Антропология на свободата

Гребер и Уенгроу за свободата, равенството и солидарността в Зората на всичко

На 2 септември 2020 г. на 59 години почина Дейвид Гребер – анархист, преподавател по антропология в Лондонската школа по икономика. Автор на Дълг: първите 5000 години и Тъпа работа: теория. Един от основателите на движението Окупирай!
Дейвид Уенгроу е преподавател по сравнителна археология в Археологическия институт на лондонския Юнивърсити колидж, гост лектор в Нюйоркския университет. Автор е на три книги, една от които е озаглавена Как се прави цивилизация? Работи в археологически разкопки на различни места в Африка и Близкия Изток.

Следващите откъси са от последната книга на двамата учени, писана в продължение на десет години и завършена по-малко от месец преди смъртта на Гребер. Зората на всичко: нова история на човечеството за нас е книга, която си заслужава да се прочете и препрочита. Макар да е написана на „достъпен“ език – по думите на Уенгроу, за отвличане от по-“сериозните“ ни академични задължения, почти игра – тя върши онова, което истинската съвременна наука трябва да прави – да развенчава с аргументи и факти митове и заблуди, независимо какви и колко корифеи ги бранят със зъби и нокти. За нас анархистите тя съдържа много полезни „модерни боеприпаси“ срещу нафталиненото философстване за „злата човешка природа“ и „утопичното“ общество на равенството, свободата и взаимопомощта.

Сбогом на детството (или защо това не е книга за произхода на неравенството)
Голямата част от човешката история е безвъзвратно изгубена за нас. Нашият вид хомо сапиенс е съществувал поне 200 000 години, но ние хабер си нямаме какво е ставало през повечето от тях. В северна Испания например, в пещерата Алтамира има рисунки и гравюри, правени в продължение на не по-малко от 10 000 години, между 25 000 и 15 000 г. пр. н. е. Очевидно много драматични събития са се случвали през този период. Няма как да разберем какви са били повечето от тях.
Много хора не се вълнуват особено от това, защото без друго рядко се замислят за хоризонтите на човешката история. Не виждат особен смисъл. Ако изобщо стане дума, обикновено се разсъждава защо светът е толкова скапан и хората така често се ръфат – причините за войната, лакомията, експлоатацията, повсеместното безразличие към чуждите страдания. Винаги ли сме били такива, или нещо някога се е объркало тотално?
Спорът в основата си е религиозен. Въпросът е хората по природа добри ли са, или зли? Ако се замислим обаче, така поставен въпросът е доста безсмислен. Добро и зло са изцяло човешки понятия. Едва ли някому ще хрумне да твърди, че някаква риба или дърво са добри или зли, защото добро и зло са понятия, измислени от хората, за да се сравняват помежду си. Следователно спорът дали хората са в основата си добри, или зли има също толкова смисъл, колкото спорът дали хората са в основата си дебели, или тънки.
Въпреки това хората винаги се връщат към подобни въпроси, когато разсъждават върху поуките от древността. Всички знаем християнския отговор: хората първо са живели в непоквареност, но после са се покварили от първородния грях. Пожелали сме да бъдем богоподобни, отнесли сме си го за дивотията и сега живеем в грях с надеждата за изкупление на някакъв бъдещ етап. Разпространеният днес вариант на тази приказка обикновено е някаква префасонирана адаптация на Разсъждение за произхода и основата на неравенството сред хората на Жан-Жак Русо, написано през 1754 г. Имало едно време, когато сме ловували и брали по гората на групички, в детинска непоквареност от памтивека. В групичките е царяло равенство, защото са били много малки. Едва след Революцията на земеделието и появата на градовете безметежното битие приключило и дошла цивилизацията и държавата, а с тях и писмеността, науката и философията, но, не щеш ли, и всички злини: патриархат, войска, рязане на глави и гадни бюрократи, които си мислят, че си нямаме друга работа освен да попълваме формуляри.
Това, разбира се, е много грубо и опростено, но в общи линии такава е старата песен, която на нов глас подемат всички – от трудовите психолози до революционните теоретици: „Ама естествено, че хората са живели през повечето време от своята еволюция на групи по десет-двайсет човека“ или „Земеделието може би е най-голямата грешка на човечеството„. Много известни писатели са категорични в подобни твърдения. Проблемът е, че всеки, който търси друга гледна точка вместо това мрачно виждане за историята, бързо разбира, че „в наличност“ има само нещо още по-лошо: ако не щеш Русо, на ти Хобс.
Левиатан на Хобс, издадена през 1651 г., в много отношения е основополагащият текст в съвременната политическа теория. Там пише, че – защото хората са си егоисти – първобитният живот сред природата изобщо не е бил непокварен. Бил е самотен, беден, мръсен, груб и кратък – общо взето военно положение, всеки срещу всеки. Ако изобщо е имало някакъв напредък от цялата тази диващина – ще каже един последовател на Хобс, – то е предимно заради същите репресивни механизми, от които се оплаква Русо: правителства, съдилища, бюрокрации, полиция и пр. Това разбиране за нещата също битува вече много години. Неслучайно в английския език думата polite (възпитан) е от същия корен като полиция и политика – все от гръцката дума полис – град, на латински цивитас, откъдето имаме и цивилен, цивилизован и изобщо едно от днешните разбирания за цивилизация.
Това схващане за човешкото общество се основава на колективното потискане на низките ни инстинкти, което става все по-необходимо, когато много хора живеят на едно и също място. Днешният последовател на Хобс съответно ще каже, че, да, през по-голямата част от своята еволюция сме живели на групички, които са се погаждали най-вече защото са имали общ интерес от оцеляването на потомството (или както еволюционните биолози казват – „родителска инвестиция“). Даже там обаче изобщо не е имало равенство. В тази версия винаги е имало някакъв вожд „мъжкар“. Йерархията, господството и циничният личен интерес винаги са били в основата на човешкото общество. Просто колективно сме се научили, че е по-добре за нас да се водим от дългосрочните си интереси, вместо от краткосрочните си инстинкти, а най-добре – да ковем закони, които ни принуждават да ограничаваме най-низките си подбуди до обществено полезни области като икономиката и да ги забраняваме навсякъде другаде.
Както читателят вероятно долавя от нашия тон, изборът между тези две версии не ни се нрави особено. Нашите възражения могат да се разделят на три широки категории. Като обяснения за общия ход на човешката история те:

1. просто не са верни;
2. имат зловещи политически последици;
3. правят историята излишно скучна.

Тази книга е опит да започнем да разказваме друга, по-обнадеждаваща и по-интересна история, която в същото време показва по-добре какво сме научили през последните няколко десетилетия научна работа. Отчасти става дума за събирането на доказателства, натрупани от археологията, антропологията и сродните дисциплини. Доказателства, които говорят за коренно ново обяснение на развитието на човешките общества през последните близо 30 000 години. Почти всички тези научни изследвания опровергават старата приказка, но твърде често най-забележителните открития остават затворени в работата на специалистите или трябва да се измъкват с ченгел, с четене между редовете на научните публикации.
Един малък пример за това колко различна картина започва да изплува: вече е ясно, че човешките общества преди появата на земеделието не са били само малки равноправни групи. Напротив, светът на ловците и берачите преди земеделието е бил свят на дръзки социални експерименти, пъстро карнавално шествие от политически форми, което трудно се вписва в сивите отвлечени разсъждения на еволюционната теория. Самото земеделие пък не означава пораждане на частна собственост, а още по-малко – необратима крачка към неравенството. Всъщност в много от първите земеделски общества рангове и йерархии практически липсват. Изненадващо много от първите градове по света изобщо не заковават класовите различия, а са организирани на строго равноправни начала, без необходимост от повелители, напористи главатари и дори началстващи администратори.
Подобни данни се стичат от всички кътчета на земното кълбо. Затова учените по света започват да разглеждат етнографските и историческите материали в нова светлина. Вече има достатъчно части за сглобяването на съвсем различна история на света, но засега те остават скрити, освен за малцина богопомазани експерти (а дори и те обикновено се колебаят дали да се простят със своето парченце от мозайката и да си сравнят записките с тези на други хора извън тяхната тясна област). Нашата цел с тази книга е да започнем да сглобяваме мозайката, като сме напълно наясно с това, че все още никой не е събрал всички парчета. Задачата е огромна, а въпросите са толкова важни, че ще минат години научна работа и спорове, преди дори да започнем да разбираме реалните последици от картината, която изплува пред очите ни. Най-важното е да задействаме процеса. Бързо ще стане ясно едно – преобладаващата „обща представа“ за историята, била тя на последователите на Русо, или на Хобс – почти няма нищо общо с фактите. Новите сведения са пред очите ни, но за да започнем да ги осмисляме, не стига само да събираме и отсяваме огромни количества данни. Трябва да променим самия начин на мислене.
Тази промяна означава да се върнем до първите стъпки, довели до днешното схващане за социалната еволюция – представата, че човешките общества може да се подреждат по етапи на развитие с характерни технически достижения и форми на организация (ловци и берачи, земеделци, градски занаяти и пр.). Както ще видим по-нататък, тези представи се коренят в консервативната реакция срещу критиките на европейската цивилизация, които набират сила през първите десетилетия на осемнадесети век. Произходът на тази критика обаче не е при философите на Просвещението (въпреки че те в началото се възхищават от нея и ѝ подражават), а при коментаторите и наблюдателите на европейското общество от коренното население като „обществения деец“ Кандиаронк от американския народ Хурон‑Уендот, за когото ще говорим много в следващата глава.
Преосмислянето на тази „критика от коренното население“ изисква сериозно отношение към приноса към социалната мисъл на гласовете извън европейския канон и особено на тези от коренните жители, на които западните философи често приписват ролята на ангели или дяволи в историята. И двете схващания реално осуетяват всеки възможен интелектуален обмен и дори диалог: еднакво трудно е да се дискутира с дяволски и с божествен събеседник, защото всяка тяхна мисъл или изказване ще бъдат поначало считани за нелепи или за дълбокомислени. Повечето от хората, за които разказваме в тази книга, са отдавна мъртви. С тях вече не можем да си приказваме. Въпреки това сме решили да пишем за древността като за хора, с които бихме могли да говорим, когато са били още живи, които не съществуват просто като образци, експонати, кукли или играчки на някакъв неумолим исторически закон.
В историята определено има закономерности. Някои са мощни течения, срещу които трудно се плува (макар че явно винаги се намират такива, които успяват). Единствените „закони“ обаче са измислени от нас самите. Така стигаме до второто ни възражение.

Защо версиите на Хобс и на Русо имат зловещи политически последици
За политическите последици от модела на Хобс е ясно. Той е заложен в основата на нашата икономическа система – хората са поначало мръсни и себични същества, които вземат решения с цинична и егоистична пресметливост, а не с човеколюбие и взаимопомощ. В този случай можем да се надяваме единствено на по-съвършени вътрешни и външни юзди за нашата уж вродена лакомия и грандомания. Приказката на Русо как човечеството е изпаднало до неравенството от някакво начално състояние на равенство и непоквареност звучи по-оптимистично (поне е имало нещо, от което да изпаднем), но днес тя се привежда предимно, за да ни убеди, че системата, в която живеем, може и да е несправедлива, но реално не можем да направим нищо друго, освен леко да се бъзикаме с нея. Самото понятие неравенство е много показателно в това отношение.
След финансовия срив през 2008 г. и последвалите вълнения въпросът за неравенството – а с него и за вековната история на неравенството – се дискутира усилено. Сред интелектуалците – и дори до известна степен сред политическите класи – се оформя нещо като консенсус, че нивата на социално неравенство са излезли извън контрол и че повечето световни проблеми се дължат по един или друг начин на разширяващата се пропаст между имащите и нямащите. Само по себе си това заключение е предизвикателство към глобалните властови структури, но същевременно поставя въпроса по начин, удобен за облажилите се от тези структури, защото предлага, че смислено решение на проблема не може да се намери.
Да поставим обаче проблема иначе, както допреди петдесет или сто години: съсредоточаването на капитала, олигопола или класовата власт. В сравнение с всяко от тях дума като неравенство звучи сякаш нарочно е замислена да насърчава половинчати мерки и компромиси. Можем да си представим премахването на капитализма или властта на държавата, но премахването на неравенството е мъглява работа. (Кое неравенство? В богатството? Във възможностите? Колко точно равни би трябвало да бъдат хората, за да кажем, че сме „премахнали неравенството“?) Понятието неравенство е начин за поставяне на социалните проблеми в рамка, удобна за нашето време на технократи реформатори, за които поначало никаква реална стратегия за преобразяване на обществото изобщо не стои на дневен ред.
Дискусиите за неравенството позволяват безкрайно бъзикане с цифрите, спорове за коефициенти на Джини, прагове на дисфункция, корекция на данъчни режими и механизми за социално подпомагане и даже шашване на публиката с числа, показващи колко зле е станало положението („Ум да ти зайде! Най-богатият 1 процент от населението притежава 44 процента от световното богатство!“). Това обаче позволява всичко това да върви, без да се говори за факторите за такова „неравно“ общество, срещу които хората всъщност възразяват: например как някои успяват да превърнат богатството си във власт над останалите; или как на други се казва, че техните нужди нямат значение и техният живот няма стойност. Второто, видите ли, е просто неизбежен резултат от неравенството, а то самото е неизбежен резултат от живота в голямо, сложно, урбанизирано, технически напреднало общество. Не можем да се отървем от него. Всичко е само въпрос на степен.
Разсъжденията за неравенството днес са истински хит. От 2011 г. нататък „глобалното неравенство“ е постоянна главна тема на обсъжданията на Световния икономически форум в Давос. Има индекси на неравенство, институти за изследване на неравенството и нестихващ порой от публикации, опитващи се да проследят днешното вманиачаване в разпределението на собствеността до Каменната ера. Има дори опити за изчисляване на нивата на доходите и коефициентите на Джини при ловците на мамути от палеолита (оказва се, че били доста ниски). Все едно имаме някаква нужда да намерим математическа формула, оправдаваща умозаключението – популярно още по времето на Русо, – че в такива общества всички били равни, защото били еднакво бедни.
Крайният резултат от всички тези приказки за праисторическата непоквареност и равенство – както и от използването на самото понятие неравенство – е да наложи печалния песимизъм за състоянието на човека като проява на здрав разум: да, така изглеждаме, когато се вгледаме в себе си през обектива на историята. Да, може да живееш в истински равноправно общество, ако си пигмей или бушмен в пустинята Калахари. Ако обаче искаш да създадеш общество с истинско равенство днес, ще трябва да намериш начин да се върнеш отново към гората и групичките без особена лична собственост. Тъй като такива групички имат нужда от доста много гора, за да събират неща от нея, населението на земята ще трябва да се съкрати с примерно 99,9%. Иначе можем само да се надяваме да намалим размера на ботуша, който ни е стъпил на врата, или да шаваме, за да се извъртим и да ни подмине този път.
Първата крачка към една по-точна и обнадеждаваща картина на човешката история може да бъде сбогуването с Райската градина веднъж завинаги. Да забравим приказката, че стотици хиляди години всички на земята са живели в една и съща идилична форма на обществено устройство. Често обаче тази мисъл се счита за реакционна: „Казваш, значи, че никога не е имало истинско равенство? Значи не може и да има?“ Според нас подобни възражения са не само неудачни, но и честно казано са нереалистични.
Първо на първо, странно е да мислиш, че да речем през близо 10‑те хиляди (някои смятат, че са по-скоро 20 хиляди) години, когато хората са рисували по стените на Алтамира, абсолютно никой – не само в Алтамира, но и никъде другаде на земята – не е експериментирал с различни форми на обществено устройство. Доколко е вероятно това? Второ на второ, способността да експериментираме с различни форми на обществено устройство не е ли типична за това, което ни прави хора? Същества, способни на себесъздаване, дори на свобода? Най-важният въпрос на човешката история, както ще видим, не е в нашия равен достъп до материални ресурси (земя, калории, средства за производство и пр.), въпреки че те очевидно са важни, а в нашите равни способности да допринасяме за решения за това как да живеем заедно. Разбира се, че за да упражняваме тези способности, първо трябва да има нещо смислено, което трябва да се решава.
Ако – както предполагат мнозина – бъдещето на нашия вид днес зависи от нашите способности да създадем нещо различно (например система, в която богатството не може спокойно да се преобразува във власт, или в която на някои хора не се казва, че техните нужди не са важни или че техният живот няма стойност), тогава в крайна сметка въпросът опира до това дали можем да преоткрием свободата, която поначало ни е направила хора. Още през 1936 г. историкът на първобитните общества В. Гордън Чайлд пише книга със заглавие Човек създава себе си. Искаме да работим в този дух. Ние сме проекти за колективно себесъздаване. Какво ще стане, ако подходим така към човешката история? Какво ще стане, ако от самото начало се отнасяме към хората като към изобретателни, интелигентни, игриви създания, които заслужават да бъдат разбирани като такива? Какво ще стане, ако вместо да разказваме приказки как нашият вид е изпаднал от някакво идилично състояние на равенство, се запитаме как сме се оковали в такива тежки мисловни пранги, че вече не можем дори да си представим възможността да се пресъздадем отново? ◼

(следва)