Боян Статев не се завърна
Боян Статев не се завърна
На 21 септември 1949 година, преди 60 години, в Пернишката болница умря като лагерист вуйчо Боян Статев. Баба и дядо губят не само своето чедо, те губят своя любимец, а Дорково губи най-изявения свой син. Боян Статев умира на 33 години, оставяйки три невръстни деца и младата си жена.
Беше жесток удар за целия ни род.
Спомням си отбелязването на първата годишнина от смъртта му. Баба Султана, цялата в черно, водеше групата роднини. Минавахме през площада на път за гробищата. Дорковци се чудеха на куража ни в онова сталинско време да правим явно помен на убития от властта наш близък. По-късно се реши честването на годишнините от смъртта му да става тук, на кошарата, откъдето е бил арестуван. Така се показваше на обществеността, че смъртта на Боян е необикновена.
„Все тъй го помня усмихнат и вечно със нещо зает“
Така започва стихотворение от татко, Георги Зяпков, зет, приятел и съмишленик на Боян.
Точно такъв си го спомням и аз. Набит здравеняк, усмихнат и с ясен поглед. При нашето идване в Дорково той спираше да работи, за да отпразнува гостуването на сестра му и децата ѝ.
Роден е през 1916 година в Дорково. Той е второто дете на баба и дядо. Изгражда мирогледа си на свободомислещ човек. Естествено е да е антифашист, за което е интерниран през 1943 година в с. Тича, Котелско. Любим мой пример за лична позиция е случая с изгарянето на плевнята на дорковски овчар. Пожарът станал през декември. Овцете се запазили, но храната изгоряла. Боян Статев събира двадесетина души овчари и им предлага всеки да вземе и изхрани по две овци, които напролет да върнат на стопанина. Какъв по-добър пример за човешка взаимопомощ!
Наскоро чух спомен за него, че когато е излизал на площада, около него винаги се е образувал кръг от хора. По това време много новородени в Дорково са кръстени с името Боян.
Властта, утвърдила се след 9.09.1944 година, не само не обича този тип свободомислещи водачи, тя ги преследва.
На 16 декември 1948 година в България са арестувани 1000 души анархисти. Повечето са изпратени в концлагери. Всички те са активни антифашисти. Вината им е, че са против всяка диктатура, че обичат свободата, че са на страната на правдата и взаимопомощта между хората.
От нашия край в една камионетка са взети Петър Лозанов – медицински работник, Милош Попов – зъболекар, Борис Попов – работник, Васил Гугалов – книжар, Георги Зяпков – работник и Боян Статев – овчар.
Когато ги арестуваха, аз бях първолак. За да оживеем, се преместихме да живеем в Дорково. Само внучетата, които сядахме на софрата, бяхме девет. В началото ми беше интересно. Не разбирах какво точно е станало, но знаех че дядо Стате е страшно натъжен от факта, че брат му, дядо Гьоре, член на партийното бюро, е дал писмено съгласието си за арестуването на вуйчо. Спомням си, че Медето Чантушев, съсед и приятел на вуйчо, му ходи на свиждане. По едно време настъпи смут и тревога. Татко беше изпратил писмо, в което пишеше, че вуйчо е много болен. (Историята с изпращането на писмото от лагера Богданов дол е интересна. Ще я разкажа в друга дописка.)
Честните и светли души на баба, дядо, мама, тетите не са допускали каква жестокост живее в болшевишките сърца на Михал Ковачев и Христо Статев. И двамата първенци са роднини. Обръщат се към тях за помощ, а те изпращат писмото обратно в лагера, заради което извергът капитан Гершанов пребива до смърт Георги Зяпков.
Заведоха ни на свиждане в болницата в Перник. Вуйчо беше много отслабнал. До него лежеше бай Заре Ненчов. Мерна се и бай Перчо Лозанов. Гошо, синът му, тогава тригодишен, му се похвали, че си имат малки кученца.
Вуйчо Боян е знаел, че умира. Поискал е да му заведат малки деца да погледа. Медицинската сестра Цветкова беше изпълнила желанието му. Другото му желание е да бъде погребан в Дорково. И последното, най-силното желание – децата да не се чувстват сираци.
На 21 септември баба, дядо и тета Величка отиват в Перник. Надявали са се да го заварят жив. В болницата разбират, че е умрял. Пристига и тета Янче. Започват борба за вземане на тялото. Намират пари за ковчег. Дядо Стате го облича в черните миньорски дрехи. Малко са хората, които помнят как плачеше баба Султана. И в най-голямата ѝ мъка като тъжна мелодия се редяха истини, от които се настръхва:
– Така се, майка, за правда умира. Почивай, мама, спокойно. Така са Ботев и Левски умрели, така е Христос на кръст разпънат. На майка чиста истина, на майка тело юнашко, на скелет, чедо, превърнато.
Пътуват цяла нощ. Когато влакът пристига на гара Костандово, баба Султана викнала:
– Слънцето, Бояне, изгрява в родното ти място, мама. В познато почувствай се, мама. Свободен почувствай се, мама, спокоен!
Ние децата посрещнахме волската кола с ковчега някъде към Костандово. Помня, че в Дорково хората сваляха шапки, а работещите на пеевата къща се скриха (Пееви са комунисти).
Ковчега оставиха на хармана, дядо Иван плачеше за внука си, тета Янче ридаеше неутешимо, дядо Христо Цинзов припадна, а кучето Мурад легна до ковчега на стопанина си.
Второто желание на вуйчо Боян беше изпълнено.
Третото му желание също се изпълни. И трите деца се радваха на голямата обич и подкрепа на близките.
На днешния ден ние тачим паметта на всички наши близки, които не са живи: баба Султана, дядо Стате, вуйчо Миле, вуйчо Боян, мама, тета Рисана, тета Янче, тета Величка, бате Ванчо, Милош, Стайко. А също така на учиная Калина, учиная Рисана и татко. Прекрасен букет от личности със забележителни добродетели.
На днешния ден е равен по достойнство и трагизъм и денят 1 юни (убийството на Милош Зяпков). Първите сериозни поетични творби на Милош бяха повлияни от тъгата по вуйчо Боян. Може би последното му стихотворение е „Песен за Боян“.
Къркария е планински рид над Дорково, където беше кошарата на Статеви и откъдето арестуваха вуйчо.
А сега, както пише тета Янче, нашето успокоение е, че сме ги имали и че това наше богатство никой не може да ни отнеме. Датите 21 септември и 1 юни са нашите пътеводни звезди. Нашата обич, болка, висока оценка, нашето преклонение!
Нека помълчим няколко мига, за да почетем светлата им памет!
К. Зяпков
