Що е анархокомунизъм?

» » » продължава от миналия брой

Анархокомунизъм и колективизъм
Между анархокомунизма и колективизма има много прилики, но има и ред съществени разлики. Най-важната е, че анархокомунизмът признава само две форми на собственост, нито една от които не се използва за печалба. Може да има само лична собственост, използвана от човека, или обществена собственост, използвана за общественото производство. Няма „имоти“, няма наеми, никой не може да бъде изгонен от земята или жилището поради неплащане. В една жилищна сграда с много обитатели например никой не може да се разпорежда с нея по свое усмотрение. Хората могат да решат да споделят определени отговорности за поддръжката на сградата по график, вместо да ги делегират на отделен човек. Кропоткин пише:

Нещата ще стоят съвсем другояче, когато работниците встъпят в своите права – правото да се разпореждат с всички обществени блага, със своя дом, да живеят в него, да задоволяват нуждите на всяко семейство, да изземат всички натрупани хранителни запаси, за да се наситят най-сетне след дългите години глад. Когато встъпят в правото си да се разпореждат с всички богатства – плод на труда на миналите и сегашните поколения, – те най-сетне ще вкусят най-възвишените радости на изкуството и науката, които твърде дълго са били запазени само за буржоазията. И най-важното – когато встъпят в правото си да задоволяват своите потребности, те ще решават как точно ще ги задоволяват, какво трябва да се произвежда и кога вече няма полза да се произвежда…

Няма вече да има „собственик“ и „наемател“, защото това е измислено „правоотношение“, което изобщо не е нужно за устройването на живота в една сграда или на работата в едно предприятие. Безсмислицата „интелектуална собственост“ също ще престане да съществува. За анархокомунистите всякакви наеми, ренти и пр. са не само вид експлоатация, но и карат хората да се тревожат за неща, които не са пряко свързани с живия живот. От къде накъде ще трябва да мислиш колко часа на ден трябва да работиш, за да живееш еди-къде си? За анархокомунистите трудът е свързан единствено със своята непосредствена цел, а не с някаква измислена заплата. Същото се отнася и за свободните земи и жилища, които ще се ползват според нуждите, а не според определения от някого наем или нечии финансови възможности. В анархокомунистическата теория земята и други средства за производство, които хората използват пряко за себе си – например малка ферма или работилница, – се считат за лична, а не за обществена собственост.
Който иска да работи, без да използва наемен труд, трябва да има свободен достъп до по-големите социалистически предприятия и до съветите, за да участва в общественото разпределение на продукцията и услугите. Именно тях, а не частните стопанства, обществото трябва да развива във всички сфери на икономиката, за да не бъдат възстановени паразитните отношения на капитализма – лихварството, спекулата, заробването на най-работоспособните от частни предприемачи и пр.
Фабриката – независимо дали произвежда музикални инструменти, четки за рисуване, за боядисване, или за зъби – ще бъде обществена собственост под обществен контрол. Никой обаче не може да диктува на художника какво да прави със своята четка, тъй както никой не може да ти нарежда как да си миеш зъбите (въпреки че е добре да слушаш зъболекаря). Печатницата, която произвежда книгите, ще бъде под обществен контрол, но никой не може да казва на писателя как да ги пише или на читателя с какво да пълни домашната си библиотека. Така анархокомунизмът е не само най-добрата среда за развитието на изкуството, но и самият е изкуство на баланса между човека и хората.
Анархокомунистите отхвърлят Прудоновата колективистична икономика, защото смятат, че конкуренцията на пазара – дори така наречения социалистически пазар – неминуемо води до изкуствено натрупване, неравенство и в крайна сметка възпроизвежда държавата и капитализма. Някои работници ще имат достъп до повече капитал и съответно преимущество пред други. Освен това хората, които не участват в колективи или съюзи, лесно могат да бъдат лишени от достъп до капитал, което унищожава свободното общество, претендиращо за равноправие. От друга страна възнаграждението „според труда“ ще изисква някакво парично измерение, което анархокомунистите отново отричат като изкуствено и безсмислено, защото стойността на човешкия труд не може да се измери обективно. Може да звучи парадоксално – а не е, – но тази теза на анархокомунизма вече е доказана от самия ход на капитализма, който яростно я оспорва. Днешният капитализъм е зависим изцяло от науката и техниката, защото те осигуряват най-висок ръст на производителността (а оттам и на печалбата). Науката и техниката обаче са плод на човешката изобретателност, а тя е изключително хаотичен, тоест естествен процес. Всяко изобретение преминава през напълно неизмеримо време на „проби и грешки“, проверка на хипотези, оспорване на „установени истини“, изхвърляне на всичко изписано дотук в коша и започване „на чисто“ – всички книги за най-великите днешни постижения на науката са изпъстрени с подобни истории, да не говорим за „случайните“ открития. Това днес е истинският труд, който не може да се измери – безплодни и дори смешни са всякакви опити за „механизация и автоматизация“ на откритията, – но този труд накрая дава съвсем измерима „добавена стойност“, от която на капиталиста текат лигите. Този труд е такъв навсякъде, в лабораториите и инженерните бюра дори на най-закостенелите авторитарни системи. Другото е просто работа на машини, чието „остойностяване“ отдавна вече не е интересно. Капитализмът е капитулирал отдавна пред проблема за остойностяването на интелектуалния труд, който напъва да експлоатира все по-ожесточено все едно е дупка с въглища. Опрял е само до брътвежите за „насърчаване на иновациите“, което не е нищо друго освен осигуряване на условия на хората да мислят и творят свободно, обаче това вече не е капитализъм, тенкюверимач.
Осигуряването на най-добрите условия за свободна мисъл и творчество не е проблем на капитализма. Неговият проблем по дефиниция е осигуряване на най-висока възвращаемост на вложения капитал, сиреч капиталистът винаги трябва да живее по-добре от некапиталиста, но това вече противоречи на най-добрите условия по-горе, защото най-добрите, но не по-добри от моите вече не значи най-добрите. Това е класически пример за доказване чрез опровергаване на противното или както се казва в известния анекдот, капиталистът, ако трябва, ще се обеси на въжето, за да ти го продаде.
Най-добрите условия за свободен живот и изява на личността са практически пълното име на анархокомунизма. Освен това тези условия – тоест нещо извън личността – трябва да бъдат нещо, което тя приема най-леко, най-естествено, нещо, което не „дразни“ човещината. Кропоткин е съвсем ясен:

Всеки взима колкото иска от онова, което е в изобилие. Другото, което трябва да се брои и дели, се разпределя според нуждите. От 350 милиона, населяващи Европа, 250 и до днес живеят по тези две съвсем естествени правила.

Излез днес в някое народно събрание и кажи, че лигльовците от аристокрацията трябва да се хранят със захаросани лешници, а болните в болниците трябва да ядат клисав хляб – ще те освиркат. Кажи обаче в същото събрание или проповядвай на всеки ъгъл, че на слабите и болните трябва да се осигури силна храна, че ако в целия град са останали десет лешника и една лъжица захар, те трябва да бъдат дадени на пациентите, за да се излекуват; кажи, че след болните идват децата, че те трябва да пият краве и козе мляко, ако не стига за всички; че детето и старецът трябва да получат последното парче месо, а здравите и прави мъже ще ядат сух хляб, ако нещата опрат дотам; кажи, че ако няма достатъчно запаси, последните трябва да бъдат дадени на онези, които имат най-голяма нужда от тях; кажи така и ще видиш как всички ще бъдат съгласни с теб.

Философията на анархокомунизма
Анархокомунистите отричат стоково-паричните отношения, които били „необходими поради естествения мързел и егоизъм на човека“. Техните привърженици твърдят, че ако няма пари, никой няма да има стимул да работи, ще настъпи хаос и война на всеки срещу всеки. Анархокомунистите им отвръщат, че дори „безделниците богаташи“ нерядко се захващат с полезна – дори общественополезна – работа, въпреки че на практика всичките им материални потребности са задоволени от работата на другите. Нерядко това правят дори онези, които са толкова високо на върха, че изобщо не изпитват някаква принуда да се харесват комуто и да било.
Трудът е полезен и такъв съвет дават лекарите на най-богатите и привилегировани хора. Затова лекарят съветва болнавата шведска кралица да си подрежда сама всеки ден стаите.
Наистина трудът очевидно е потребност, която изобщо не опира само до изхранването на тялото. Някои съвременни анархокомунисти като Боб Блек дори напълно отхвърлят понятието „труд“ и го заменят с доброволна „игра“, която служи за задоволяване на всички човешки нужди:
Това изобщо не означава, че ще спрем да правим каквото и да било. Това означава нов начин на живот, основан на играта. „Игра“ в смисъла на забавление, творчество, близост, сплотеност, отбор, майсторство, дори изкуство. Това не е просто детска игра, макар тя вероятно да е най-чистото ѝ проявление. Призовавам към всеобщо веселие и истински свободно безразсъдство. Играта е противоположност на бездействието. Да, несъмнено, днес дори чистият мързел и безделие ни липсват, защото не можем да си ги позволим, независимо какво работим и колко изкарваме. Когато изнемогата от натрапения труд обаче премине, почти всеки ще иска да се захване с нещо. Обломов и Стаханов са двете страни на една и съща фалшива монета.
[Обломов е обеднял помешчик, герой на едноименния роман (1859 г.) на руския писател Иван Гончаров. Обломов не излиза от квартирата си, не прави нищо, по цял ден умува за това как трябва да се живее, мечтае за безгрижния живот в родното си имение Обломовка, дори когато целият свят около него, общо взето, го сритва отзад – б. ред.]
Анархокомунистите също така не вярват в „човешката природа“, за тях тя е индивидуална и обусловена от заобикалящата среда. Мнозина от тях са съгласни с Пьотър Кропоткин, че ако има някакъв вроден инстинкт, то това е „инстинктът за взаимопомощ“, който просто се е съхранил в еволюцията, защото сътрудничеството помага повече за оцеляването, отколкото егоизмът.
Комунистическите отношения осигуряват най-добрата среда за свободата и благоденствието на всички, а не само за малцинството най-богати и привилегировани. Затова анархокомунизмът е преди всичко философия на равенството. Анархокомунистите не приемат, че всеки има право да бъде нечий собственик, господар или началник, което е неразделна черта на капитализма и държавата.
За анархокомунистите строгият контрол на обществото върху личността е тирания и не само противоречи на идеите на анархокомунизма, но и самите понятия са подменени. Много анархокомунисти (и анархоколективисти) подчертават, че противопоставянето на „индивидуализма“ на „колективизма“ е измамно. Човек не може да „жертва“ своите интереси в „полза на мнозинството“, не може да бъде „управляван“ от „обществото“, защото обществото се състои от отделни хора, то не е някакво външно монолитно образувание. Може ли да се каже, че атомът жертва своите интереси в полза на молекулата, а пък тя своите в полза на веществото? Кропоткин развенчава абсурда така:

В нито една историческа епоха, че даже и геоложка ера, ползата за човека не е била и не може да бъде в разрез с благото за обществото. Те винаги са в единство и хората, които са го разбирали по-добре от останалите, винаги са живели по-пълноценен живот. Затова според нас разграничението между алтруизъм и егоизъм е безсмислено.

Лъжата за комунизма
Когато хората чуят „комунизъм“, те най-често го свързват с тоталитарното общество, в което всяка стъпка на човека е строго разписана и зорко следена, като СССР е типичният пример. Привеждат се изтъркани – и отвратителни – клишета за това как при комунизма всичко щяло да бъде общо, даже жените щели да бъдат общи.
За изопачаването на понятията най-добрият пример може би е самото име на властващата шайка – КПСС. В него няма нито една вярна „буква“. Съюзът изобщо не беше съюз, видяхме как се разпадна за броени дни веднага щом престана да бъде „забранено“. Той изобщо не беше съветски, защото никой с никого не се съветваше, а всичко се нареждаше отгоре. Партията изобщо не беше партия, от латинското pars – част, защото други „части“ нямаше. И накрая и най-важно – тя не беше комунистическа. Най-точното определение за политическата и икономическата система на СССР не е социализъм, а държавен капитализъм. Капиталът се инвестира в експлоатация на труда и природните богатства в полза на държавата, а не на отделни частни „физически или юридически“ лица. Държавата е това, което при частния капитализъм би се получило, когато всички корпорации се обединят в един конгломерат (абсолютен монопол), а този процес и в момента върви в тази посока и няма изгледи да се обърне. Дали висшето ръководство на такъв конгломерат ще се нарича партия, или борд няма никакво значение. Дали консолидирането ще се извърши с репресии „и/или“ рецесии – също. Крайният резултат е еднакъв – един властови център, един огромен консорциум, който може дори вече да не се нарича „държава“. Вероятно това е имал предвид Ленин, като е писал за нейното „отмиране“. Държавният капитализъм също беше започнал своята „глобализация“ под формата на „Съвета за икономическа взаимопомощ“. Разбрицаната му каруца обаче имаше нещастието да закъса точно на релсите, по които фучеше частнокапиталистическият влак, защото мина на спусната бариера, а пък и беше натоварена с танкове и прочее шаячна солдафонщина.
Държавният капитализъм е пълната противоположност на анархокомунизма. Единственото общо между държавата/капитала и анархията/комунизма е барикадата, която ги дели. Освен това политиката на болшевиките е коренно различна от методите, по които анархокомунистите са готови да действат, най-вече по въпроса за премахването на държавата и диктатурата, а не за нейното увековечаване.
По въпроса за това дали диктатурата – както и да я наричат болшевиките – е „по-ефикасна“ за увеличаването на производителността и развитието на икономиката като цяло, най-добрият пример е с Испанската революция от 1936 г. Руският историк Александър Шубин пише:
Зависимостта на ефективността на производството от степента на самоуправление се илюстрира с динамиката на добива на въглища в синдикализираните предприятия. От август 1936 г. до юли 1937 г. то нараства от 302 до 360 тона, а след като през август−декември е заменено от бюрократично управление и държавен контрол, пада до 235 тона.
Подобно е развитието в металообработването, машиностроенето (от които зависи доставката на оръжие за фронта) и много други отрасли. Анархистката колективизация процъфтява в Каталуния, където са съсредоточени 75% от испанската промишленост. Така е и в селското стопанство. В анархистка Каталуния производството на картофи нараства с 50%, а това на захарно цвекло и фураж за добитъка се удвоява. С модернизация на машините и химически торове добивът на хектар е с 50% по-висок в колективната собственост, отколкото при частните фермери. Реколтата на арагонските анархистки „колективи“ дори по официални данни нараства с 20% през 1937 г., докато в много други части на страната намалява. Строят се пътища, училища, болници, ферми, културни институции – за пръв път в много села, – трудът се механизира. За пръв път много хора получават достъп до медицински грижи и безплатно – и безвластно – образование (лекарите и учителите са пълноправни членове на „колективите“).
По въпроса дали антикапиталистическата революция трябва да вземе държавната власт в свои ръце, за да предотврати връщането на капитализма и да създаде икономика, която ще направи капитализма и държавата напълно ненужни – както твърдят болшевиките и прочее марксисти, – е достатъчно да видим до какво доведе това в държавите с най-голяма територия и най-голямо население – Русия и Китай. Там държавата не само не тръгна да отмира и не премахна капитализма, а се вкопчи в него със зъби и нокти навътре и с огромна „търговска отстъпка“ навън, за да оцелее.
Що се отнася до това дали „жените ще бъдат общи“, така може да говорят само хора, за които жената е вещ, стока, а не личност. Анархокомунистите са проливали кръв в своята борба срещу този вулгарен консуматорски цинизъм през цялата нейна история. Те са привърженици на пълното равенство, в което жената е абсолютно пълноправен член на обществото.
Френският теоретик на анархизма Жан Грав пише, че ако мъж и жена искат да живеят заедно до края на дните си и техният съюз наистина е свободен, на анархистите и през ум не им минава да им се бъркат. Анархистите са против семейството като законова институция, защото тя по своята същност е репресивна в такива сложни чувства като любовта. Мъжът и жената трябва да се събират и разделят по волята на сърцето, а не на съда. ◼

Свободна мисъл