Нихилизъм ли владее младите?

Преди почти точно 4 години екип от „експерти“ представи на „кръгла маса“ в Националната спортна академия резултати от социологическо проучване за това как „съвременната младеж вижда себе си“.

Оказало се, че младежите у нас имат високо самочувствие на „по-освободени от по-възрастното поколение“. Авторитети като семейство и училище не се признават. Спортуването или е мания, или е занемарено напълно. Сексът не е част от чувствена връзка, а вид забавление. Няма уважение към възрастните, но и възрастните не зачитат младежта.

Държавата се разглежда като нещо далечно и абстрактно. Много са мненията, че държавата е длъжна за всичко, което се случва.

Типична е пасивната позиция към обществените проблеми, към политиката. Не били патриоти, защото нямало какво да защитават. Изпитват недоверие към закона и прилагането му.

Социолозите квалифицират това като „нихилизъм“. Тревожат ги липсата на „почит към историята, реда и законността“, че гонят „егоистични дребнави цели“.

В същото време обаче посочват, че „ценностната система на младите българи е изградена върху парите, а мечтите им са свързани с идеята за забогатяване“, за предпочитане извън България.

21% от младежите няма да работят, ако имат достатъчно пари. 67% биха работили, дори и да са материално осигурени. 69% предпочитат да изберат платена пред интересна работа, а 20% биха избрали по-интересна работа с по-ниско заплащане.

По отношение на изкуството най-предпочитана е музиката. 23% четат в момента книга, 41% не си спомнят последната прочетена.

Коментар:

Претенциите за освободеност остават наистина само претенции, след като цари равнодушие към общественото, след като очакванията са свързани с „държавата да вземе мерки“.

Упрекът към младите, че не вярват в реда и законността също е странен, при положение че „редът“ нито зависи от тях, нито имат желание да му влияят. Налице резултатът от възпитанието, от социално-икономическата обстановка.

Погрешно е употребен терминът „нихилизъм“, който значи отричане на всичко, търсене на алтернативи, стремеж към разрушаване на неприемливото. Младите обаче не отричат всичко, те имат ориентири – същите като на управляващата класа, те имат ценности – тези на капитализма, те демонстрират поощреното от държавата поведение – да не правят нищо, да се приспособяват към наложената отгоре „законност“ – изцяло егоистична и дребнава, но натруфена до немай-къде.

Почит към каква история може да има, след като тя е митологизирана, преподнасяна не като анализ на минали събития с честно излагане на всички важни факти, а като оправдание за една или друга политическа доктрина – с предпочитание към доктрините за „единение на народа“ или нещо друго?

Кръглата маса в НСА през март 2010 стига до становището, че е „нужно да се опълчим на новите варвари, които рушат духовните устои на нацията и изконната почтеност на българина“.

Варварите са управляващите, варварска е самата система на икономическа и политическа конкуренция, стегната в йерархична пирамида. В отношенията началник-подчинен няма нито почтеност, нито „духовност“. В конкурентната борба – още по-малко, даже напротив – всички хватки са допустими, победителят е прав всякога. Честността си е отишла и от спорта, откакто там се въртят големите пари.

Опълчването срещу несправедливото разделение на труда (едни командват, други бачкат, първите вземат всичко, вторите прегръщат трохи), срещу привилегията на „избраниците“ в политиката да вършат каквото им скимне, изобличаването на лъжата, че има само две положения: нахранен в затвора или гладен на свобода – ето това би било действие в правилна посока. Докато „единство на нацията“ означава примирение с това, че българските работодатели изцеждат българските работници, българските банкери оплитат българските граждани с непосилни дългове, а българските политици узаконяват цялото безобразие. Българската православна църква пък благославя неравенството.

„Само ако сме патриоти ще престанем вече да търсим поредния си нов господар!“ е един от коментарите в пресата след публикуването на проучването. Чудесно звучи, но става дума за „външен“ господар. Съществуването на „вътрешни“ господари, баш патриоти, не се осъжда. Но щом вътре в „нацията“ има вождове и чорбаджии, чието мнение е всичко, а гласовете от народа следва да бъдат само одобрителни, идеята за търсене на външен покровител е повече от естествена. Особено когато деребейството на патриотичните големци превишава нивата на търпение. Тогава започва търсене на „не толкова лаком“ господар. Понеже всички вътрешни са ясни и познати, погледът се насочва към „цивилизованите“ външни.

По този начин е форматирано съзнанието на младите днес – продължение на убежденията на сегашните „възрастни“.

Така е било преди 4 години. Проучванията от 2014 г. показват същото, а именно: капитулация, бездушие и примирение. Нищо общо с нихилизма, който е в началото на узряването на масовото съзнание, че след като нещата не се случват както ни се иска, те трябва да бъдат променени из корен. Фасадното пребоядисване не помага, основите и носещите колони гният и вероятността постройката да се срути върху главите на млади и стари нараства.

Лошото е, че след като рухне, навикът (и подхвърлянето на наново начертани стари проекти) може да тласне оцелелите към построяване на същата по тип сграда. Тя пак ще е неуютна и опасна за мнозинството бъдещи поколения, разкошна само за малцина – при това същите малцина, които са рахатували и в старата.

Какво уважение тогава може да има от утрешните млади към днешните строители на нова душегубка? И каква „почит към историята“, от която не са направени никакви изводи? От която са изхвърлени делата, мечтите, успехите и провалите на революционерите? •

Васил Арапов