Между законността и легитимността, революцията е на хоризонта

Продължаваме с публикациите на статии от френското ляворадикално списание lundimatin за продължаващите масови протести. Статията е от 24 октомври. Авторът, Alessandro Stella, е участник в анархисткото движение, прогонен от Италия във Франция.

През есента на 2026 г., под падналите листа, внезапно разцъфнаха сияйните цветя на бунта. Инициирано от гимназисти от работническите квартали, въстанието беше подето от пролетарии от всички възрасти от маргинализираните предградия и далеч отвъд тях. Само за един месец, от 21 септември до 17 октомври, пожарите се разпространиха навсякъде, изненадвайки и дестабилизирайки полицията и пожарникарите на държавата. Въпреки огромната си мощ, десетките хиляди тежко въоръжени полицаи и жандарми, технологичните средства за шпионаж и добре смазаната медийна пропагандна машина, буржоазният ред беше разтърсен от нарастването на потиснато население.

Изправена пред напълно легитимните искания на бунтовните гимназисти, както през последните години с тези на протестиращите от „жълтите жилетки“ и служителите в публичния и частния сектор, единственият отговор на държавата са репресии. Насилие, все по-насилствено, до степен да причинява доживотни осакатявания, наранявания и сериозни травми сред младите хора на възраст от 14 до 17 години. Хиляди непълнолетни са били бити и задържани, а стотици са били изпратени в затвора. Всичко това в името на закона.

В името на закона, те изваждат деспотичния Член 49.3 от шапката си пред лицето на масовите социални мобилизации срещу капиталистическите реформи в областта на правата на работниците и безработните, социалното осигуряване, пенсиите и толкова много други легитимни борби, оправдани от искането за достоен и почтен живот. В името на закон, манипулиран от самото начало. Много преди Макрон, за съжаление, управляващата олигархия, маскирана като електорална демокрация, налага волята си на огромното мнозинство, на работническата класа. Чрез правен кодицил, измислен от тях, или със сила, ако непокорните настояват и се съпротивляват.

Денят на въстанието на 17 октомври 2026 г., в който във Франция бяха мобилизирани близо милион души, беше осъден от правителството и неговите медийни апологети като „хаос, градско насилие, вандализъм и грабежи“. Това насилие изискваше твърд отговор от държавата: полицейски час, разполагане на военни части по улиците, забрани за демонстрации, разпространение на информация и призиви за действие в социалните медии и др. Тези мерки често бяха незаконни съгласно закона, но предприети „спешно“, за да се възстанови редът и законността – тяхната собствена, законността на управляващата олигархия.

Тези, които са го преживели от първа ръка, а не по телевизията, ясно са видели, че това е било масово народно въстание, отприщващо гняв, натрупващ се от години, дори поколения наред. Гняв срещу некачественото образование, неблагодарните и зле платени работни места, ужасните жилищни условия и изключването и унижението от всякакъв вид. Това са били напълно легитимни борби, широко подкрепяни от засегнатото население, но въпреки това насилствено потушени „в името на закона“.

Закон, който наистина се променя. В продължение на десетилетия всяко френско правителство е отстъпвало и е задоволявало исканията на агробизнеса, считайки ги за легитимни. Щедри, а също и снизходителни и милостиви, те са си затваряли очите за всички незаконни действия (блокади на пътища и пътни такси, нападения и ограбване на префектури и министерства и др.), извършени от селскостопански предприемачи, кацнали на трактори с мощност 300 конски сили (на стойност 300 000 евро).

КОИ СА ВАНДАЛИТЕ, КОИ СА МАРОДЕРИТЕ?

След 17 октомври правителствени служители и съучастнически медии предложиха повърхностни коментари за големите демонстрации, които се бяха провели в цяла Франция, като се фокусираха вместо това върху „дивите орди“, които бяха ограбили супермаркети и магазини в центровете на градовете. Дори най-малко враждебно настроените коментатори (като тези в Le Monde и Libération) твърдяха, че разбират, макар и с претенция, сблъсъците с полицията, горящите барикади и дори нападенията срещу кметства, префектури и други места на властта, но осъдиха плячкосването на предприятия и магазини без никакво възможно извинение.

Разбира се, същите поддръжници и защитници на системата твърдяха, че трябва да се прави разлика между мирни протестиращи и протестиращи от черния блок, между студенти и работници, легитимно изразяващи своите оплаквания и искания, и „вандали и престъпници, които опортюнистично се присъединяват към редиците на демонстрантите“. Това низвеждаше „вандалите и мародерите“ в сферата на престъпността, без никакво политическо оправдание.

Само че, гледано от горящия площад или булевард, сред действието, картината беше съвсем различна. Би било трудно да се направи разлика между мирни протестиращи, революционери, членове на черния блок в жълти жилетки или обратното, между групи, предприемащи офанзивни действия, и други, ограничаващи се до самозащита. Във всеки случай, хилядите хора, които преживяха събитията от 17 октомври от сутрин до вечер, всички почувстваха, че са участвали в единно и многостранно колективно движение. Не видяхме „мирни активисти“, които се изправят срещу „гнусни вандали“, а по-скоро видяхме пакети със стоки, летящи във въздуха, изхвърляни от магазините от Дядо Коледа, облечени в черно, за голяма радост на минувачите, възрастните жени и бездомните. Защо? Защо всъщност масата от протестиращите прояви разбиране или дори съучастие към тези „незаконни“ действия?

Чрез нарастващото осъзнаване, че счупените прозорци са далеч по-маловажни от разбитите животи. Както е казал Бертолт Брехт: „Какво е ограбването на банка в сравнение с основаването на банка?“ С други думи, гледайки на нещата от гледна точка, различна от тази, наложена от капиталистическата система, човек би могъл да разглежда ограбването на магазини просто като частично възстановяване, повторно присвояване от бедните на системния грабеж, на който са подложени.

Толкова е просто: ако хората крадат, то е защото нямат пари да го купят. Богатите не крадат от супермаркета (всъщност, те изпращат прислужниците си да пазаруват), а отиват при големите играчи, носейки бели ръкавици. Нещо повече, именно тази оскъдна покупателна способност беше обединяващата причина зад демонстрациите на 17 октомври. Докато някои смятаха, че е необходимо да спрат да просят за храна в бедните кухни и да се обслужват сами, това изглежда напълно логично и последователно. Как иначе можете да обясните хората, които поемат риска да се сблъскат с полицията, да бъдат арестувани и да се окажат в затвора? Можете ли да си представите радостта на футболен фен, който получава спортни дрехи, които иначе не би могъл да си позволи, на млада жена, която се озовава с дизайнерски дрехи, или на възрастен, който не би могъл да си позволи хубав костюм? Представете си, ако родители и баби не бяха смъмрили малките, когато се върнат у дома с ръце, пълни с подаръци за цялото семейство?

„Обикновени престъпници, опортюнистично експлоатиращи хаоса на демонстрацията за своя собствена изгода“, както „полицейски източници и министерството“ искат да ни накарат да повярваме? Според профилите на арестуваните и съдени по бързи и произволни процедури (известни като незабавно явяване), те са млади и стари, бащи или неженени мъже, работещи за Amazon или Uber, безработни, временни работници, шофьори на доставки, ученици от гимназии или професионални училища и други експлоатирани пролетарии на съвремието. Тези разнообразни профили и индивидуални истории в крайна сметка разкриват, че са смятали за законно да крадат от крадци. Те са били наясно, че незаконността на кражбата е била наложена от първите крадци, великите крадци, които са установили правото на собственост. Право, наложено първо със силата на оръжието, от закона на по-силния, а след това кодифицирано от самия узурпатор и неговите лоялни, подкупени нотариуси.

Политици, политолози и журналисти, оплаквайки скандала и неразбирането, че едно социално движение на бунт може да се превърне от бунтове в грабежи, показват дълбокото си непознаване на историята. Всеки известен бунт от древността до наши дни е бил свидетел на разрушения и грабежи, както в градовете, така и в провинцията. Историческите разкази за Средновековието и Стария режим, написани от членове на аристокрацията и буржоазията, извикват и отвращават плячкосването на изби и складове на замъци, манастири и имения. Няма нищо ново под слънцето. Когато хората са гладни, те се насочват към зърното, защото правото на живот е по-важно от правото на собственост.

РЕПУБЛИКА ИЛИ ДЕМОКРАЦИЯ, ВИНАГИ Е ОЛИГАРХИЯТА

Осъждането на вандали, мародери и насилствени протестиращи винаги е съпроводено с апели към свещените принципи на демокрацията и републиката. Тази реторика, идваща от олигарсите, е едновременно куха и коварна.

Едно от основните искания на социалните движения е призивът за демокрация. „Жълтите жилетки“, настояващи за оставката на младия президент-монарх, Гражданската инициатива „Референдум“ (RIC) и други популярни инициативи, го извикаха силно и ясно. Защото те разбираха отлично, че тези, които са на власт, са от един и същи вид, висшата класа, и че отвъд нюансите на черно, синьо, розово или дори зелено, политическата класа (с малки редки изключения) принадлежи на социално-иконо-мическите елити. Във Франция министрите са милионери; в Съединените щати те са милиардери. Плутокрации, олигархии, всъщност. Къде можем да намерим демокрация, тоест власт на народа, от народа? Никъде, в никоя страна по света.

За голямо огорчение на наивните и тези, които вярват в абстрактни и лесно продаваеми понятия, демокрацията никога не е съществувала. Никой политически режим в историята не е виждал хората като цяло да управляват социалния живот по егалитарен и братски начин. Докато демокрацията и републиката са били призовавани през вековете и по целия свят, за да се противопоставят на крале и тирани, политическите режими, създадени в името на народа, никога не са били демократични или републикански. Всички режими, които са се наричали демократични и републикански, всъщност са били олигархии, а препратките към демокрацията и републиката са били просто реторични, опортюнистични и инстру-ментални. Колосална измама, извършена от малцинство богати и влиятелни хора, за да завземат и поддържат властта. В името на народа, но за своя собствена полза.

Грандиозната легенда, подхранвана от историци, политолози и философи и използвана от политици от всякакъв вид за свои собствени цели, е изградена върху западен исторически разказ. Тя започва с предполагаемото раждане на демокрацията в Древна Гърция, когато по-голямата част от населението се е състояло от роби, крепостни селяни и метеци (чужденци), лишени от всякакви граждански права, камо ли от правото на глас. Агората е била запазена за малко малцинство от богатите и влиятелните. Независимо дали в Гърция на Перикъл, Рим на Муций Сцевола, Флоренция на Данте или постреволюционна Франция, демокрацията и републиките никога не са се утвърдили истински. Това е така, просто защото, освен жените и непълнолетните, по-голямата част от мъжкото население е било изключено, а властта винаги е била, и все още е днес, в ръцете на малък елит, това, което наричаме Олигархия.

НАРАСТВАЩОТО ВЪСТАНИЕ…

Съвременните санкюлоти са по улиците. Започнало във Франция, младежкото и народно въстание от есента на 2026 г. се разпространява бързо в Италия, Белгия, Испания, Португалия, Албания, Гърция и другаде в Европа. Макар че началните им точки може да се различават (като например борбата за достъпни жилища в Испания), всички те в крайна сметка изразяват пълното изтощение на работническата класа от непоносимите условия на живот. Те са принудени да се превиват, да работят неуморно за нищожно заплащане, да живеят в тесни помещения в крайградски жилищни комплекси и да си позволяват само кебап или пица, за да се наслаждават на живота. Отвъд специфичните изисквания на различните групи, бунтовниците искат радикална промяна в настоящите си обстоятелства, но преди всичко искат да си представят желан, пълноценен живот, изпълнен с любов и нежност, а не с негодувание и омраза.

Както във Франция, народните въстания в други европейски страни споделят сходни характеристики. Те включват много млади хора и значително присъствие на деца на имигранти, спектър от демографски данни, отразяващ променящата се демография на бившите колониални сили. Докато техните родители или баби и дядовци са свели глави, работейки мълчаливо, за да бъдат приети и да оцелеят, новото поколение имигранти е осъзнало несправедливостта на своето положение и открито се бунтува.

Формите на действие и целите също са сходни: местата на властта (министерства, префектури, кметства, полицейски участъци, банки и застрахователни компании, Миланската катедрала…), защитниците на властта (полицаи, жандарми, медии, фашисти), както и покупателната способност (супермаркети и магазини в центъра на града). Лозунгите резонират отвъд границите, особено тези, изразяващи натрупаната омраза срещу правоохранителните органи, възприемани като крайни защитници на системата, без които богатите и влиятелните биха били уязвими и безсилни. „ACAB“ и „Всички мразят полицията“ несъмнено са най-често скандираните лозунги от протестиращите, както във Франция, така и в цяла Европа. „Правоохранителни органи“, „пазители на мира“? Може би е семантична шега, ако не болеше, когато бъдат ударени. Все повече хора са убедени, че полицията е там само за да защитава мира на богатите и реда, който е създала, за да консолидира техните привилегии. Униформеният полицай би трябвало да въплъщава законността, но неговата легитимност все повече се поставя под въпрос. Точно както така наречената представителна демокрация, равенството пред закона и толкова много други измамни решения. Уж справедлива, неутрална и неприкосновена законност, когато в действителност тя е просто продукт на социалната незаконност на силните, узурпаторите и насилниците, които са я изградили за свои собствени цели.

Защото какво представляват законите? Социокултурни конструкции, исторически и географски определени, включително „божествени“ закони. Закони, които се променят, развиват или се премахват от социалните и културните динамики на властта. Достатъчно е да се вземе предвид законността на робството, детския труд и мъченията. Или забраната и криминализирането на хомосексуалността, в продължение на векове на Запад и все още днес в голяма част от света. Помислете за първородството. Помислете за всички закони, които правят непълнолетните жени подчинени на мъжете, и толкова много други закони, които са просто освещаване на един супрематичен и дискриминационен ред.

Когато силните се чувстват притиснати в ъгъла, когато лъжите и подачките им вече не могат да потушат бунтовното население, им остава само една фраза: „Такъв е законът! Така е!“ Премахването на стария свят трябва да започне с премахването на тези предписания, изричани ежедневно от всяка възможна власт. Протестните движения, които се разпространяват сега, са именно средствата за делегитимиране на всички структурни власти, като едновременно с това утвърждават нови конститутивни легитимности. В демонстрации, сблъсъци с полицията и офанзивни действия все по-често се чува копнежният вик „Революция!“.

Алесандро Стела

Директор на изследванията по историческа антропология в CNRS и преподавател в EHESS в Париж.