитанията на „националните“ поети и учени единна за всички граждани норма, неотразяваща по никакъв начин техния самобитен говор. Но истинското богатство на езика, за което дори не знаем, ако не изучаваме филология, понеже е извън ежедневна употреба, е в многообразието от говори, съответстващо на различните характери на хората, които, днес отчуждени едни от други, ще изградят при анархията свои местни общности със свои собствени отношения. Приемането на общи езици трябва да става отдолу нагоре, чрез федериране.

1. Ерих Мусам. „Анархия“. <https://www.aitrus.info/node/1018> ↩︎
2. Лев Толстой. Писмо за езика есперанто. <http://esperanto-plus.ru/histori/tolstoj-esperanto.htm> ↩︎
3. Карл Маркс. „Немската идеология“. От „Към дихотомията „общество-личност“. <https://sociology.mephi.ru/docs/sociologia/html/marks_engels_nemec_idea.html> ↩︎
4. Пьотър Кропоткин. Сборникът „Съвременната наука и анархията“. Есето „Комунизъм и анархия“. Глава 4, „Води ли комунизмът до намаляване на индивидуалността?“. <https://web.archive.org/web/20220427232018/https://aitrus.info/node/202> ↩︎