Няма равенство „по природа“

Митът за имуществения ценз и „шведския социализъм“

Следващите откъси са от глава пета, Обществата на собствеността: европейски траектории от Капитал и идеология на Тома Пикети (2019, Париж; 2020, Харвард).

Шведският случай е още по-интересен, защото през двадесети век страната се превръща в синоним на социалдемокрацията. Социалдемократите от Шведската социалдемократическа работническа партия (ШСДРП, S/SAP) идват на власт в началото на 1920‑те години, когато нейният тогавашен ръководител Ялмар Брантинг е избран за министър‑председател. Партията практически остава постоянно на власт от 1932 до 2006 г. и този дълъг период на управление ѝ позволява да развие задълбочена социална и данъчна система, с което постига едно от най-ниските нива на неравенство, наблюдавани някога и някъде. Затова Швеция често се схваща като страна, в която равенството винаги е било някаква дълбоко вкоренена национална черта. Това не е вярно: до началото на двадесети век в Швеция цари дълбоко неравенство. В някои отношения то е по-изострено, отколкото в други европейски страни или, по-точно казано, неравенството там е организирано по-изкусно и по-систематично въплъщава собственическата идеология в общественото устройство. Швеция успява да промени своята траектория единствено благодарение на необичайно ефективна народна мобилизация, конкретни политически стратегии и своеобразно социално и данъчно устройство.
Хората често си въобразяват, че всяка култура или цивилизация има някаква „същност“, която я прави равноправна или неравноправна „по природа“. Съответно Швеция и нейните социалдемократи уж били радетели за равенство от памтивека, все едно равенството било някаква викингска черта. И обратно, Индия с нейната кастова система винаги била неравноправна, несъмнено поради нещо там от арийските мистерии. Всъщност всичко зависи от правилата и институциите, установени от всяко човешко общество, и нещата много бързо се променят в зависимост от баланса на политическата и идеологическата власт между съперничещите си обществени групи, от логиката на събитията и от нестабилните исторически траектории, които може да се разберат само с внимателно изследване. Шведският случай е най-добрата противоотрова срещу консервативните „националнопсихологически“ аргументи, които тъй често изскачат в споровете за равенството и неравенството. Швеция ни напомня, че равенството винаги е паянтова социалнополитическа постройка и нищо не може да се счита за даденост – всичко, което в миналото е било преобразено от институции и мобилизация на политически движения и идеологии, може да се преобрази отново – за добро или за зло – със същите средства.
Да започнем с историята. От 1527 до 1865 г. шведската монархия разчита на парламент – риксдаг, – съставен от представители на четирите съсловия: аристокрацията, църквата, градската буржоазия и селските земевладелци. За разлика от традиционните трисъсловни общества, тук организацията е изрично четирисъсловна. Всяко съсловие назначава своите представители по свои специфични правила. Практически само най-богатите буржоа и земевладелци, които плащат най-много данъци, имат право на глас. В риксдага всяко съсловие гласува поотделно като в Генералните щати по времето на монархията във Франция. В правилника на риксдага от 1617 г. е постановено, че кралят може да даде решаващия глас, ако гласовете са разделени наполовина.
В правилника на риксдага от 1810 г. обаче се постановява, че четирите съсловия трябва да продължат дебатите и гласуването до постигане на мнозинство три срещу едно или четири срещу нула. На практика аристокрацията има безспорно доминираща роля в тази теоретично четирисъсловна система. Нейните представители са повече от тези на останалите съсловия и съответно имат мнозинство в комисиите, където се вземат решенията. Нещо по-важно – членовете на правителството се избират от краля, който сам има сериозни законодателни и бюджетни права. Фактически всички основни министри са аристократи. Първият ръководител на правителството, който не е аристократ, е избран едва през 1883 г. 56% от министрите във всички шведски правителства от 1844 до 1905 г. са от аристокрацията, която е само 0,5% от населението.
За разлика от Обединеното кралство и Франция, Швеция започва да прави систематични преброявания на населението много рано – от 1750 г. Така аристокрацията е определена административно по удостоверени родословия чак до феодалните велможи от време оно или по укази за удостояване с благородническа титла, издадени от монарха. Подобно официално определение за аристокрация няма нито във Франция, нито в Обединеното кралство, освен при перовете във Франция и малобройната титулувана аристокрация в Британия. От данните за преброяванията се вижда, че шведската аристокрация е относително малка още в средата на осемнадесети век и расте по-бавно от общото население: класата на благородниците е около 0,5% от населението през 1750 г., 0,4% през 1800 г. и по-малко от 0,3% при преброяванията през 1850 и 1900 г. Тези нива не се различават особено от приблизително изчислените за Франция и Обединеното кралство, но разликата тук е, че шведската аристокрация е официална административна и политическа категория. Следователно в Швеция наблюдаваме необичайно тясна симбиоза между формирането на централизираната държава и преосмислянето на трисъсловния модел (в конкретния четирисъсловен вариант).
През 1865−1866 г. четирисъсловният състав на риксдага е заменен с двукамерен парламент по имуществен ценз: горна камара, избирана от незначително малцинство едри земевладелци (едва 9000 имащи право на глас, по-малко от 1% от пълнолетното мъжко население), и долна камара, пак по имуществен ценз, но със значително по-широка представителност – около 20% от пълнолетните мъже имат право да гласуват за нейните членове.
Швеция остава доста рестриктивна в сравнение с други европейски страни, които реформират своите избирателни системи през същия период. Във Франция през 1871 г. окончателно е въведено всеобщо право на глас за мъжете, а британските реформи от 1867 и 1884 г. увеличават процента на пълнолетните мъже с право на глас първо на 30% и след това на 60%. В Швеция първото разширяване на правото на глас е едва при реформите от 1909−1911 г., а едва през 1919 г. имущественият ценз се премахва окончателно за мъжете. Жените получават право на глас през 1921 г. През 1900 г., когато малко повече от 20% от пълнолетните мъже имат право на глас, Швеция е сред най-слабо развитите страни в Европа, особено в сравнение с Франция и Обединеното кралство, а също така и с другите северноевропейски страни.

Един човек – сто гласа: върховенството на имуществения ценз в шведската демокрация (1865−1911)
Системата на имуществения ценз, която действа в Швеция от 1865 до 1911 г., е уникална с това, че всеки гласоподавател има право на определен брой гласове, които зависят от неговия имот, доходи и платени данъци. Мъжете, които са достатъчно богати, за да могат да гласуват на изборите за долната камара, са разделени на четиридесетина групи, всяка от които има различна избирателна тежест. По-конкретно всеки член на най-бедната група има право на един глас, докато всеки член на най-богатата може да има право на до петдесет и четири гласа. Точната „тежест“ на всеки гласоподавател се изчислява по определена формула (fyrkar), с която се отчитат платените данъци, имотното състояние и доходите.
Подобна е системата и на местните избори в Швеция от 1862 до 1909 г. с тази разлика, че юридическите лица също имат право на глас в местите избори, като броят на полагащите им се бюлетини също зависи от платените данъци, имущества и печалби. В изборите в големите градове нито един гласоподавател – физическо или юридическо лице – няма право на повече от сто гласа, но в провинциалните няма такова ограничение. Така на местните избори през 1871 г. в 44 провинциални града в Швеция един‑единствен гласоподавател има право на повече от 50% от гласовете. Сред тези узаконени диктатори е самият министър‑председател – през 1880‑те години граф Арвид Посе сам‑самичък може да пусне повече от половината бюлетини в своя роден град, където неговото семейство притежава огромно имение. Един‑единствен гласоподавател има право на повече от 25% от гласовете в 414 шведски града.
Можем да научим много от този краен шведски пример за изкривяване на принципа „един човек – един глас“, смекчен от избирателните реформи през 1911 г. и приключил окончателно с въвеждането на всеобщо избирателно право през 1919−1921 г. Първо, той показва, че неравенството не е продиктувано от някаква вродена склонност в културата на обществото – за броени години Швеция преминава от най-крайната форма на изключително неравноправна собственическа система, оцеляла чак до 1909−1911 г., до христоматиен пример за равноправно социалдемократическо общество, след като ШСДРП идва на власт пред 1920‑те години и управлява почти непрекъснато от 1932 до 2006 г. (единственият такъв случай в Европа). Реално погледнато вторият етап може да е дори реакция на крайностите на първия, поне отчасти: в Швеция работническата и средната класа, които са изключително добре образовани за времето си, са подложени на диктата на една крайна форма на властта на собствеността и може би това ги е убедило, че е време да изхвърлят тази лицемерна идеология и да намерят нещо ново, в случая – да приемат коренно различна идеология. Има редица примери за внезапни обрати в националната политическа идеология, каквито са доста хаотичните промени в нагласите към прогресивното данъчно облагане в Съединените щати и Обединеното кралство през двадесети век.
Може също така да се счита, че изграждането на съвременната централизирана държава, което в Швеция става особено рано, естествено отваря път към различни възможни траектории. С други думи, една силно структурирана държавна организация може да осъществява различни политически проекти. Преброяванията на съсловията, класите и данъците, провеждани от шведската държава през осемнадесети век, дават възможност всеки гласоподавател да получи различна тежест пред деветнадесети век. След това, благодарение на значителните идеологически преобразувания и социалдемократическия контрол на държавния апарат, същата възможност може да се използва от съвременната социална държава. Във всеки случай бързо протеклото преобразяване на Швеция показва значението на народната мобилизация, политическите партии и реформистките програми при преобразуването на режимите на неравенството. При подходящи условия тези процеси може да доведат до бързо коренно преобразяване със законови парламентарни средства без кръвопролитни стълкновения.

Обществото на акционерите и избирателният ценз: докъде стига властта на парите?
Шведският пример показва също така, че идеологията на властта на собствеността не е монолитна. Тя винаги трябва да запълни някакъв политически вакуум или несигурност. В някои случаи това може да доведе до социален гнет и господство на едни групи над други. Основата на идеологията на властта на собствеността е проста: главната цел на общественото и политическото устройство е защитата на частната собственост в името на личната свобода и обществената стабилност. Това основно положение обаче оставя до голяма степен отворен въпроса за политическия режим. Очевидно се предполага, че е по-добре собствениците да имат по-голяма политическа власт, защото те (видите ли) е по-вероятно да бъдат далновидни и да не жертват бъдещето на страната в името на страстите на момента. Нищо обаче не се казва за това докъде трябва да се стигне и с какви средства.
В британската система на имуществения ценз – а и в повечето останали европейски страни и собственически общества – нещата са сравнително прости. Гражданите са разделени на две групи: онези, които са достатъчно заможни, за да се считат за активни граждани и получават правото да гласуват за депутати, и другите, които не отговарят на този критерий и съответно се очаква да се примирят, че са пасивни граждани без представителство в парламента. Липсата на тайно гласуване до 1872 г. позволява на най-богатите земевладелци и най-влиятелните граждани да контролират гласовете на останалите, но това се прави по заобиколен начин, докато в Швеция е явно – най-богатите гласоподаватели имат право на повече гласове, а някои активни граждани имат повече права от други.
Системата на имуществения ценз във Франция от 1815 до 1848 г. е много сходна с английската система от същия период, а и много френски аристократи пребивават в Англия между 1789 и 1815 г. Френският парламент има камара на перовете (предимно предавани по наследство места на висши аристократи, избрани от краля, подобно на камарата на лордовете) и камара на представителите, избирани от гласоподаватели с определен ценз, по-строг от този за камарата на общините в Англия. Френските юристи обаче въвеждат нещо ново: във Франция има две категории активни граждани. По време на реставрацията (1815−1830) право на глас имат мъже, навършили 30 години, които плащат повече от 300 франка преки данъци (т. нар. quatre vieilles) – група от около 100 000 мъже, едва 1% от пълнолетното мъжко население. От тях обаче право да бъдат избрани за представители имат само навършилите 40 години, които плащат повече от 1000 франка преки данъци, което ограничава избираемите до около 16 000 мъже или по-малко от 0,2% от пълнолетното мъжко население. През 1820 г. е обнародван така нареченият закон за „двойно гласуване“, който позволява на най-богатата четвърт от имащите право на глас (приблизително групата на имащите право да бъдат избирани за представители) да гласуват втори път за някои членове на камарата на представителите. След революцията от 1830 г. правото на глас е леко разширено: през Юлската монархия (1830−1848) малко повече от 2% от пълнолетното мъжко население има право на глас, а право да бъдат избирани вече имат около 0,4%. Принципът на двете категории активни граждани обаче се запазва и не се правят опити да стига по-далеч. Прусия, която доминира германския райх от 1871 до 1918 г., разчита от 1848 до 1918 г. на нова система с три категории гласоподаватели, разделени по плащаните от тях данъци, като всяка група е определена, така че нейните членове, взети заедно, да внасят една трета от всички данъци в хазната.
Шведският подход от 1865 до 1911 г. може да се счита за обобщен модел на имуществения ценз – най-богатите граждани имат право на до 100 гласа в големите градове, а ако са достатъчно богати – на практически всички гласове в определени провинциални общини. Тази система е аналогична на системата на гласуване в общото събрание на акционерите в корпорациите, където гласовете се разпределят според броя на акциите, притежавани от всеки акционер. Интересно е, че тази аналогия изрично е разписана в някои собственически общества през деветнадесети век. Акционерните дружества в Обединеното кралство например въвеждат постепенно системи с няколко категории акционери, така че най-големите капиталовложители да имат повече гласове, които обаче не са строго пропорционални на размера на вложения капитал, защото се опасяват, че така ще се концентрира твърде много власт в ръцете на малък брой акционери, което ще влоши отношенията между съдружниците и качеството на техните обсъждания. Най-често всички акционери, притежаващи брой акции над определен праг, имат еднакъв брой гласове, с което се поставя таван на максималния брой гласове за един човек. Подобни системи се срещат в Съединените щати в началото на деветнадесети век: много дружества имат фиксиран брой гласове, понякога в няколко категории, за да ограничат властта на най-големите акционери. Едва през втората половина на деветнадесети век е наложен моделът „една акция – един глас“ под натиска на големите акционери. В Обединеното кралство Търговският закон от 1906 г. утвърждава принципа, че броят на гласовете е пропорционален на броя на притежаваните акции при управлението на британските дружества. Интересно е да се отбележи, че тези спорове за гласовете на акционерите (особено в колониалните дружества като различните „индийски“ компании и Вирджинската компания) и правилата за гласуване в регионалните събрания и парламенти са предшествани от завързани дългогодишни спорове за правилата на гласуване в църковните събрания.
Тези исторически примери са много важни при съвременните дебати за това как е най-добре да се ограничи властта на парите и собствеността. Днес, разбира се, никой не предлага правото на глас изрично да зависи от богатството, както в миналото. Въпреки това през последните години сме свидетели на различни доктрини и идеологии – най-вече във Върховния съд на САЩ, – чиято цел е да се премахне таванът за частното финансиране на предизборните кампании. Това е равносилно на предоставяне на възможно неограничено влияние на най-богатите върху изборите. Проблемът за ограничаването на властта на богатството стои и при неравенството пред съда – например определени спорове днес се решават с частен арбитраж, което позволява на богатите да се измъкват от обществените съдилища. Достъпът до висшето образование също зависи от богатството – много американски и други университети имат особено отношение към децата на богатите спонсори, но това – показателно – рядко се обсъжда публично. Има още много примери. Важни промени се извършват в гласуването в акционерните дружества и тяхното управление. Много страни, включително Швеция и Германия, ограничават правата на акционерите и увеличават властта на работниците и техните представители (които имат право на една трета до половината места в управителните съвети [без да притежават нито една акция – б. прев.]). Тези нововъведения днес се дискутират усилено в много страни, които в началото са против тях (като Франция, Обединеното кралство и Съединените щати), и това определено може да доведе до нови промени.
По принцип искам още веднъж да подчертая многообразието и сложността на политическите, идеологическите и устройствените траектории, които през осемнадесети и деветнадесети век водят от трисъсловните общества до тържеството на собственическите общества, а оттам – до социалдемократическите, „комунистическите“ и неособственическите общества от двадесетия и началото на двадесет и първия век. След установяването на върховенството на частната собственост – уж достъпна за всички – и монопола на централизираната държава върху правото на силата (съд, полиция и узаконено насилие) остават много въпроси за изясняване и първо – организацията на държавната власт.
Преди деветнадесети век някои общества извървяват дълъг път към остойностяването на властовите отношения и държавните функции в парично изражение. Във Франция например постове се продават повсеместно през седемнадесети и осемнадесети век: все по-голям брой длъжности се продават, особено данъчни и съдебни. Това е последица както от финансовите нужди на абсолютната монархия (и нейната неспособност да се финансира достатъчно от данъци), така и от логиката и стимулите на собственическия режим. Считало се е, че човек, готов да се прости със значителен капитал в замяна на държавна длъжност, не ще да е голям мошеник. Все пак той ще си плаща за грешките и поразиите и затова ще има интерес да работи за благото на обществото. Следи от тази логика са останали и до днес. Кандидати за определени държавни постове – полицаите в Индонезия например или френските данъчни чиновници (trésoriers payeurs généraux) – трябва да внасят значителни суми, преди да встъпят в длъжност, и ако сгазят някъде лука, тези „обезпечения“ не им се връщат. Френската революция слага край на повечето продажби на постове, като изплаща обезщетения на техните титуляри – суверенната власт на държавата вече не се продава на парче, но пък и не бива да се ощетяват вложилите пари в постове преди Революцията.
Тези дебати показват, че собственическата идеология може да има различни форми, някои от които прозират до ден днешен. Днес никой не казва, че държавни постове и длъжности трябва да се продават (въпреки че американската практика да се възнаграждават големи спонсори на предизборните кампании с важни дипломатически постове определено е вид корупция). Държавните дългове в богатите страни обаче достигат невиждано високи нива, като на места надхвърлят стойността на всички държавни активи. Тогава с пълно право може да се счита, че държавната хазна и функциите на държавата отново са под контрола на частните кредитори. Разширява се обхватът на това, което може да се притежава. Формата на собственост е различна от тази при продажбата на постове, но резултатът от разширяването на обхвата на частното богатство е същият, ако не и по-сериозен, защото днешната юридическа и финансова система е много по-сложна. В двадесет и първи век, както и в деветнадесети, собственическите отношения не са никак прости: те зависят от юридическата, данъчната и социалната система, в която са включени. Затова не е възможно да се изследва неособственическият режим през двадесет и първи век, без да се анализират различните форми на собственическото общество пред деветнадесети. ◼