[ПРАВИТЕЛСТВОТО ПОНЯКОГА Е НОВО, ВЛАСТТА – НИКОГА] Отговор на едни вярващи
Изборите са един от малкото моменти, в които анархистите сме част от мнозинството – мнозинството на негласуващите, които винаги са много повече от подарилите гласа си и на най-голямата политическа сила. Това не е прословутото „мълчаливо“ мнозинство – сигурен съм, че всеки, който не се е смърсил да иде до урните, може да изтъкне ред достатъчно основателни причини защо не го е направил. Особено в България, особено през 2009 г., дори отговорът „не ме интересува“ е вече достатъчно тежък. Защото наистина вече не е интересно. Беше през 1990 г., донякъде беше през 1997 г., но вече изобщо не е. „Мълчаливото“ мнозинство на негласувалите нямаше да бъде никак мълчаливо, ако някой си правеше труда да го попита защо не се хваща на мръсната игра, защо не иска да става съучастник в поредния грабеж, облечен в бюлетини. Защо е разбрало, че най-големите крадци и мошеници винаги стигат до кацата с меда по един и същи начин – с бюлетината. Защо пикае на система, в която един милион и половина гласа дават пълна власт на останалите шест милиона, че и повод да се биеш в гърдите. Това са само част от нашите аргументи, с които чат-пат се налага да запушваме устата на „вярващите“, които ликуват, че са били хързулнати от поредния „добър цар“ и сияят, шумолейки с тъпи заглавия от рода на „народът се вдигна и масово гласува“. Голямо чудо – станало веднъж, а ако трябваше да се пише истината, заглавията щяха всекидневно да бъдат „Народът се вдигна и масово избяга от България, а много народ легна и вече се не вдигна“.
Вярващите обаче продължават да търсят оправдание за неоправданата си разходка до урната. Най-често, уверени в непробиваемия си аргумент, питат: не ти ли писнаха тези? Не искаш ли да се разкарат? Това обаче не е аргумент на участник в преразпределението на обществения продукт или по-простичко казано – в политиката. Това е аргумент на телезрител и то на доста окаян телезрител – такъв, на когото дават веднъж на четири години да натисне копчето на дистанционното, за да гледа други муцуни на екрана. Веднъж на четири години. Да ти имам правата на потребител, защитавани от българския комисар… Знаеш, че филмът ще е пак същият, със същия класически сапунен сценарий – общ план, започваме с идилия, после малко интриги, после довчерашни приятели стават врагове, после довчерашни врагове стават приятели, накрая малко конфликт, малко развръзка, надписи и така – четири години, докато ти дадат копчето да превключиш на същия сериал с други актьори. Този сериал обаче не ти струва 15 лева на месец за кабеларката. За съмнителното удоволствие да ахка и охка с политическите сантименти на екрана всеки български работник плаща близо 500 лева всеки месец на държавата от данъци и такси. Разделете милиардите от приходната част на бюджета на броя на работниците и после на 12 месеца и ще се избистри цената на сапуна. Не е бедна държавата, беден е народът и ще продължава да бъде беден, докато си я хрантути и си я гласува.
Ама защо да не повярваме сега на тези? – питат вярващите. Слаб аргумент. Ако беше за пръв път – добре, но след като толкова правителства се смениха и всички правеха едно и също, нормално е да бъдеш недоверчив, а не обратното. Не ставай съучастник и този път – остави ги да се гласуват сами. Тук лимит по конституция няма – и десет души да гласуват, пак ще изберат 240 – такъв е законът. Да си ги гласуват техните членове от партийния им „актив“. Ама няма ли тогава довчерашните властници пак да спечелят, защото са най-богати и имат най-много актив, най-много „обръчи“? – не кандисват вярващите. Няма, разбира се, защото местата около софрата са винаги по-малко от чакащите да седнат на нея и те – сред които довчерашните облизващи се, но недочакали – винаги ще се наредят зад поредния чакащ бабаит, с надеждата да им разчисти да седнат да папкат. Колко нови партии направиха и структури, и подструктури, та клубове, та младежки и старчески организации за месец-два, щом само замириса на власт? Така че и да не гласуваш, политическата „конюнктура“ винаги ще ти гарантира нови муцуни. Ти никога не избираш – те ти избират какво да си мислиш, че си избрал.
Тези поне изглеждат по-нормални, не са толкоз оядени – вече по-колебливо продължават вярващите. Пак не е аргумент на участник в политиката. Това е аргумент на катъра – ако магарето можеше да си избира кой да го яха, винаги щеше да гласува за някой кльощав кияк, вместо за двестакилограмов дембелин. Докато не закара кльощавия до баницата и не му се наложи да го мъкне обратно, след като е плюскал четири години.
Така че, скъпи ми вярващи, тържествуващи, че „народът избра промяната“ за усурнайсти път, престанете, изглеждате тъпо. Ако не можем да си запазим парите от бирниците и монополистите, поне да си запазим достойнството – от там се тръгва. Да ги оставим да се избират и подбират сами, докато не намерим начина ние да ги подберем със сопата един прекрасен ден. Само тогава вестниците наистина ще пишат какво ние сме направили.
А. Ванчев
