Анархия, Анархизъм. Въпроси и отговори
» » » продължава от миналия брой
Пацифизъм или е анархизмът?
В анархизма отдавна съществува пацифистко течение. Лев Толстой е виден негов представител. Течението обикновено се нарича анархопацифизъм (понятието анархизъм без насилие също се използва, но то не точно, защото предполага, че останалата част от движението е за насилие, което изобщо не е вярно!). Като знаем какви са основните идеали и аргументи на анархизма, неговият съюз с пацифизма не би следвало да ни изненадва. Все пак насилието – или заплахата от насилие – е едно от основните оръжия срещу личната свобода. Питър Маршал обяснява: като знаем колко важно за анархистите е върховенството на личността, ценностите на анархизма не предполагат насилие, а показват пътя към неговото окончателно премахване. Малатеста е още по-ясен: един от основните стълбове на анархизма е премахването на насилието от човешките отношения, а анархистите са против насилието.
Въпреки че мнозина анархисти отхвърлят насилието и изповядват пацифизъм, движението като цяло не е пацифистко (в смисъла да бъдеш винаги против всякакви форми на насилие). То е антимилитаристко, защото е против организираното насилие на държавата, но прави важна разлика между насилието на потисника и това на потиснатите. Това обяснява защо анархисткото движение винаги е отделяло много време и усилия за борба срещу военната машина и капиталистическите войни и същевременно е подкрепяло и организирало въоръжената съпротива срещу потисничеството. Махновската армия се сражава както срещу червеноармейците, така и срещу белогвардейците по време на Руската революция, а анархистите организират опълчението срещу фашистите по време на Испанската революция.
По въпроса за отказа от насилие по принцип движението е разделено на границата между индивидуализма и социалния анархизъм. Повечето анархисти индивидуалисти подкрепят изцяло мирните средства за социална промяна, мютюалистите – също. Самият анархоиндивидуализъм обаче не е пацифистки, тъй като мнозина подкрепят използването на насилие за самоотбрана срещу агресията. От друга страна повечето социални анархисти подкрепят революционното насилие и се аргументират, че физическа сила ще бъде необходима за събарянето на окопалата се власт и за съпротивата срещу държавната и капиталистическата агресия (въпреки че е анархосиндикалист, Барт де Лихт пише класическия труд на пацифизма Завоюване на насилието). Малатеста пише, че насилието, макар и зло само по себе си, е оправдано само когато е необходимо, за да защитиш себе си и другите от насилие, и че робът винаги е в състояние на неизбежна самоотбрана и затова неговото насилие срещу поробителя винаги е морално оправдано. Нещо повече, по думите на Бакунин, тъй като социалното потисничество произтича далеч по-малко от отделните хора и много повече от организацията на неодушевени предмети и отношения, целта на анархистите е безпощадно да унищожават предмети и отношения, а не хора, защото една анархистка революция трябва да сложи край на привилегированите класи не като хора, а като класи.
Реално погледнато въпросът за насилието не вълнува особено повечето анархисти. Те не го въздигат в култ и смятат, че трябва да бъде възможно най-малко във всяка социална борба или революция. Всички анархисти биха се съгласили с думите на холандския пацифист анархосиндикалист Барт де Лихт: насилието и войната са характерни за капиталистическия свят и не са спътници на освобождението на човека, което е историческа мисия на експлоатираните класи. Колкото повече е насилието, толкова по-слаба е революцията, дори когато то умишлено е поставено в нейна служба [Завоюване на насилието].
Всички анархисти биха се съгласили и със заглавието на една от главите в книгата на де Лихт – абсурдът на буржоазния пацифизъм. За де Лихт – и всички анархисти – насилието е присъщо за капиталистическата система и всеки опит да се направи капитализмът пацифистки е обречен на провал. Това е така, защото, от една страна, войната често е просто конкуренция с други средства. Нациите често воюват помежду си, когато са изправени пред икономическа криза, и се опитват с оръжие да вземат онова, което не могат да спечелят на пазара. От друга страна, насилието е неизбежно в днешното общество, защото без него господстващата класа би била напълно неспособна да задържи привилегированото си положение спрямо експлоатираните маси във всяка една страна. Армията се използва основно за потушаване на работническите вълнения [пак там]. Докато съществуват държавата и капитализмът, насилието е неизбежно и затова, според анархопацифистите, последователният пацифист трябва да бъде анархист също както последователният анархист трябва да бъде пацифист.
За анархистите, които не са пацифисти, насилието е неизбежен и печален резултат от потисничеството и експлоатацията, но и единственото средство, с което привилегированите класи могат да се простят със своята власт и богатство. Властникът не сдава властта току-така – трябва да бъде принуден. Оттам и необходимостта от временно насилие, за да се сложи край на много по-жестокото и постоянно насилие, което държи мнозинството от хората в робство [Малатеста]. Когато целият спор се свежда до насилието или ненасилието, се заобикаля основният въпрос – как да направим обществото по-добро. Александър Беркман обяснява, че анархистите пацифисти бъркат двете неща, като хората, които си мислят, че като запретнеш ръкави, си свършил работата. Напротив, сражението е запретването на ръкави в революцията. Истинската работа тепърва предстои [Що е анархизъм?]. Наистина повечето социални борби и революции започват относително мирно (стачки, окупации и пр.) и изпадат в насилие само когато властта се опита да задържи своите позиции. Класически пример за това е Италия през 1920 г., когато окупацията на фабриките от техните работници е последвана от фашистки терор.
Както вече отбелязахме, всички анархисти са антимилитаристи и са против военната машина (и „отбранителната“ промишленост) и войните на държавата и капитализма (макар някои анархисти като Рудолф Рокер и Сам Долгоф да подкрепят антифашистката капиталистическа страна по време на Втората световна война като по-малкото зло). Посланията на анархистите и анархосиндикалистите срещу военната машина се разпространяват дълго преди началото на Първата световна война. Синдикалисти и анархисти в Британия и Северна Америка препечатват листовка на френската CGT с призив към войниците да не изпълняват заповедите и да не репресират своите стачкуващи събратя. Ема Голдман и Александър Беркман са арестувани и депортирани от Америка за организирането на Съюз срещу наборната служба през 1917 г., а много анархисти в Европа са хвърлени в затвора, защото отказват да служат във войската през Първата и Втората световна война. Международният анархосиндикат IWW е смазан с жестоки държавни репресии, защото неговата организационна дейност и антивоенни послания са заплаха за властовите елити, които подкрепят войната. В по-ново време анархисти (като Ноам Чомски и Пол Гудман) вземат дейно участие в движението за мир и съпротивата срещу наборната служба, където все още има такава. Анархисти са активни участници в съпротивата срещу войните във Виетнам, на Фолклендските острови и в Персийския залив през 1991 и 2003 г. (в Италия и Испания например помагат в организацията на стачки в протест срещу войната). По време на войната в Персийския залив през 1991 г. много анархисти издигат лозунга Не на войната, да на класовата борба, който накратко обобщава анархистката позиция срещу войната като зловеща последица от всяка класова система, в която потиснатите класи от различни страни се избиват за властта и печалбите на своите властници. Анархистите призовават работниците да не вземат участие в това организирано клане и да се борят за своите интереси, а не за тези на своите господари:
Повече от всякога трябва да бъдем безкомпромисни, да задълбочаваме пропастта между капиталисти и роби на труда, между управляващи и управлявани. Да проповядваме премахването на частната собственост и унищожаването на държавите като единствен начин за гарантиране на братството между народите, справедливостта и свободата за всички. Да се готвим за тяхното постигане [Малатеста].
Трябва да отбележим, че тези думи на Малатеста са написани отчасти срещу Пьотър Кропоткин, който незнайно защо се отрича от всичко, което е твърдял десетилетия наред, и подкрепя съюзниците през Първата световна война като по-малкото зло срещу германския авторитаризъм и империализъм. Както изтъква Малатеста, разбира се, че всички държави и всички капиталистически класи вършат злодеяния срещу работниците и бунтовниците в своите страни. Той, заедно с Беркман, Голдман и много други анархисти, се подписва под Международния анархистически манифест срещу Първата световна война. В него е изразено мнението на голямата част от анархисткото движение (по това време и след него) за войната и как може да бъде спряна. Струва си да го цитираме:
Истината е, че причината за войните… е единствено в съществуването на Държавата, която е вид привилегия… Във всякаква форма Държавата не е нищо друго освен организиран гнет в полза на едно привилегировано малцинство…
Бедата на заклетите привърженици на мира е в това, че за да избегнат войната, се доверяват на Държавата с нейните дипломати интриганти, с нейната демокрация и на политическите партии… Това доверие умишлено е било и продължава да бъде потъпквано, когато държавите с помощта на цялата преса убеждават своите народи, че войната е освободителна.
Ние сме твърдо против всички войни между народите и винаги сме били, сме и ще бъдем заклети противници на войната.
Ролята на анархистите… е непрестанно да прокламираме, че има само една освободителна война – онази, която във всички страни се води от потиснатите срещу потисниците, от експлоатираните срещу експлоататорите. Нашата роля е да зовем робите на бунт срещу техните господари.
Анархистката дейност и пропаганда трябва усърдно и неотклонно да цели отслабване и разпад на всевъзможните Държави, да възпитава в бунтовен дух и да разпалва негодуванието в народите и войските…
Трябва да се възползваме от всички бунтовни движения, от цялото негодувание, за да подстрекаваме към въстание, да организираме революцията, която очакваме да сложи край на всички злини в обществото… Да постигнем социална справедливост със свободната организация на производителите, да сложим веднъж завинаги край на войната и милитаризма, да извоюваме пълна свобода с премахването на Държавата и нейните оръдия за унищожение [Международен анархистически манифест срещу войната. Публикуван в Майката Земя на Ема Голдман].
Ясно е защо пацифизмът привлича анархистите. Насилието е авторитарно и принудително, затова неговата употреба не е в противоречие с принципите на анархизма. Затова анархистите биха се съгласили с готовност с Малатеста, когато пише, че ние сме принципни противници на насилието и затова искаме социалната борба да се води възможно най-хуманно. Повечето, ако не и всички анархисти, които не са заклети пацифисти, са съгласни с пацифистите анархисти, че насилието често може да бъде несполучливо, да отблъсква хората и да дава на държавата повод за репресии както срещу анархисткото движение, така и срещу народните движения за социална промяна. Всички анархисти подкрепят мирното пряко действие и гражданското неподчинение, които често откриват по-добри пътища за радикални промени.
Да обобщим: анархистите, които са заклети пацифисти, са рядкост. Повечето приемат употребата на насилие като необходимо зло, което трябва да се свежда до минимум. Всички са съгласни, че една революция, която узаконява насилието, просто ще пресъздаде държавата в друга форма. Те обаче заявяват, че не е власт да унищожаваш властта и да използваш насилие за отпор срещу насилието. Затова, въпреки че повечето анархисти не са пацифисти, повечето са против насилието освен при самоотбрана и дори тогава възможно най-малко. ◼
(следва)