Победата в глобален контекст

Антиимпериалистическа перспектива от ветеран от американската окупация

Скоростта, с която талибаните завзеха Афганистан преди изтеглянето на САЩ, илюстрира колко крехка е хегемонията на американската империя, колко сила е необходима за поддържането ѝ и колко бързо всичко може да се промени, когато тази сила бъде изтеглена. Това е повод да погледнем към едно възможно – макар и не обещаващо – постимперско бъдеще. Как окупацията повлия на хората в Афганистан? Защо талибаните успяха да си върнат толкова много територия толкова бързо? Какво ни казват изтеглянето на САЩ и последствията от него за бъдещето и как можем да се подготвим за него?
Войната „срещу терора“, подобно на Студената война преди нея, принуди цялото население да избира между две противопоставящи се страни и това направи практически невъзможна всякаква алтернатива на избора между глобалните капиталистически империи и местния авторитаризъм. В дългосрочен план, каквото и да обещава, колониалният милитаризъм не може да контролира национализма, фашизма или фундаментализма – той само им помага да вербуват все-повече хора. Въпросът е как да се развиват глобални местни мрежи, които биха могли да създадат реална алтернатива.
В следващия анализ ветеран от американската окупация на Афганистан обсъжда това поражение за имперския проект на САЩ, разказва накратко за талибаните, окупацията и нейните последици в контекста на световната вълна от фашизъм и фундаментализъм, която се надига и в Съединените щати.

Победата на талибаните в глобален контекст
Докато пиша това, талибаните завзеха Кабул и следователно целия Афганистан. Подкрепяният от САЩ президент Ашраф Гани избяга в Таджикистан, афганистанската армия бяга в съседни страни или се предава на талибанските бойци. Преди броени дни служители на американското разузнаване прогнозираха, че ще изминат поне 30 дни до падането на Кабул, тъй като президентът Байдън изпрати 5000 американски войници да охраняват евакуацията на посолството и персонала на САЩ. Днес Държавният департамент призовава останалите американски граждани да си налягат парцалите, вместо да се втурват към летището в Кабул за спешна евакуация. Докато хоризонтът в Кабул е обвит в пушеци от изгаряне на секретни документи и стрелба, всички си припомнят падането на Сайгон под властта на Северновиетнамската армия и Фронта за национално освобождение.
Не се радвам на победата на талибаните. Въпреки че се борят с една империалистическа капиталистическа окупация, те са носители на най-лошите черти на религиозния фундаментализъм, патриархата и йерархията. И все пак е поразително как завесата се вдигна и лъсна цялата истина за несравнимата мощ на американската военщина: двадесет години пропилени пари, младост и кръв.
Аз съм ветеран от окупацията на Афганистан. Всичко, което разказвам, е от моя десетгодишен личен опит на имперски пехотинец.
Станах военен заради всичко, което гледаме по рекламите за набиране на военнослужещи. Като анализатор и подофицер от разузнаването ръководех различни формирования, командвах войници. Натрупах опит във въздушното наблюдение и разузнаване и бях привлечен от големите компании, изпълняващи военни поръчки. Работих в L3, Боинг и Локхийд Мартин. Повече от три години обучавах подразделения в САЩ и Афганистан. В Афганистан бях три пъти на работа за тези компании. Бях в оперативния екип, управляващ една от най-големите бази в Южен Афганистан.

Видях с очите си как основната цел на американските антитерористични операции беше да създават пазари за американски военни технологии и продукти и да осигуряват ресурси за империята на САЩ. В продължение на 20 години давахме пари и оръжие на местни главатари, за да не атакуват нашите сили. Давахме зелена светлина на техните ескадрони на смъртта, които наричахме афганистанска полиция. Работех на най-високите нива и виждах как висши офицери и млади войници драпаха да трупат точки в автобиографиите си с надеждата да станат наемници на компаниите и агенциите, които въртяха цялата игра. Генералите направиха кариера в тези компании, в Пентагона и в разузнаването. Във всичките ни 800 военни бази от Сирия и Ирак до Йемен и из цяла Африка не знам за нито една военна мисия, чиято главна цел да е била поддържане на мир и стабилност.
Участвах в това твърде дълго и искам да понеса отговорността, въпреки че знам, че няма начин наистина да го поправя.
Едва след смъртта на един от моите войници започнах да виждам нещата в дълбочина. Страдах от типичните психически травми на ветераните – пиене и наркотици, скъсани връзки с близките, депресия, самоубийствени наклонности. Потърсих помощ. Включих се в организацията Ветерани от Ирак срещу войната и се свързах с настоящи и бивши военнослужещи, борещи се с американския империализъм. С информация от горещата линия за правата на ветераните успях да се отърва от запаса. Постепенно се политизирах, научих за милитаризма, империализма, колониализма и расизма.
Днес окупацията приключи и цяло поколение американски ветерани от войните се пита за какво беше всичко това. Мога само да ги попитам защо им трябваше толкова време, за да си зададат този въпрос. Той щеше да ни избоде очите, навсякъде, през цялото време.
Докато бях в Афганистан, никога не сме контролирали територия извън нашите бази, зад чиито заграждения обаче врагът често проникваше. Талибаните провеждаха успешно своята съпротива в продължение на двадесет години. Имаха правителство в сянка, събираха данъци, уреждаха социални, културни и икономически спорове, маневрираха, превземаха територии и времето работеше за тях.
Защо талибаните успяха да изчакат окупацията и да си възвърнат властта толкова лесно?
Те се възползваха от племенните и етническите структури в Афганистан, сложна мрежа от феодални зависимости, социални и културни връзки, които силите на САЩ и НАТО така и не успяха да разберат. Афганистан, подобно на други национални държави от бившата Британска империя, е създаден без оглед на етническата и религиозната демография. Резултатът е население от пущуни, таджики, хазари, узбеки, аймаки, туркмени и белуджи – групи с широк спектър от култури и практики. За някои от тях беше лесно да се съюзяват с НАТО, други бяха категорично против.
Талибаните бяха почти изцяло пущуни – доминиращата етническа група в Афганистан, 40–50% от населението. Народът пущу живее от двете страни на границата с Пакистан и в южната част на страната. Техните социални връзки и традиции се простират отвъд колониалните граници на страната, което улеснява придвижването им между безопасни убежища в Пакистан през пролуките във военния контрол на НАТО.
Когато се замисля колко пъти виждахме с очите си защо войната е безсмислена, си спомням за летището в Кандахар – база, в която живеят поне 22 000 войници, служители и цивилни. Там разбрах, че командващият на териториите на талибаните е девер на генерал от афганистанските военновъздушни сили. Като се има предвид колко са важни племенните и семейните връзки в културата на пущу, беше очевидно, че лоялността на генерала към правителството, подкрепяно от НАТО, никога няма да има предимство пред родата. Връзките между тези двама военачалници, дори официално да командват враждуващи сили, гарантират, че нито един от тях няма да се стреми да победи другия. Много пъти съм бил свидетел на такива връзки между предполагаеми врагове – от контактите ми с обикновени граждани до тогавашния афганистански президент Хамид Карзай.
Талибаните се грижеха за населението. Легитимността им се корени в способността им да осигуряват закрила и религиозно ръководство, предшестващо американското нашествие с години. Техните молли уреждат социални, културни и икономически спорове в районите под техен контрол. Събираха данъци и контролираха земеделието през цялата война. С жестоко насилие успяха да завземат дори територии, които не са били техни преди войната.
Американската окупация не успя да отслаби съпротивата на талибаните в продължение на двадесет години, защото по-голямата част от населението винаги е считала окупационните сили за нашественици. Война срещу цели народи не се печели само с бомби и куршуми. Към това трябва да прибавим и безочливия егоизъм и корупция на правителството и военните, подкрепяни от САЩ. Мотивирани главно от лична изгода, силите на НАТО се сражаваха като счетоводители – интересуваше ги само колко проекти „са осъществени“, колко пари са похарчени или спестени, колко са жертвите. Техните назначения в страната бяха сравнително краткосрочни – идваха и си заминаваха, без да изградят доверие и уважение. Постоянно се появяваха нови части и нови хора, които хабер си нямаха какво е ставало до момента. Тази липса на уважение към местните хора изигра огромна роля за съпротивата – през 2012 г. над 14% от всички жертви бяха при нападения на афганистански правителствени сили срещу силите на НАТО.
В крайна сметка талибаните надделяха, защото разбраха, че борбата срещу колониалната окупация е война на изтощение, в която трябва да издържиш, за да победиш. В продължение на двадесет години те изобличаваха корумпираното правителство, подкрепяно от НАТО, като поддържаха йерархичните властови структури, които бяха създали преди нашествието на САЩ.
Фундаментализмът на талибаните не беше решаващ фактор за техния успех. Империите се разпадат от техните граници навътре: изтеглянето на САЩ от Афганистан е част от по-мащабен процес, в който геополитическото влияние на САЩ ерозира по целия свят. Китайската държава може да спечели власт в региона; борбата за надмощие между Индия и Пакистан също може да ескалира. Въпросът е какво ще последва – в Афганистан и по света.
В този момент от историята, в основите на американската империя виждам нарастващо консервативно движение с много идеи и политики, в които е залегнал същият религиозен фундаментализъм, патриархат и йерархия, с които характеризират талибаните. В десницата битуват същите мракобеснически схващания за жените, половите малцинства, мигрантите и всеки, който се смята за чужд.
В САЩ авторитарната десница разпространява мита за посрамения американски мъж – мит за подмяна, феминизация, поражение, загуба на контрол и власт. Те развиват тази митология от години и поражението в Афганистан само ще налее масло в огъня. Насилието и омразата, които виждаме по улиците през години на фашистка мобилизация, са типични за една нация, упоена с лъжите за една изгубена война. „Патриотите“ и „Гордите момчета“ с нашивките на десницата не са далеч от ескадроните на смъртта на талибанския фундаментализъм.
Либералите също играят по свирката на имперската военна машина. По отношение на милитаризма и полицейщината те вървят в крак с фашистката десница. Зад привидната си „прогресивност“ те не правят нищо, за да живеем наистина по-спокойно. Показателно е, че двама президенти републиканци и двама демократи водиха тази война. Едни след други управляващите разширяват правомощията на изпълнителната власт, а бюджетите за отбрана и охрана през последните две десетилетия изпиват – и проливат – нашата кръв.
САЩ харчат трилиони долари за оръжие и много от него попада в ръцете на талибаните и Ислямска държава; друго се връща и се използва срещу хора от Северна Америка, особено срещу цветнокожите и коренното население. Пролетариите, които подпалиха полицейски участъци и водиха улични битки по време на съвсем скорошните бунтове, бяха изправени срещу същите сили, стратегии, тактики и манипулации, които бяха разработени за полицията в Афганистан.
За цяло едно поколение до днес глобалната война „срещу терора“, която започна в Афганистан, се превърна в машина за пари. Хора, които не са помирисвали барут, се издокарваха с маркова екипировка, за да задоволят болните си амбиции да бъдат част от милитаристичната култура. Огромна част от населението се зарази с токсичния мъжки култ към патриотизма и национализма. Днес тази бутафория рухна и виждам как обликът на това поколение – изграден около неговата войнственост и участие във войните – се разпада. Либералите, както винаги, ще обвиняват консерваторите и обратно, докато обществото продължава да се поляризира и двете страни предават бъдещето си на различни марки авторитаризъм с надеждата да запазят илюзията за стабилност.
Победата на талибаните показа, че американската империя е пясъчна кула, която скоро ще се срути. Тя е способна на страшни жестокости с най-големите технически достижения на човечеството, но въпреки това е колос на глинени крака, неспособен да завладее сърцата и умовете на хората, независимо от силата или продължителността на окупацията.
„Островът на костенурките“ (така северноамериканските индианци наричат континента в своя фолклор – б. пр.) вече 500 години се съпротивлява срещу окупацията. Трябва да е ясно, че и ние ще победим, независимо след колко години. Последиците от Афганистан не се изчерпват само с поражението на един корумпиран и омразен марионетен режим, те ще отекват години наред на много места в тази разпадаща се империя.
Цяло поколение хора с опит на бойното поле се простихме болезнено със заблудите си за нашето участие в империалистическото господство. Вече започваме да влагаме своите знания и опит обратно в общностите, които се борят за реално освобождение.
Какво ще последва? Ако победата на талибаните в Афганистан е някакъв пример, американската империя върви към репресивен фундаментализъм или национализъм. Трябва да помислим как да се борим с господстващия ред, така че да не дойдат на негово място родните талибани, когато се срине по един или друг начин.
Нашите врагове, враговете на желаното от нас бъдеще също привличат недоволни и разочаровани ветерани от окупацията. Гневът им, вкоренен в гореспоменатия срам, се излива по-скоро в насилие, отколкото в солидарност. Те вече направиха опит за преврат в името на авторитарните си въжделения. Събитията в Афганистан ще ги мотивират допълнително. Можем да очакваме бивши войници, командоси и наемници да се мобилизират срещу „вътрешния враг“ и да извършат отделни терористични актове. Срещу това ще бъдем изправени.
Изменението на климата, политическата поляризация, икономическата криза, разпадането на американската империя и настъпващите социални вълнения не са изолирани явления, а общо предизвикателство от взаимосвързани трусове. Можем да черпим вдъхновение от пораженията на нашите противници в правителството на САЩ и да се учим от успехите на онези, които им се съпротивляват навсякъде, като същевременно оставаме твърди противници на всички форми на потисничество. Сърцето ми се къса за афганистанския народ, който вече поколения наред преживява ужасите на войната. Това е земя с наследство и разнообразно население от хора, които многократно са побеждавали най-мощните империи в историята на света. Надявам се, че ще намерят сили да продължат напред и в крайна сметка да постигнат истинско освобождение, истинска сигурност. Надявам се, че онези от нас в САЩ, които се считат за част от едно международно движение, ще намерят сили да направят всичко необходимо в сърцето на тази империя на злото, за да изградят новия свят в руините на стария.
Сега е моментът да се вслушаме в афганистанския народ, да подкрепим бежанците и организациите за помощ и да се противопоставим на отговорните за катастрофата през последните двадесет години – да отворим сърцата си за нови възможности и нови потенциални съратници – да развием умения и мислене, които ще ни пазят от дебнещите опасности, докато вървим напред в неизвестното. ◼

crimethinc.com
превод и редакция: Ицо и Златко