Политиката на разделянето

Възражения срещу идентичностните политики

Публикуваме превод на брошурата на базираната във Великобритания Анархистка комунистическа група (ACG), критикуваща идентичностните политики. ACG е революционна организация за класова борба, създадена през февруари 2018 г.

Въведение
Анархокомунистите се стремят към революционна социална промяна. Искаме да създадем общество, в което експлоатацията е премахната, а всички ресурси – споделени. Борим се за общество без държава, в което нито една група от хора не потиска друга: общество без йерархии. Представяме си го още като общество на сътрудничество, взаимопомощ, равенство и свобода.
Това не са ценности и стремежи на отделна група, те са общочовешки и не са културно обусловени. Навсякъде по света и в историята хората са се борили срещу експлоатацията и потисничеството, за свобода и благоденствие. Може да не са се наричали анархокомунисти и борбата да се е проявявала по различни начини, но целите им са били същите. Това ново общество ще освободи цялото човечество. Както пише Кропоткин в Хляб и свобода: ние защитаваме правото на благоденствие, благоденствие за всички!
Анархокомунистите смятат, че капитализмът е основната пречка за създаването на ново общество, защото като икономическа система е в основата на повечето начини за структуриране на обществото. Фактът, че само малцина притежават и контролират ресурсите на Земята, така че повечето от нас да бъдем принудени да продаваме труда си на управляващата класа и че цялото производство се ръководи от печалбата, а не от нуждите, доминира в обществото и живота ни. Съществуват обаче и други системи на потисничество, които имат по-дълга история и са преплетени с капитализма. Наличието на държава обединява репресивни структури и институции, които насърчават капиталистическата експлоатация.
Патриархатът, господството на мъжете над жените, съществува още от създаването на първото разделение на труда между половете и превръщането на жените в собственост на мъжете. Страхът, омразата и поробването на „другия“ също са били с нас от най-древни времена. Най-известното скорошно проявление на това е расизмът в резултат на колониализма и разпространението на търговския капитализъм, възникнал в „по-развитата“ Европа, чието население е станало „бяло“ благодарение на отношенията си с по-слабо развитите райони, обитавани от определяните по-късно като „чернокожи“ хора. С други думи, схващането, че има черна или бяла раса, е политическо творение. Хората са били разпределени в категории според икономическата изгода за управляващата класа. Всъщност някои групи, които днес считаме за „бели“ – поради цвета на кожата, – не винаги са били допускани до „бялата“ раса.
Обществото е изпълнено с дискриминация срещу много групи: хора с различна сексуалност; хора с увреждания; хора, които се борят срещу строгите рамки на половите категории. Всички те, а и много други са страдали не само от гнета на обществото, но често и от този на хора от собствената им класа. Тези системи на потисничество, тези реални страдания влияят на начина, по който хората възприемат капитализма и дори собствената си класа. Това означава, че няма антикапиталистическа стратегия, работеща еднакво добре за всички.
Създаването на анархокомунистическо общество, в което всяка експлоатация, йерархия и потисничество са премахнати, е голяма и трудна задача. Това означава, че трябва да създадем масово движение, което в крайна сметка ще обхване цялата работническа класа. Използваме термина „работническа класа“ за всички от нас, които не могат да живеят от собственост или капитал и следователно са принудени да продават своя труд, за да оцелеят – по-голямата част от населението. Класовото единство обаче не може да бъде постигнато чрез пренебрегване на реалното неравенство в класата. Избавянето от капитализма не означава непременно край на всички видове потисничество, а премахването на сексизма или расизма само по себе си няма да доведе до ликвидиране на капитализма. Следователно анархокомунизмът изисква подход, който ще сложи край както на капитализма, така и на цялото потисничество.
В тази брошура се разглежда как идентичностната политика – макар и породена от признанието, че революционните движения често са били недостатъчно чувствителни към гласовете на потиснатите групи и наистина са наследили нагласи от доминиращото общество – е направила погрешен завой и се е отклонила от целта за създаване на напълно ново общество.
Тъй като ACG основава своята политика на стремежа към ново общество, той е в основата и на нашата борба срещу експлоатацията и потисничеството.
Нашите цели и ценности се отнасят за всички, независимо от тяхната идентичност. Критичното отношение към идентичностната политика е често противоречиво и поради това широко неразбрано и погрешно тълкувано. Затова трябва да започнем с уточнението, че когато казваме, че сме критични към идентичностната политика, това не означава, че сме против борбата с потисничеството. Всъщност ние не сме съгласни с нея, именно защото смятаме, че тя утвърждава неравенството и потисничеството и ни затруднява да постигнем общата цел – анархокомунизъм. Съсредоточаването на усилията върху дискриминацията срещу една конкретна група в рамките на капитализма често може да доведе до увеличаване на неравенството. Не става въпрос за осигуряване на правилното съотношение на шефове на фирми сред жените, чернокожите и хората с увреждания или на транссексуални и мюсюлмани полицаи. Трябва да се сложи край на потисничеството, а не да има потисници с подходящо съотношение на разнообразие.

Значението на идентичността
Идентичността е част от човечеството. Тя е резултат от отношенията ни с други хора – майка, любима, учител, съсед и пр. Родени сме в определена култура, която влияе върху езика, който говорим, какво обичаме да ядем, каква музика да слушаме. Списъкът от човешки взаимоотношения е безкраен, а те са определящи за нашата идентичност. Различните идентичности сами по себе си по принцип не са проблем – те създават желано разнообразие. Би било скучно, ако всички сме еднакви.
Идентичностите обаче разделят хората – или-или. Щом подкрепяш един отбор, не подкрепяш друг. Обичаш джаз или мразиш джаза.
Потенциалният конфликт следователно е неразривно свързан с факта, че хората имат различни идентичности. Това по принцип не е проблем, стига една група да няма повече власт от друга и различията и конфликтите да се разрешават в свободно и равноправно общество.
Много от нашите идентичности са до известна степен избрани – можем да изберем да станем родители или алпинисти. Можем да изберем дали да бъдем анархокомунисти, или консерватори. След това живеем с последиците от този избор, а те могат да бъдат социално значими за нашия живот и за този на другите.
Други идентичности не са избрани, а са ни наложени и ние не искаме те да бъдат социално значими. Начинът, по който е структурирано обществото, обаче ги прави изключително важни за живота ни. Ние не избираме да се родим в рамките на определена култура или религия. Не избираме да сме от работническата или управляващата класа, от мъжки или женски пол, с черна или бяла кожа, със здрави ръце или с увреждания. Много хора може да не възприемат тези особености като част от това, което са, и все пак са принудени да го правят, защото обществото им придава значение. Например човек може да се е родил евреин в Германия през 20‑те и 30‑те години на миналия век, но да не се е идентифицирал като такъв. Може да се е смятал за германец или за атеист. За нацистите това не е било от значение. Независимо от собственото възприятие за твоята идентичност, да бъдеш евреин е било наложено от структурите на обществото и е трябвало да се изправиш пред ужасните последици от това.
Въпросът може да се постави и от гледна точка на социалното различие. Всички хора са различни, но само някои от техните черти са социално значими и оказват сериозно влияние върху живота им. В анархокомунистическото общество тези социални различия вече няма да имат никакво влияние върху нашия живот и мястото ни в обществото. Трябва да се борим срещу социално наложените разделения, за да престанат да бъдат значими. Различия ще продължава да има и хората ще избират определени идентичности, но в рамките на анархокомунистическото общество те само ще създават желано разнообразие, а не потисничество и експлоатация.

Пътят напред: идентичностна политика или обединено антикапиталистическо революционно движение?
Идентичностната политика е един от начините за борба с потисничеството, причинено от социалните различия. Хората се водят от своите лични сблъсъци с потисничеството, когато се насочват към конкретни видове борба. Това е напълно разбираемо. Идентичностната политика обаче не е само борба с потисничеството, от което страдаш лично. Тя стъпва върху често ужасяващите последици от социалното различие, за да придаде отличителни характеристики на потиснатата група и да я разграничи от други, не по-малко експлоатирани и потискани. Вместо да се разглежда потисничеството като част от общата система – капитализмът, – акцентът се поставя върху дискриминацията и потискането на една отделна група. Най-често общата система изобщо не се споменава и не се търси общата цел – допирните точка с работническата класа като цяло. Социалните различия, които пораждат дискриминация и потисничество, се създават от обществото. Проблемът възниква, когато хората използват едно от тях като основа на борбата, вместо да се стремят да премахнат всички социални различия. Така се стига до идентичностна политика, която в крайна сметка засилва социалните различия, така че да не можем да се обединим и да създадем общество, в което всички сме просто хора, а индивидуалните различия са социално богатство, а не социален проблем.
Идентичностната политика може да се илюстрира и с разликата между национализма и интернационализма. По разбираеми причини, когато една нация или етническа група е била подложена на потисничество, хората се идентифицират с тази нация или група – това е основното разделение, което те виждат. Те се смятат за принадлежащи към определено „племе“, независимо от своето положение в него. Разграничението между управляващата и работническата класа, общото между всички работници отвъд границите се пренебрегва, тъй като дори най-бедните застават на страната на богатите и силните в своята страна. Подобно е положението и с борбите срещу потисничеството, основани на идентичността – всички жени, чернокожи или хора с увреждания водят отделни борби, а не една – като членове на работническата класа.

Капитализмът и другите системи на потисничество
Когато идентичността се постави в основата на анализа, се пренебрегва връзката между житейския път на човека и мястото му в структурите на капиталистическото общество. Расизъм и сексизъм е имало дълго преди капитализма, но патриархатът и колониализмът на расова основа са дълбоко залегнали в него. Затова антирасизмът, антисексизмът и другите борби срещу потисничеството трябва да бъдат изрично антикапиталистически.
За капитала неплатеният труд на жените в домакинството е икономия на разходи за възпроизводството на работна ръка. Търговията с роби и плячкосването на Африка и Азия са ключови за осигуряването на капитал за индустриалната революция, както и на несметни богатства за неколцина.
Има расово и полово разделение на труда – жените и цветнокожите са на дъното. Те вършат огромната част от работата, която е задължителна за всяко едно общество, с много ниски разходи за работодателите и държавата и са силно засегнати както от гледна точка на здравето, така и от ниските доходи.
Капитализмът се основава на принципа „разделяй и владей“, за да си подсигури постоянно предлагане на възможно най-евтина работна сила. Хората трябва да живеят постоянно с чувство за несигурност на своите доходи и да бъдат готови да работят навсякъде и на всякакво работно време. Капитализмът ни насъсква едни срещу други, за да запази свръхпечалбите и експлоатацията. Идентичностната политика често се използва за изкуствено противопоставяне на основата на някакво върховенство на личността, за да ни разделя като класа и да съхрани потисничеството.
Ето защо е жизненоважно да се обединим, за да се борим с капитализма. Никой не е напълно свободен, докато всички не се освободим.

Поуките от политиката на разделението
Възходът на идентичностната политика стана възможен поради многото недостатъци на работническото движение. Ние сме за единство на работническата класа, но това единство не трябва да бъде измамно. Не можем да си затваряме очите пред различията в обществото, които се проявяват в разногласията в работническите среди. Кухо звучат приказките за солидарност, когато работничките се борят за равно заплащане, а работниците не ги подкрепят. Когато чернокож бъде пребит от бели младежи, няма значение дали и те са от работническата класа. Не е изненадващо, че различните потиснати групи смятат, че голяма част от работническата класа всъщност не разбира тяхното положение и затова предпочитат да се организират отделно.
Въпреки това, без обединяването на работническата класа, за да се борим както с капитализма, така и с потисничеството, никога няма да успеем да създадем анархокомунистическо общество. Отделните борби, които понякога могат да формират обединения, не биха могли да постигнат много. Може би няма да е лесно, но целта трябва да бъде обединено движение на работническата класа, което да може да преодолее многото си сериозни вътрешни слабости.

Културата като идентичност: проблемите на културния релативизъм
Тенденцията през последните десетилетия към антирационализъм – недоверие към идеалите на Просвещението, считано за култура на европейския елит – доведе до възхода на така наречения „културен релативизъм“ – идеята, че ценностите трябва да се прилагат по различен начин към различните идентичности.
За щастие вече е категорично доказано, че расовите различия са пренебрежимо малки. В рамките на едно население може да има повече генетични различия, отколкото между отделни такива. Днес културата се поставя като разделителна линия между различните групи хора. В своята Етика на идентичността Куаме Антъни Апиа пише: Трудно е да си представиш човек или народ без култура. Проблемът с разпространените призиви за важността на културата е в това, че е трудно да си представиш друга възможност. Както се казва, „не може да може“ да нямаш. В основата на културния релативизъм е залегнала тази представа за културата като неизменна даденост. Всички сме родени в определена култура и тя е важна част от това кои сме – нашата идентичност. Разнообразието наистина прави света интересен и борбата за защита на културите от настъплението на капиталистическата глобализация в много отношения трябва да бъде приветствана. Въпреки това никоя култура не е неизменна и еднозначно определена.
Тук можем да приведем аргументите на британския философ Дейвид Хюм за заблудата щом е така, значи така трябва. Той показва, че има разлика между факти и ценности. Фактите са това, което е така, а ценностите – така трябва. Между двете няма задължителна причинно-следствена връзка, тоест няма значи. Нещата може да се променят и тази възможност означава, че може да има ценности и нравственост. Това, че има някаква култура, не означава, че дадена група трябва да живее по нейните повели.
Както пише Апиа, разнообразните съществуващи начини на живот може да бъдат описани, но не бива да бъдат превръщани в сценарии на живота. Хората са променящи се социални същества. Културите не са застинали, а и да бяха, откъде-накъде едно 16‑годишно британско момиче от бангладешки произход ще има същата култура като 50‑годишен мъж от Дака? Тези двама души нямат обща хомогенна култура. Да изискваш от всеки да се интегрира в определена култура, означава да не разбиращ същността ѝ. Бъди, какъвто си не означава, че ако имаш ирландски произход, трябва задължително да говориш келтски или да отговаряш на някакви други спуснати отгоре условия за това кое е ирландско – да градиш параклиси на Дева Мария например.
Защитата и опазването на културите е важен въпрос. Философи като Уил Кимлика и Чарлз Тейлър твърдят, че оцеляването на определени култури е от съществено значение за живота на хората. Да, никой народ не бива да допуска неговата самобитна култура да бъде унищожена от по-силна група или от нахлуването на капитализма. Хората трябва да могат да избират сами.
Съхраняването на културите обаче не бива да бъде самоцел. По време на националистическата „мирна революция“ в Квебек през 60‑те години на миналия век с последвалите закони от 2002 г. например децата от френски произход трябва задължително да учат във френски гимназии. През 2009 г. тези задължения отпадат. Културите са в постоянно движение. Ние не говорим английски като Шекспир, а Шекспир не говори като Чосър.
Един от основните проблеми на културния релативизъм е, че на никого не е позволено да критикува друга култура. Щом доброто и злото са нещо относително, което зависи само от културата, не може да правиш обективна оценка на идея или практика от култура, към която не принадлежиш.
По този начин жените в една реакционна малцинствена култура може да бъдат осъдени да приемат стандарти, които не биха били приемливи в по-широк смисъл, само защото това е тяхната култура – което, разбира се, само по себе си е високомерно и, както предполагаме, расистко отношение, тъй като се приема, че неевропейските култури не са рационални и по подразбиране се подчиняват на „по-ниски“ стандарти.
Един пример е дебатът за гениталното осакатяване на жените. Твърди се, че западните феминистки нямат право да се противопоставят на тази практика и много жени от обществата, където тя се прилага, я подкрепят и искат да се осакатяват. Може и да е така, но жените по света се борят срещу патриархата от векове и има жени, които живеят в тези култури и не искат да се осакатяват. Кого да подкрепим? Културните релативисти ще предпочетат да подкрепят официалната култура, вместо да застанат на страната на общочовешкото движение срещу патриархата от всички традиции и обичаи.
Друг пример е Австралия, където съдилищата често решават, че коренното население трябва да бъде съдено по своите собствени обичаи, а не по колониалното право на европейската култура в страната. На пръв поглед това изглежда похвално. Съдилищата обаче действат много избирателно. Те нямат нищо против заграбването на земите и други посегателства срещу културата на аборигените, но с готовност застават на страната на културата при изнасилване, защото това не бърка в джоба на управляващата класа. През 2002 г. Паско Джамилмира твърди, че насилственият секс с неговата бъдеща съпруга, която не е навършила 16 години, е оправдан, защото той следвал културната си традиция. Значи за културните релативисти е нормално изнасилването, ако е неразделна част от културата? И кой решава каква е тази култура? Възрастният мъж или младата жена?
Силата на убежденията не трябва да отстъпва пред идеята на релативизма, че ценностите трябва да се прилагат по различен начин в зависимост от културата. Ако смятаме, че хората са потискани, трябва смело да го заявим. Критиката срещу дискриминацията в рамките на някаква културна група не е расизъм. Затова трябва да работим заедно с онези нейни представители, които се борят с нея – например да подкрепяме работата и да помагаме за разпространяването на посланията на феминистките в култури, които днес са доминирани от исляма. Нашата критика трябва да бъде насочена към освобождаването на угнетените от тази културна среда, без да дава повод за обвинения в прикрит расизъм. ◼

(следва)
ACG
Публикувано в kon-flikt.org