Кибервойна срещу държавата и капитализма: въведение

Тук ще разкажем за кибернетичната война. Такава, каквато се води от институциите на властта и корпорациите на милиардерите срещу населението на целия свят. Такава, в която ние, щем не щем, трябва да намерим средства за съпротива, ако не искаме да се превърнем окончателно в стадо. Ще разкажем съвсем накратко как се води, какви са последиците и как всички ние участваме в нея.
Кибервойната се води в интернет и други комуникационни мрежи, често със съвсем недотам високотехнологични средства. Дигиталното пространство е по-свързано с реалното , отколкото хората си мислят. Повечето хора си представят, че в интернет всичко е непроследимо и виртуално. Всичко, което се случва във всеки възел на мрежите, обаче се следи, записва и контролира. Единственият проблем пред управлението на всичката тази информация е огромното ѝ количество. Ако обаче мрежата се задейства да следи и филтрира информация по определени критерии, информацията става съвсем проследима и нейният краен потребител може физически да се установи.
Може да се каже, че кибервойната се води за контрол върху информацията. Огромната част от информацията се създава от отделните хора, било по служебни, било поради лични нужди. Корпорациите събират информацията и я споделят с институциите, за да защитават интересите на богаташите. Властите се стремят да запазят контрола си върху информацията, за да запазят контрола си върху същите тези хора, които я създават. Манипулират огромни маси и елиминират опасните единици, благодарение точно на информацията, която имат за тях.
Значимата информация е най-общо казано два вида – организационна (корпоративна или институционална) и лична (частна). Един обикновен човек без нужния достъп трябва да разбива пароли, да краде ключове, да прилага сложни психологически и статистически хватки върху достъпната информация, да рискува службата, свободата и дори главата си, за да се сдобие с такава информация. В същото време управителите на съответните корпорации и на институциите на властта чисто технически разполагат с тази информация, включително информацията за всеки отделен човек, и ако държат да я използват публично, трябва просто да си гласуват съответния закон – както и правят.
Кибервойната не се води между равнопоставени страни. Подобно на масовите съпротивителни борби от физическия свят, от едната страна стоят оръжейни мастодонти с огромни изчислителни центрове и всеобхватна компютърна мрежа, а срещу им – огромно количество хора с персонални устройства и потенциално опасно поведение.
Важното е тези хора да осъзнаят някои неща. На първо място, че информацията за тях има значение и че има какво да крият. Всеки един има задължение да охранява личното си пространство от корпоративен достъп, за да не излага най-близките си хора на аналитичните алгоритми, подреждащи ги в базите данни с обекти на контрол. Дори човек, който не се занимава с политически активизъм, плаща си данъците, получава достатъчно пари, за да живее сносно и е част от онези, които се възприемат като „средна класа“ у нас, има задължение да не споделя личната си информация с анонимните управители и служители на различните корпорации и институции. Като личност той не представлява интерес за никой от тях, но информационният балон, който се образува около неговата дейност в интернет, е под контрол. Както добре видяхме в случая с Кембридж Аналитика, тази информация е важна, за да бъдат контролирани по-добре изборните предпочитания на множество хора.
Това ни води до другото важно за осъзнаване. Когато става въпрос за контрол над хора, отделната личност не е решаваща – там се работи със статистика. Няма значение дали човекът А ще се поддаде на манипулация на информационния му балон, ако хората от Б до Я се поддават. Манипулацията е доказано ефективна и ще става все по-ефективна с натрупването на все повече и по-дълбоки данни и разработването на нови технологии върху тях. Учебникарският пример е с продавача на френски цветя от Лондон, който гласувал за Брекзит, защото бил залят от реклами, че ще се спаси от мигрантите, но за миг не се замислил, че ще трябва да приключи и бизнеса си.
Медиите обикновено представят кибернетичната война като подмяна на съдържанието на даден сайт или „свалянето“ му от интернет. Наистина изключването на сайтове може да бъде средство за кибервойна, а подмяната на съдържание може да бъде още по-силно оръжие, защото може да служи за разпространение на пропаганда. На практика обаче атаките от този вид почти никога не изразяват идеи, призиви към действия или нещо по-полезно. По-важно – уебсайтът обикновено е незначителна страна от дейността на една организация и ако тя не успее да се възстанови за няколко часа от подобна атака, просто вероятно не си заслужава да бъде атакувана. Само онзи, който не се е сблъсквал със сайтовете на електронното правителство на България, може да си въобрази, че свалянето им би могло да бъде атака срещу институцията. Тази система е толкова зле изработена, че ако някой я направи недостъпна, вероятно само ще намали броя на недоволните потребители.
Много по-могъщо оръжие от публикуването в уебсайтове е неразрешеният достъп до информация. Когато целта са корпорации или институции, значимата информация обикновено не е обществено лицеприятна. Примери за такава информация са изтичанията чрез Уикилийкс, Едуард Сноудън, Пандора Пейпърс и др. Ефектът от тази информация изглежда може да бъде значителен, ако съдим по последствията, които властта стоварва върху онези, които я изнасят. Джулиан Асанж, основателят на Уикилийкс, е фактически арестуван от дълги години и доведен до ръба на физическото и психическото си оцеляване. Едуард Сноудън, който разкри как Агенцията за национална сигурност на САЩ следи практически целия свят, е фактически заточен в Русия. Неизвестен брой по-малко известни хора са наказвани по света всяка година, защото са изнесли неудобна някому информация.
В кибервойната няма справедливост. Доналд Ръмсфелд, военният министър, който беше пряко изобличен пред цял свят от Уикилийкс в измама и убийство на невинни жертви, не само не пострада по никакъв начин, а наскоро бе погребан с почести. Джулиан Асанж, който създаде възможността този човек да бъде изобличен, бе превърнат в човешка развалина след десетилетен тормоз от репресивните служби на няколко държави. Кибервойната не се води сама за себе си, а е част от войната в реалния свят, в който едни протестират по площадите, а други бият и убиват в арестите и затворите. Затова кибервойната се подчинява до голяма степен на същите правила като другите борби срещу потисничеството на държавната машина – било то борба на окупиран народ, или на експлоатирана класа. Такава борба може да се води само партизански. Ако можем да посочим принципна грешка на Асанж, тя е, че не опита да скрие самоличността си – може би трябваше да плати цената за своята заблуда, че системата все пак работи. Такива грешки обаче струват много скъпо. Както и другите подобни борби, кибервойната се води срещу всички хора, но твърде малко отвръщат. Всеки от тях е твърде ценен, за да си позволи да бъде разкрит.
Има различни начини за бедните да използват кибероръжията в реалния свят. Например в Беларус изтекоха данните на полицаи, участвали в смазването на протестите на опозицията – вероятно изтичането на личните данни в киберпространството действа доста възпиращо в уличното пространство. Самата инфраструктура на мрежите често е достъпна за пробив – камерите за наблюдение може да се повреждат, в по-старите безжични мрежи човек може да се промъкне, а в мобилните мрежи всеки с достатъчно познания и няколкостотин лева може да подслушва произволен телефон.
Елементарна колективна стъпка в посока съпротива би било поддържането на база данни с полицейските камери за наблюдение – също както опасните шофьори поддържат бази данни с камерите за засичане на скоростта на автомобила. В страни като САЩ, Русия и Беларус, където видеонаблюдението реално функционира, подобни бази данни вече съществуват и се използват за различни цели – от прикриване на престъпления до обезопасяване на протести. Третото важно за осъзнаване е, че силата на обикновените хора е в тяхната масовост. Ако сам човек прави списък на камерите, ако се ослушва за определена информация, ако прикрива личните си данни, това не е достатъчно нито да попречи на киберврага, нито да спаси лично себе си. Колкото по-масови и организирани станат подобни явления, толкова по-бързо расте ефективността им.
Затова властта институционализира репресиите, включително в киберпространството. Под претекста за „реч на омразата“, „радикален ислям“ и „глобална пандемия“ тя въвежда инструменти за цензура и наблюдение в интернет. На „фалшивите новини“ противопоставя „достоверни източници“, на „обидното съдържание“ – откровена цензура. В Китай вече работи система за социален рейтинг, чрез която „дигиталният отпечатък“ на човека съвсем реално управлява живота му. Вероятно е въпрос на време да бъде създадена система, при която за „зловредно поведение“ дори самото устройство ще бъде ограничавано – да не забравяме, че практически всички мобилни устройства, с които работим, са под неприкрит контрол от страна на Гугъл или Епъл. Причината това все още да не се случва е, че – също както либералните държави – корпорациите се опитват да запазят илюзията за реципрочност – ние упражняваме точно толкова контрол върху вас, колкото вие ни принуждавате да упражним.
Всяка съпротива ще доведе до реакция, усилена през нуждата на властта да управлява с назидание – ако публично накажеш Джулиан Асанж, като му съсипеш живота, има голяма вероятност да откажеш следващата Челси Манинг от желанието да изпрати поредния компромат на Уикилийкс. Ние обаче сме обречени на съпротива, ако не искаме да се превърнем в „тор за висшата раса“ на богаташите, контролиращи света ни. •

Т и З