Предсмъртните думи на екзекутираните анархокомунисти в Рига през 1906 г.
Първият:
Грабеж е, когато награбеното употребиш за себе си. Аз съм на 18 години. През целия си кратък живот съм произвеждал и за това съм получавал нищожна надница. В същото време видях, че тези, които нищо не произвеждат, живеят в охолство за сметка на трудещите се. Затова стигнах до убеждението, че има хора, които произвеждат всичко и не получават нищо, а други не произвеждат нищо и получават всичко. Да посоча това отвратително явление на моите братя, да обърна вниманието на всички пролетарии върху въпиещата несправедливост и да им обясня, че ние, децата на прежните роби, вечно произвеждащи и вечно ограбвани, живеем в мизерия – такава беше целта на моя акт и аз не считам извършеното от мен и моите другари за престъпление, за което трябва да прося милост. От експроприираните пари не съм взел и копейка за себе си, всички отидоха за святото дело.
Вторият, Осип Левин, 16-годишен, каза следното:
От всички пари, експроприирани от собствениците за святото дело на анархията, не съм си позволил да си купя дори едни панталони, затова умирам в старите мои, подарени от брат ми, студент, защото ходих като дрипльо. Парите, който бяха в мен, считах за свещени и употребявах само за святата цел. Умирам не като грешник, а като борец за цялото човечество – в борба за освобождението на угнетените от поробилия ги съвременен строй.
Третият, известен сред другарите си под името Петров, 16-годишен, разказа на равина своята биография със следните думи:
Аз съм сам, сирак, възпитан без баща и майка. Цялата ми фигура и външност лесно ще ви подскажат какво възпитание съм получил. Вечно гладувах, никой не ми даде подслон, търкалях се нощем където сваря, нощувах най-често по бреговете на Двина, върху чуждите греди и салове… И се убедих, че освен от майка и баща, които изгубих в детството си, съм бил лишен също и от майката-земя, която ме е хранила – нямах право да преклоня глава, никога… Да посоча на моите братя това отвратително съществувание и да освободя земята за всички хора, се борих през целия си кратък живот…
Не съм виновен – само изпълних своя дълг.
След това, преди да им нахлузят качулките и клуповете на бесилките, тримата викнаха в един глас пред смъртта:
ДА ЖИВЕЕ СВЕЩЕНАТА БОРБА ЗА ХЛЯБ И СВОБОДА!
октомври 1906 г.
МИНСКАТА ГРУПА НА АНАРХОКОМУНИСТИТЕ
Колекция ПОЗИВИ. Хектограф
