На 27.06.1952 г. край с. Чучулигово (Благоевградско) е убит от болшевишките милиционери поетът-анархист Кръстьо Хаджииванов

КРЪСТЬО ХАДЖИИВАНОВ, петото дете на Георги Хаджииванов и Николина Щеркова, е роден на 25.XII. 1929 г. Кръстниците видели в това някакво предзнаменование (тогава са родени Христос и Ботев) и затова му дали името Кръстьо. Родното място е с. Капатово, на 5 км от гр. Мелник, по течението на Мелнишката река. Семейството е наследник на възрожденски родове от Капатово и Хърсово.

Част от капатовския род са възрожденският свещеник Лазар Аврамов Дамов, дядо му Хаджи Иван, който е селски войвода на ВМОРО до 1905 година и чичо му Златко Хаджидимитров, който през 20-те години околийски войвода на ВМРО. Към майчиния му хърсовски род принадлежат търговецът Стоян Щерков, възрожденският учител Кочо Щерков, вуйчовците му Илия Щерков и царският офицер Димитър Благоев, който като сирак е храненик на ВМОРО, следва в чужбина на нейни разноски и по-късно е преводач на Съюзническата контролна комисия (1919-1920). Учи в гимназията в Петрич от 1943 до 1947 година. В 1944 година на 14 години Хаджииванов става партизанин в Алиботушката чета, за която пренася оръжие.

Кръстьо започва да пише стихове едва шестгодишен.  Учи в гимназията в Петрич от 1943 до 1947 година.  Чете в оригинал Пушкин и френските поети и писатели, пише стенографски и на есперанто. Има изключителна памет за поетичните творби в бързо и непринудено наизустяване, знае цели откъси от “Фауст”. Освен като поет, се изявява като акробат и го наричат „детето без кости“. Ходи на ръце с крака на врата си, прави предно и задно салто, недостижим е на бягане, дълъг и висок скок, разказва брат му Иван.

През 1944 година на 14 години Хаджииванов става партизанин в Алиботушката чета, за която пренася оръжие. Негово дело е пренасяне   от “Метаксас” оръжие през минираните полета… Оцелява в руините на административна сграда в гр. Серес, обстрелван от отстъпващите немци!…Облечен в английска винтяга и препасан с револвер, от микрофон, даден му от българския генерал, на митингите в Серес и Демирхисар декламира стиховете си и сатирата си срещу Хитлер и диктатурата му. Вдъхновени след него маршируват повече от стотина деца и младежи българчета и гърчета, пейки “Тих бял Дунав” и “Жив е той, жив е”, наричат ​​го “Кръц капитан”.
След Деветосептемврийския преврат в 1944 година през октомври 1944 година и през март 1945 година му предлагат да следва в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, но тъй като той не одобрява сталинския режим отказва като заявява „Искам да уча в Париж, не в Москва, защото тя е много близко до Сибир“, „Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер“ и „Никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура и най-малко на сталинската!“ За последните си думи е бит от агент на Държавна сигурност. За тези си думи поетът Войтех Кондрат,  го нарича   “Първият български дисидент”. И при всичко това той е изключително скромен. Въпреки че познава редакторите на опозиционните вестници, които разнася из района, и че неговите стихове се преписват от ръка на ръка и се декламират и пеят от младежите в Пиринско, той – “най-взискателният към себе си”, не си позволява да публикува приживе нито една творба. Затова е любимец на всички и навсякъде. След побоя от ДС гимназистите реагират, като го избират за свой представител на националния младежки конгрес във Варна. Кръстьо е образец за подражание! Но към властващите болшевики и техните престъпления е безкомпромисен до саможертва! “Безкомпромисен идеалист”!
В 1948-1949 година е полулегален. Отново е бит и през март 1950 година е арестуван и изпратен в Блатешница, след което в урановите мини в Сеславци. След убийството на приятел в забоя през ноември 1950 година дописва „Убийците“ и на 10 януари 1950 година пише „Сибир“. Успява да избяга от лагера през април 1951 година и става нелегален.

Така в нелегалност, той е убит от милицията на 27 юни 1952 г. край село Чучулигово, край река Струма. Така умира от болшевишкия меч на 23 години младият поет анархист.

Според една от версиите за смъртта му загива при засада на Държавна сигурност на брега на река Струма в землището на село Чучулигово. Там през 1997 г. е добавен триметров мемориал. Според друга версия идва като диверсант от Гърция, а според третата е убит във вътрешността на страната, докаран с джип до границата, където е инсценирано убийство.

Най-малкия брат Иван споделя за убийството:“

„Последните от семейството ни, които го виждат, са сестра ми Веска от с. Ласкарево и брат ми Борислав, които го изпращат заедно със зет ни Крум Малчев по посока за границата.“

След убийството на Кръстьо палачите не спират с тормоза над близките му – арестуват сестра му Веска, майка на три деца и бременна в седмия месец с четвърто дете. Разпитват я, издевателстват над нея и стигат до побой, след който тя абортира момченце.

„Баба Ванга, гледайки огромната мъка на баща ни, на два пъти му бе казала, че Кръстьо е жив. Сега си мисля, че тя е използвала преносния смисъл на думите, говорейки за духа и поезията му“, пише брат му.

Въпреки всички опити обаче да бъде потъпкана паметта на поета, се сбъдват думите на Ванга: „Ке дойде време за това дете свето ке узнае“. И светът узнава. Поезията му е преведена и се чете в други страни. На негово име има литературна награда, а паметници в родния му град и на мястото на предполагаемото му убийство напомнят за човека, който е „подобен на Христос“, защото „не можеше и не знаеше да мрази“.

Той оставя богата стихосбирка „Нечути песни“. Между стихотворенията му с ботевски пламък блестят: „Луно златолика!“, „Хей, деца, станете“, „Я стани, сладко детенце“, „Пейте, вий птички свободни“, „Българийо, майко мила“, „О, вий, глупави народи!“, „Испания“, „Пей, славей, тиха тъжна песен!“, „Красив си ти, Пирин“, „Прощавай, скъп Пирин“. Подобно на своя вдъхновител Христо Ботев, младият борец анархист чува страхотните стъпки на смъртта. В стихотворението си „Надгробно видение“ той я посреща: Аз също любех правдата велика, бунтовник крачех в нощните тъми. Но зъл тиранин в гроба ме натика, с подлост от засада ме уби. Уби ме и зари ме без пощада, а любех аз живота без предел, аз силен бях, кръвта ми беше млада и в гроба си дори не бих умрял.

За краткия си живот написва над 100 стихотворения, 9 поеми и един незавършен роман, но не всичко е запазено при изселването на семейството на 1 август 1950 година и при обиските в селата Ласкарево и Капатово след убийството му на 27 юни 1952 година.  Приживе нито една негова творба не е публикувана.

Нека го почетем като прочетем:

ТАКАВА ТРЯБВА ДА Е СВОБОДАТА

Отиват си годините нелеки

във гробницата наша – вечността

и хората по своите пътеки

с различна скорост бързат към смъртта.

Във мрак живели, бял ден не видели,

те винаги са робските чада

и в нощите, за слънце закопнели,

сънуват истинската свобода.

Изгрява тя единствена и свята,

пред нея ти се кланяш, не пълзиш,

отпила е любов от небесата –

без робство, без палачи и сълзи.

Една единствена за всички твари

да бъде истинската майка тя,

за всички като пролетта да стори,

за да разцъфнат всичките цветя.

1947 г. Кръстьо Хаджииванов