Работническите движения в Иран

През август 1977 г. 50 000 жители на бедни квартали успешно се съпротивляват с принудително им изселване от полицията, след което през декември полицаи убиват 40 религиозни демонстранти и недоволството прераства в открит гняв. Неизплатените заплати стават повод за стачки и саботажи. Шахът въвежда военно положение и на „Черния петък“, 8 септември 1978 г., армията разстрелва хиляди демонстранти. В отговор разгневените работници започват стачна вълна, която се разпространява из цялата страна като горски пожар. Петролните работници прекратяват всякаква работа в продължение на 33 дни, което блокира икономиката  въпреки безплодните опити за изпращане на войски в петролните находища. На 11 декември 2 милиона протестиращи шестват в столицата Техеран с настояване за сваляне на шаха, край на американския империализъм и въоръжаване на народа. Войниците започват да дезертират. На 16 януари 1979 г. шахът бяга в Египет. В средата на февруари избухва въстание, в което участват курсанти от военновъздушните сили и партизански части на левите Партизани федаи на иранския народ (или федаини) и националистите муджахидини. Превзети са военната академия, военни бази, парламентът, фабрики и телевизията. Режимът на Пахлави пада, завърналият се от изгнание Хомейни сформира многопартийно временно правителство, но хората искат повече.
Женските организации процъфтяват, селяните започват изземване на земята и на някои места създават общински съвети за земеделие. С повсеместни стачки работниците поемат контрола върху работните си места, организирането на суровините, снабдяването и продажбите, дори определянето на цените в нефтената промишленост. Системата на селските районни съвети – наречени „шора“ на фарси и изградени по традиционната идея за работнически съвет, – възниква в области, фабрики, квартали, образователни учреждения и въоръжените сили. Въоръжените квартални комисии – наречени „комите“, – формирани от старата мрежа на ислямските религиозни училища, патрулират жилищните райони, арестуват колаборационисти, управляват народните трибунали и затвори и организират демонстрации. Това е истинска работническа революция, в която светски революционери и работници мюсюлмани заедно свалят капиталистическата държава. На 1 май в Техеран шестват милион и половина демонстранти.
Бившият щаб на казионния профсъюз, контролиран от тайната полиция, е окупиран и прекръстен на „Дом на работниците“. Новата работническа федерация заявява, че нейната цел е Иран без класово потисничество и призовава съвети „шора“ да бъдат образувани от работниците във всеки отрасъл, за да защитават техните политически и икономически нужди. Религиозните фундаменталистки духовници начело с Хомейни обаче са ужасени от силата на работническата класа и от призрака на неминуемото сгромолясване на иранския капитализъм. Неговото сриване би направило невъзможно тяхното заемане на мястото на управляващия елит на шаха и ограбването на работниците на свой ред. Три дни след въстанието временното правителство разпорежда на работниците да се върнат на работа, но натискът води единствено до разрастване на движенията „шора“ и „комите“.
Месец по-късно правителството обявява „шора“ за „контрареволюционни“ и заявява, че техният малцинствен буржоазен режим е „истинската ислямска революция“. „Шора“ обаче продължават да се разпространяват и режимът приема закон, целящ подкопаване на работническото самоуправление чрез забрана на „шора“ да участват в ръководните дела, като в същото време се опитва да засили класовото съглашенчество с настояването ръководството да може да участва в „шора“. Движението „шора“ достига своя връх през юли, но тогава офанзивата на правителството, подпомогната от неопитността на левицата, започва да взима своите жертви. Националният фронт, масите, федаините, лявото и мюсюлманското крило на муджахидините подкрепят временното правителство, заблудени, че господството на иранската духовна буржоазия е по-добро от империалистическата династия на Пахлави.
Хомейни основава фундаменталистката Иранска републиканска партия (ИРП), която изхвърля опозиционните партии от временното правителство и в същото време създава Революционната гвардия (Пасдаран) като политическа полиция, целяща маргинализирането на светската левица в „комите“, които правителството желае да мобилизира като блок от поддръжници. Скоро след това Пасдаран насилствено ликвидира „шора“, извършва чистки в „комите“ и репресира етническите кюрдски сепаратисти и женските организации, докато Партията на Бога („Хизбола“) е създадена като шайка главорези за смазване на стачки. Същевременно ИРП започва големи благоустройствени проекти, с които отклонява усилията на най-активните „шора“, заменя ги с фундаменталистки „шора“ и ислямски общности и на практика възстановява експлоататорската капиталистическа икономика, бълвайки при това характерните за всички фашистки диктатури популистки и антикапиталистически лозунги. Истинската революция на работниците е разбита и за иранската работническата класа – светска или мюсюлманска – започва животът в рамките на новия авторитарен режим
Фундаменталисткият духовен режим не ги освобождава – той просто произвежда нови форми на капиталистическа експлоатация и полицейски държавни репресии. Урокът от Иран е анархистки: работниците никога не могат да се доверят на групи, религиозни или не, които крещят революционни лозунги, но чиято реална цел е класово управление.
В съседен Ирак промишленият пролетариат е насочен към петролната индустрия и първоначално е доминиран от Комунистическата партия на Ирак (КПИ). Дейците на КПИ са редовно избивани от управляващата партия Баас, но през 1973 г. ръководствата на двете партии сключват примирие. Това е прието гневно от младежката организация на КПИ, от която близо 300 души напускат партията през 1976 г., за да формират анархокомунистическата група Шагила. Основната дейност на Шагила е издаването на нелегални публикации и ликвидирането на баасистки полицейски главорези. Когато избухва иранската революция, много бойци на Шагила преминават нелегално в Иран, за да подкрепят тамошната братска анархокомунистическа организация „Викът на народа“ и движенията „шора“ и „комите“. И Шагила, и „Викът на народа“ обаче са разгромени при хомейнистките кланета на левицата през 1979 г. и малцина успяват да се спасят в изгнание. Останалите оцелели заровили оръжията и печатните машини. Има сведения, че „второ поколение“ бойци на Шагила вероятно участва в последното въстание, но те са непотвърдени.
Източник:
http://divergences.be
Превел: Инферно