Незападните анархизми

Преосмисляне на глобалния контекст

» » » продължава от миналия брой

В Аржентина анархизмът е най-популярен в средите на работническата класа. Сред селяните така и не успява да постигне високо ниво на организация. Има известни опити за организиране на анархистки студентски съюзи освен анархистките синдикати. Индивидуалистическият анархизъм на Щирнер не намира голяма аудитория тук и затова – както в много страни по света – движението балансира между анархокомунизма в кропоткинската традиция и анархоколективизма в бакунинската без особени противоречия между двете течения. Италианският анархокомунист Ерико Малатеста имигрира през 1885 г. и за две години успява да организира първия синдикат на хлебарите в страната през 1887 г. Това създава условия за създаването на Обществата за съпротива – работническа организация от групи по интереси, която образува гръбнака на Аржентинската работническа федерация (FOA), преименувана на Регионална аржентинска работническа федерация (FORA) през 1904 г.
От 1905 до 1910 г. анархисткото движение набира огромна популярност, включва се в народните движения и успешно провежда общи стачки в Буенос Айрес и другаде. Обществото е толкова размирно, че редовно се обявява военно положение за кратки периоди. Работници са разстрелвани на първомайски демонстрации, други са хвърлени в затворите в Огнена земя, изтезанията са масово явление. Симон Радовицки – младеж, хвърлил бомба по колата на директора на полицията – бързо се превръща в герой, след като е осъден на доживотен затвор. Името му нашумява дотолкова, че решителни другари в крайна сметка организират успешното му бягство от затвора.
La Semana Trágica (Трагичната седмица) е важно събитие от 1919 г., когато обявената обща стачка е удавена в кръв от полковник Варела, скоропостижно ликвидиран с атентат малко по-късно. Военните окончателно вземат властта през 1931 г. и анархисткото движение е подложено на жестоки репресии от ескадрони на смъртта, затвор и гонения. След отмяната на военното положение две години по-късно всички анархистки вестници и организации, които не са се погаждали в миналото, се обединяват и публикуват обща декларация под заглавие Осемнадесет месеца военен терор. Жестоките репресии в Аржентина успяват единствено да засилят солидарността и взаимопомощта между различните анархисти, които публикуват редица съвместни издания и провеждат общи акции, обединяващи разнообразни идеологии. В духа на тази нова солидарност FORA и други анархистки организации изпращат делегации в интербригадите на Гражданската война в Испания срещу Франко. Скоро обаче Аржентина трябва да се бори със свое фашистко правителство. Генерал Перон официално взема властта през 1943 г. и принуждава FORA отново да мине в нелегалност, заедно с Човешки протест. След окончателното падане на режима на Перон започва да излиза друго съвместно издание, обединяващо всички анархистки течения – Агитация (Agitación). Други издания са Без риза (El Descamisado), La Batalla (Битка) и Човешки протест – вестникът, в който участват Макс Нетлау и Ерико Малатеста. Под ударите на репресиите голяма част от населението се примирява със стратегическото съглашателство на народните движения с перонистката държава. Онези, които не се примиряват, често привеждат болшевишкия преврат в Русия като пример за това, че анархизмът вече не е жизнеспособен като идеология. Поражението в Гражданската война в Испания нанася поредния удар и влиянието на анархизма отслабва драстично.
Също като в Аржентина анархисткото движение в Уругвай е съставено предимно от европейски работници – имигранти от индустриализирани общества – и затова през първите години е движение най-вече на работническата класа, а не на селяните. И тук то е най-голямото революционно движение през първата четвърт на 20 век. В основата му са Обществата за съпротива – групи по интереси, свързани с Уругвайската регионална работническа федерация (FORU), създадена през 1905 г. Малатеста скоро се включва и във FORU и повлиява за нейното отдалечаване от бакунинския анархоколективизъм към кропоткинския анархокомунизъм. FORU действа по много направления, някои далеч от традиционното поле на синдикатите. Провежда например мащабна кампания срещу алкохолизма и редица инициативи за създаване на кооперативни училища и библиотеки. Това се дължи предимно на значението, което анархистите отдават на изграждането на паралелна анархистическа култура. Много работа е свършена от FORU, но голяма част от анархистическата култура – пиеси, поетични рецитали и други събития по това време – е дело на хора, свързани с Центъра за международни социални изследвания (CIES) в Монтевидео. CIES участва активно в анархистическия печат с издания като Битка – вероятно по едноименния аржентински вестник, излизал по-рано – който се печата непрекъснато повече от петнадесет години.
Уругвайските анархисти се отличават не само с многообразието на своята дейност, каквото липсва при други анархистки движения, но и със своя интернационализъм, дори твърде много според някои. Когато Мексиканската революция разтърсва света през 1910 г., уругвайското анархистко движение изпраща делегации в помощ на магонистите. Те участват и в интербригадите на страната на CNT‑FAI в разгара на Гражданската война в Испания. Упадъкът на анархизма в Уругвай е предизвикан предимно от успешния болшевишки преврат в Русия и непреодолимите идеологически прения в движението, довели в крайна сметка до разцеплението между FORU и USU.
Накрая ще се спрем на последното анархистко движение в страните от „южния триъгълник“, което се развива в огромната национална държава Бразилия. В условията на бразилските латифундии, корпоратизъм и авторитаризъм, където едрите земевладелци с подкрепата на военните и държавата имат огромна власт върху съдбата на голямото мнозинство от населението, обществата за взаимопомощ и кооперациите са единствените признати от закона форми на организация. Въпреки това, както в Аржентина и Уругвай, групите по интереси на Съюзите за съпротива образуват гръбнака на борбения бразилски синдикализъм, защитаващ анархистите от репресиите. Този анархосиндикализъм обаче обхваща предимно занаятчиите и други работници, като оставя мнозинството от останалите трудещи се – имигранти и жени например – без синдикално представителство.
Също като в Китай и Южна Африка, Бразилската комунистическа партия (PCB) израства от развалините на някога взривоопасното анархистко движение. Анархизмът има най-силно влияние в Бразилия от 1906 до 1920 г., предимно сред градските работници имигранти. В тези условия към 1906 г. той вече е преобладаващото течение в синдикалното движение, много по-влиятелно от държавния социализъм. Анархосиндикалистите от Бразилския конгрес на работниците (Congresso Operário Brasileiro) остават в историята със своя принос за извоюването на осемчасов работен ден и значителни увеличения на всички заплати от бразилската работническа класа. Общата стачка в Сау Паулу през 1917 г. бележи началото на тригодишна анархистка борба в рамките на работническото движение. През тези години корпоративната държава използва стратегия на репресии и съглашателство. Самата обща стачка не е обявена от анархистите, а от масовото движение на текстилните работнички, на което анархистите организатори до този момент не обръщат внимание. В началото тези самостоятелни действия на работничките и други части от промишлената работническа класа поставят мъжете – водачи на анархисткото движение в отбранителна позиция, но в крайна сметка анархистите приемат ръководството на жените и решават да работят заедно, вместо срещу тях.
Упадъкът на анархисткото движение в Бразилия започва по няколко причини. Една от тях е, че то често не съумява да достигне до селското мнозинство от населението. Друга причина е успешният болшевишки преврат в Русия, който вещае началото на края на идейната хегемония на анархизма. Както в Аржентина и Уругвай, анархисткото движение се разделя поравно на два лагера – проболшевишки и антиболшевишки. След този разкол много от най-дейните анархисти скоро се включват в редиците на Бразилската комунистическа партия. Останалите са отхвърлени от партията, а вътрешните чистки накрая изключват и малцината, съхранили някакви симпатии към анархизма. Последният гвоздей в ковчега на бразилския анархизъм е революцията от 1930 г., поставила началото на новата система на чиновнически, патерналистичен и съглашателски „корпоратизъм“.
Въпреки че анархизмът в страните от „южния триъгълник“ дава известно отражение върху движението в световен мащаб, най-голямо влияние върху хода на анархизма в цяла Латинска Америка и останалия свят оказва анархисткото движение, което се развива в Мексико. То започва през 1863 г., когато в град Мексико преподавателят по философия от гръцки произход Плотино Родаканати основава първата анархистка организация в страната – коалиция на студенти и преподаватели, наречена Студентски социалистически клуб (Club Socialista de Estudiantes, CSE). CSE разпространява своите идеи, като организира анархосиндикати сред градската работническа класа. Скоро това довежда до първата стачка в мексиканската история. Дейността се разпростира до организирането на индианското население в южно Мексико и накрая се създава нова организация – Социална (La Social), в която се включват дейци от Парижката комуна в изгнание и която в своя апогей наброява 62 организации членки от цялата страна. За своята впечатляваща дейност Родаканати и много от неговите другари накрая са екзекутирани от Порфирио Диас.
Както почти навсякъде в Латинска Америка, периодът след колониализма е белязан от диктатура след диктатура и завършва с голяма социална революция през 1910 г. През тази революция каузата на мексиканския работник и селянин е подета от временен съюз между Рикардо Флорес Магон, Емилиано Сапата, Панчо Виля и Паскал Ороско. От тях Магон най-точно може да се характеризира като анархист. Заедно с брат си Енрике той започва да издава популярен анархистки вестник Обновление (Regeneración) през 1900 г. Двамата са с индиански произход – от народа Сапотек, обитаващ областта Уахака в южно Мексико – и са водени най-вече от стремежа към самоуправление на индианските народи по свободно избран от тях път след революцията. През 1905 г. създават Мексиканската либерална партия (PLM) с анархокомунистическа насоченост, като името е избрано, за да не отблъсква хората, въпреки че целите ѝ са дълбоко анархистически. Тази стратегия се оказва удачна и довежда до две въоръжени въстания с участието на членове на световния анархосиндикат IWW и анархисти от Италия.
Дейци на PLM прекосяват границите и се заселват в Лос Анджелис, Сан Антонио, Сейнт Луис в САЩ, в няколко канадски града и много градове по цяло Мексико. Така се оформя разпръсната мрежа от анархисти от цял свят, които участват в изграждането на анархистки контингент в Мексиканската революция. Тези връзки обаче не винаги са здравословни – в един момент Магон дори е принуден да напише гневен антирасистки отговор на изказването на Юджийн Дебс, че мексиканците били „твърде невежи, за да се борят за свобода“ и всеки техен опит за въстание бил обречен на неуспех. В своя отговор Магон призовава северноамериканските анархисти да гледат сериозно на PLM:
Латинските народи по цял свят не пестят време и пари да помагат за общата кауза, защото я приемат без колебания като такава. Спокойни сме, че големите англосаксонски и тевтонски клонове на армията на труда няма да закъснеят. Спокойни сме, защото само незнанието поради езиковите затруднения води до временно забавяне.
След това, през 1910 г. Франсиско Мадеро публикува своя План от Сан Луис Потоси, в който призовава за въстание на 20 ноември същата година. Въстанието бързо се разраства и се превръща във всенароден бунт, воден от Магон, Сапата, Виля и Ороско.
По време на въстанието се провеждат едни от малкото честни избори в Мексико и Мадеро ги печели с лекота. Преди изборите обаче Магон, Сапата и техните последователи вече са се разграничили ясно от Мадеро по въпроса за поземлената реформа и индианското самоуправление и публикуват своя собствен План от Алая. Сапатистите и магонистите се вдигат на оръжие заедно, обединени от своя общ южномексикански племенен произход, и за няколко години успяват да обкръжат град Мексико. Диктатурата на Уерта продължава, докато революцията се разраства, а след оставката на Уерта през 1917 г. президент става Венустиано Каранса и мексиканската конституция влиза в сила. Под влиянието на Сапата и Магон в нея са включени много прогресивни елементи като правото на безплатно образование, правото на индианците да управляват колективно свои стопанства и други социални и поземлени реформи. За съжаление Каранса успява да се възползва от противоречията между анархокомунистите и анархосиндикалистите и подкупва анархосиндикалисткия Дом на световния работник (Casa del Obrero Mundial) да сформира Червени батальони, които се сражават срещу Сапата и Виля. През 1919 г. мексиканският полковник Хесус Гуахардо убива Сапата от засада и отървава режима на Каранса от неговия основен враг и народен застъпник. След свалянето на Каранса на власт идват Обрегон, Кайес и дълга върволица други центристи, които са против господството на църквата, но подкрепят чуждите инвестиции в Мексико. Това поставя началото на диктатурата на партията PRI и края на първата вълна на анархизма.
Кубинският анархизъм се развива в средата на 19 век в началото под интелектуалното влияние на Прудоновия мютюализъм в работническото движение. В края на 1800‑те той съзрява с възхода на видния анархист Родж Сан Мартин, издавания от него вестник Производител (El Productor) и националната анархистка организация Работнически съюз. Както китайския, индийския и мексиканския анархизъм обаче, кубинският анархизъм не може да се разглежда единствено в границите на националната държава Куба. Сериозна дейност се развива сред кубинските имигрантски общности в Ки Уест, Тампа (САЩ), и Мерида (Мексико). През октомври 1889 г. в Ки Уест се провежда обща стачка със солидарността и подкрепата на кубински работници от Хавана и Тампа. Няколко месеца преди тази историческа стачка Сан Мартин умира от диабет и на погребението му се стичат повече от 10 000 кубинци от целия остров.
В края на века борбата за независимост на Куба се превръща в значителен повод за разцепление в анархисткото движение. Анархистите от работническата класа обвиняват борците за независимост, че „взимат пари от тютюневите капиталисти“. В крайна сметка повечето анархисти се обединяват около Хосе Марти и Кубинската революционна партия (PRC), която е аналог на мексиканската PLM със своите идеи за демокрация и децентрализация. В Европа анархисти като Елизе Реклю помагат за организирането на международна солидарност с движението за независимост. Малко след обявяването на независимостта обаче Съединените щати окупират острова. Ерико Малатеста решава да се пресели от Ню Джързи в Хавана, за да помогне на тамошното анархистко движение. Мексиканската революция оказва дълбоко влияние върху анархисткото движение в Куба и братята Магон няколко пъти достигат дотам, както на страниците на Обновление, така и лично. Кубинското анархистко движение обаче бързо запада след октомврийския болшевишки преврат. Въпреки това анархистите остават в кубинската история като предтечи както на синдикалното движение, така и на социалистическата революция по-късно.

Анархизмът в Близкия Изток: Армения, Ливан, Турция, Палестина

В светлината на историческите и последните събития лесно може да се твърди, че Близкият Изток заема централно място в много световни процеси. Както в Африка, първата вълна на анархизма протича предимно в границите на този регион. Арменските анархисти например попадат под ударите на Османската империя в края на 19 век поради своята мащабна агитационна дейност. От тях най-известен в чужбина е Александър Атабекян, който поддържа най-много връзки с международното анархистко движение, след като се сприятелява с Пьотър Кропоткин, Елизе Реклю и Жан Грав, докато следва в Женева. Един от най-близките приятели на Кропоткин, той е до смъртния му одър и по-късно помага за организирането на прочутото погребално шествие по московските улици. Атабекян превежда на арменски няколко анархистически произведения и издава и разпространява анархисткото издание Общност (Хамаинк), което се превежда и на персийски език.
Атабекян прави сериозен опит да приведе анархистките идеи към политическите реалности в Близкия Изток. В своите произведения той ясно се противопоставя както на господството на Османската империя над Армения, така и на европейското вмешателство и господство над целия регион. Кулминацията на това движение е създаването на Революционната арменска федерация (Дашнаксутян) – коалиция от анархисти, националисти и социалисти, които наред с останалата си дейност издават и разпространяват няколко анархистки трактата в Армения. Въпреки че техният манифест в началото е сравняван с реториката на руските нихилисти, анархизмът на Дашнаксутян за броени години е до голяма степен изместен от марксизма-ленинизма. Въпреки това, дори след като марксизмът-ленинизмът набира популярност в Армения, анархистките идеи се разпространяват сред арменските имигранти, поели към западните национални държави, за което свидетелстват няколко анархистки издания на арменски език, излизащи в Съединените щати по това време.
Освен в Армения, Малатеста явно прекарва известно време в анархистки общности в пристанищните градове Бейрут в Ливан и Измир в Турция. Много малко обаче е известно за характера на тези общности и за това доколко успешно са съумели да изградят анархистко движение сред местното население извън имигрантските среди. Както вече отбелязахме за Александрия и Тунис, средиземноморските пристанищни градове често имат много пъстър състав и е твърде вероятно тези анархистки общности да са били съставени предимно от италиански работници имигранти. Има обаче една страна, в която анархизмът присъства, но която не сме разгледали, и тя е Палестина/Израел.
Преди създаването на израелската държава, през първата четвърт на 20 век вече започва да се развива анархистическо движение сред палестинците и евреите, което се съпротивлява срещу създаването на израелската държава и работи вместо това за бездържавно, прякодемократично и плуралистично общество на евреи и араби. Анархистките секции на „общностното“ движение, вдъхновени от сътрудничеството на такива видни еврейски анархисти като Густав Ландауер и Рудолф Рокер, формират основата на ранното движение на кибуците в Палестина, а според Ноам Чомски това е и първото значение на понятието „ционизъм“. Първите ционисти от общностното движение са против създаването на държавата, защото то ще „наложи разкъсване на територията и маргинализиране на значителна част от нейното бедно и потиснато население по религиозен признак, вместо да го обедини на основата на принципите на социализма“.
Един от най-видните анархисти „общностници“ по това време е Йосиф Трумпелдор. Той привлича членове на първите общности (квуца) към анархокомунистическата мисъл на Пьотър Кропоткин. През 1923 г. Взаимопомощта на Кропоткин е една от първите книги, преведени на иврит и разпространявани по цяла Палестина. Тази апостолска дейност на анархисти като Трумпелдор оказва сериозно влияние върху идеите на Ицхак Табенкин, ръководител на основополагащото движение Обединение на кибуците (Кибуц хамеухад). Вестникът Проблеми на анархистите общностници е единственото международно анархистко периодично издание, печатано едновременно на идиш и иврит, и е един от малкото гласове, призоваващи за мирно съвместно съществуване на евреи и араби по общностния модел отпреди създаването на израелската държава. Това движение започва да замира след 1925 г., със създаването и укрепването на държавата Израел. ◼

(следва)