Битка в Сиатъл
Много творби се основават на действителни случаи и това не пречи да бъдат нереалистични, образите и ситуациите да са изкривени. Случаят с този филм е друг, учудващо на очакванията ми, ще използвам фразата, превърнала се в нарицателна за повърхностното кино, „Битка в Сиатъл” не е типичния „американски” филм. Разбира се, далече съм от мисълта да твърдя, че американското кино е лошо. Не! Това е тотално погрешно клише. Наистина индустрията на Холивуд бълва огромно количество „бози”, но в този океан от филми има истински перли. „Битка в Сиатъл” представя в нова светлина автора, който е по-популярен като актьор, но се изявява и като режисьор – Стюърт Таунсенд. Ирландец, роден в Дъблин, като мнозина свои сънародници работи в САЩ. В новата си работа доказва, че може успешно да предаде една сериозна и спорна тема, като се стреми към максимална обективност на разказа. Звученето на „Битка в Сиатъл” не е на чистото игрално кино. Не е търсен драматичният ефект над чувствата на публиката, авторът иска да ни направи „свидетели” на събитието, което, макар и минало, изигра важна роля за всички съвременни радикални движения, а именно протестите срещу СТО по време на срещата ґ в Сиатъл през 1999 годнина, когато полицията с помощта на провокатори в тълпата превърна мирните демонстрации в поле на насилие. Терминът антиглобализъм започва масово да се използва от тогава и е много широк. Като антиголобалисти се определят от леви до десни, през всякакви нео-разновидности на стари доктрини и тотално модерни субкултурни явления. Може би затова филмът е дистанциран и не се асоциира с конкретна идеология. След като видим „Битка в Сиатъл” си казваме нещо като „Да за това става дума”. Отначало сме подлъгани от красивата актриса, но за щастие, пак ще кажа, това не е поредната напудрена холивудска лента. Нещо повече, той е един от малкото „антиамерикански” холивудски филми. Филм, който открито застава зад антиглобалистките позиции и против СТО. Използвана е подвижна камера и груб монтаж на добре режисирани игрални сцени, съчетани с парчета от реални кадри, което го доближава до ефекта на документалистиката. Другото, на което се дължи успехът му, е все пак комерсиален трик – той е широко достъпен, лесно разбираем, непретенциозен. Ще отбележа това, че филмът е предназначен за широка аудитория като качество, защото много важни послания не достигат до хората заради повече или по-малко „авангардни” самозадоволявания на егото от страна на кинаджиите. Разбираемата концепция, предадена със средствата на кино, подражаващо на документалното, простата схема на отношенията между характерите заедно, с поддържането на достоверността при разгръщането им, прави „Битка в Сиатъл” сполучливо комерсиален. Тази истинност в развитието на персонажите играе и ролята на неочакван обрат, защото в живота нещата не са приказка. Отново измамени от на пръв поглед познатия американски шаблон, оставаме изненадани от реалистичната развръзка, което също е превърнато в “код” при разказа на историята. Вместо двамата главни герои от протестиращите, които виждаме привлечени един от друг, да се влюбят, те се карат. Вместо сблъсъкът на ченгето с нещастието, предизвикано от другите полицаи, които нападат протестиращите, да го промени към добро, става обратното. Той продължава тъпоумно да служи на системата и накрая полудява, но в края на краищата виждаме през цялото време, че не е лош човек – отново твърде нормално. Не е пропуснато да се отбележи и изкривяването на истината от медиите. Журналистката обаче претърпява цялостно развитие, което осигурява на публиката очакваната положителна поука и хепи енд извън пресъздаването на събитията такива, каквито са били. Репортерката израства като човек през дните на протеста, открива защо е журналистка, открива призванието си като професионалист и личност. При всички образи е търсено обикновеното, което спомага за цялостния ефект на съпричастност и реализъм.
Една част от действието е по-хипотетична. Там то се развива зад завесите, в кабинета на кмета, в самите зали на СТО. Дали е било точно така, или е отворен въпрос за зрителя, то идва за сметка на драматичното въздействие над чувствата, което се засилва паралелно с отдалечаването от документалистиката. Тук се срещаме с още важно едно действащо лице. Човекът, който вярва, че може да промени системата отвътре – д-р Алек Марик от Босна, който работи с медици в Африка. С помощта на убеждението, с изнасянето на лекции и цитирането на данни той се опитва да накара СТО да преразгледа споразуменията си и по този начин да намали печалбите на големите фармацевтични компании, тъй като вследствие от тези споразумения страдат и умират много хора в бедните страни от Третия свят. Апелът му е в тези случаи хората да бъдат поставяни пред печалбата. Дали всичко това ще бъде чуто от политиците от цял свят и дали ще се направи нещо? Останалите сцени и герои отново се колебаят между обективност и фикция. Типичното за постмодернизма смесване на жанрове е налице, което отново е с цел разширяване на аудиторията. Филмът лесно ще бъде възприет от представители на различни поколения и среди, а когато искаме да ни чуят, това е по-важно от доказването на съмнителни творчески умения.
Темата за глобализма, сочен за новия империализъм, поредното хитро превъплъщение на несвободата и тоталния капитализъм, е наболяла и трудна, защото има множество разновидности, противоречащи си в някои положения, но обединени в антиглобалното, както вече отбелязах. Дори без този прецедент, антиглобализмът (и съответно глобализмът) засяга въпроси, които са сами по-себе си обширни, състоящи се от редица подвъпроси. Проблемът с глобализацията е очеваден дори за поддръжниците ґ. В редовете на тази статия трудно ще го обсъдим, но появата на „Битка в Сиатъл” е една малка победа на свободата на словото и доказателство за проникването на повече искренност и честни идеи в много среди, дори в средите на т. нар. холивудско комерсиално кино. •
Чичката
