Сталинският терор в бившия СССР

печат
Посвещава се на късопаметните, „незнаещите“ и неискащите да знаят…

Така наречените чистки от тридесетте години са разюздан терор без аналог в историята със своята безразборна жестокост и броя на жертвите. Сталин лично следи тази кампания и в своите указания до местните власти настоява: арестуваните да се бият, докато не признаят престъпленията, които не са извършили. Какво означава това на практика, можем да научим от писмото, изпратено до Молотов – най-близкият сътрудник на Сталин – от една от безбройните жертви на терора – Всеволод Майерхолд. Виден руски театрален режисьор и член на комунистическата партия от ранните години на режима, Майерхолд е обявен за „враг на народа“ без каквато и да е видима причина и е арестуван през 1939 година. Той пише:

По време на следствието мен, 66-годишния болен старец, ме просваха с лице на пода, биеха ме по петите и по гърба с гума; когато седях на стола, ме биеха с все сила по краката отгоре, със същата гума. През следващите дни, когато краката ми бяха покрити с обилни вътрешни кръвоизливи, отново ме биеха с тази гума. Болеше все едно изливаха вряща вода върху възпалените, червено-синьо-зелени кръвонасядания по краката и аз крещях и плачех от болка. Удряха ме по гърба с тази гума, удряха ме в лицето с боксове… и добавяха така наречената „психическа атака“. Тези инквизиции предизвикваха такъв чудовищен страх в мен, че природата ми се разголваше до самите ми корени… Проснат с лице на пода, се извивах, гърчех и виех като куче, бито от стопанина си. Когато лягах на леглото, заспивах, за да могат след час да ме върнат на разпита, който продължаваше по осемнадесет часа. След поредния ужас ме хвърляха на цимента в килията като болен, умиращ от треска. „Смърт (о, разбира се!), Смъртта е много по-лека от тези мъчения!“ – си казвах и започвах да се самообвинявам с надеждата, че ще ме отведат по-скоро до ешафода…

След като зверовете следователи от НКВД изтръгват „самопризнания“, „съветската“ власт милостиво откликва на молбите на Майерхолд и го избавя от мъките с куршум в тила през предвоенната 1940 година.
Големият терор връхлита както членовете на партията, така и безпартийните. В своя разгар през 1937–1938 г. поне милион и половина души – повечето без никакви провинения дори по „комунистическите“ стандарти – са изправени пред „тричленки“ – трибунали от първия секретар на областната партийна организация, прокурора и местния началник на НКВД. След бърз, често неколкоминутен „процес“ арестуваният е осъден на смърт, тежък труд или заточение без право на обжалване. Не са пощадени нито аполитичните, нито най-преданите на режима. В разгара на Големия терор Политбюро поставя на службите „норми“ с процента от населението на района, което трябва да бъде разстреляно или изпратено в лагери. На 2 юни 1937 г. например на Москва и Московска област е определена норма 35 000 „репресирани“, от които 5000 е заповядано да бъдат разстреляни. Месец по-късно Политбюро определя норми за всички области на страната – 70 000 разстреляни без съд и присъда. Значителна част от жертвите на Големия терор са с висше образование – смята се, че те са склонни на „саботаж“.
За отражението на чистките върху партийния елит може да се съди по това, че от 139-те члена и кандидат-члена на Централния комитет, избрани на 17-ия конгрес на партията през 1934 г., 70% са екзекутирани. Всички близки съратници на Ленин, включително Зиновиев и Каменев, са арестувани, изтезавани и принудени да признаят на скалъпени „процеси“ най-невероятни престъпления – терористични актове, шпионаж, опити за възстановяване на „капитализма“, – след което са разстреляни или заточени в лагерите, откъдето малцина излизат живи. В своето така наречено Завещание Ленин посочва шестима болшевики като свои възможни наследници. Всички освен един – Сталин – загиват трагично, както се казва. Дмитрий Волкогонов, съветски генерал и историк, остава „потресен“, когато намира в архивите тридесет екземпляра с една и съща дата, 12 декември 1938 г. Списъкът включва 5000 души, чиито смъртни присъди Сталин подписва още преди официалното откриване на процеса, след което отива в личното си кино в Кремъл и гледа два филма, включително комедията Веселые ребята (Веселите момчета).
Огромна част от „съветското“ население е принудено да участва по един или друг начин в тези безчинства – с доноси за близки и познати. Който не е подал сигнал за „подривни“ разговори, се счита, че участва в подривна дейност. В такава атмосфера за вярност и истина няма място. Руска шега от онова време съвсем реалистично определя порядъчния съветски гражданин като човек, който се държи като свиня, но не изпитва удоволствие от поведението си.
Чистката от 1937-38 г. буквално помита „старите болшевики“, които са заменени от нови хора. През 1939 г. 80,5% от функционерите на КПСС са приети след смъртта на Ленин. Висши служители на партията и правителството (т. нар. Номенклатура), които не само монополизират всички властови позиции, но и се радват на нечувани привилегии и се превръщат в нова експлоататорска класа. Принадлежността към нея осигурява солидно обществено положение, което фактически се предава по наследство. Когато Съветският съюз се разпада, Номенклатурата наброява 750 000 души, около три милиона със семействата им – 1,5% от населението, приблизително колкото обслужващото дворянство при царете от XVIII век и с почти същите облаги, недостъпни за простолюдието. Според един от членовете на този елит: Номенклатурата живее на друга планета. Като на Марс. Не става въпрос само за луксозни коли и апартаменти. Армия от подмазвачи се грижи непрекъснато да задоволява всяка твоя прищявка, за да работиш, без да се притесняваш за нищо. Всеки дребен апаратчик е готов на всичко, за да ти угоди. Всяко твое желание се изпълнява. Можеш по всяко време да ходиш на театър, да летиш от своите ловни резервати до Япония. Безгрижен, царски живот – посочваш с пръст и веднага се изпълнява.
„Редовите“ партийни членове се превръщат в подлизурковци, обслужващ елита персонал, чийто брой се увеличава значително при Сталин. Терорът не подминава и Червената армия: от петима маршали трима са „ликвидирани“, тринадесет от петнадесетте армейски генерали загиват и само един от деветимата адмирали оцелява. Много чуждестранни комунисти, получили политическо убежище в Съветския съюз, стават жертви на касапницата. Духовенството е смазано: през 1937–38 г. 165 200 духовници са арестувани за изпълнение на църковните си задължения, 106 800 от тях са вербувани или разстреляни. Почти всички църкви са затворени.
Терористичната машина не пощадява и своите водачи. Николай Ежов, сталинският Химлер, който ръководи кланетата през 1936–38 г. като началник на НКВД, незнайно как изпада в немилост пред своя господар. Сталин го уволнява, арестува и хвърля в кървавата месомелачка. Обикновени хора попадат в затвора и изчезват безследно за случайни изказвания или доноси на лични врагове. Патологичен страх и подозрение обхваща цялото население и висшите функционери не правят изключение. Николай Булганин, заместник-ръководител на правителството при Сталин, споделя с Никита Хрушчов, че човек бива поканен при Сталин като приятел, а седнеш ли до Сталин, не знаеш къде ще отидеш после – у дома, в затвора или на разстрел. Андрей Громико, външен министър и лоялен служител на Сталин, твърди, че при Сталин двама или повече члена на Политбюро никога пътуват в една кола от страх да не бъдат заподозрени в заговор. Вкорененият страх и подозрителност продължават и след Сталин – неразделна част от системата. Михаил Горбачов, последният съветски лидер, си спомня, че когато кани на вечеря своя наставник и съсед Юрий Андропов – по това време началник на КГБ, – последният го разубеждава, да не тръгнат приказки кой, къде, какво и защо бил казал.
Според данни от секретните архиви, отворени след разпада на Съветския съюз (които много експерти считат за занижени), през 1937 и 1938 г., когато Големият терор достига своя връх, службите задържат 1 548 366 души за „антисъветска дейност“, от които 681 692 са разстреляни – средно по 1000 екзекуции на ден. Повечето оцелели попадат в лагери. За сравнение царският режим екзекутира 3932 души за политически престъпления между 1825 и 1910 г. През 1941 г., когато Германия нахлува в Съветския съюз, 2 350 000 души – 1,4% от населението на страната – се намират в концлагерите на ГУЛАГ. Затворниците-роби изпълняват важни икономически функции, работят на големите строителни площадки, секат гори в Далечния Север.
Преброяванията на населението показват, че между 1932 и 1939 г. – с други думи, след колективизацията, но преди избухването на Втората световна война – населението на Съветския съюз намалява с 9–10 милиона души.
Нито един от виновниците за тези престъпления срещу невинни хора не е изправен пред съд след разпадането на СССР, дори не е разобличен или морално осъден. Всички продължават да си живеят живота, заобиколени от дечица и внученца. •

Откъс от книгата на Ричард Пайпс Комунизмът


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *