Унгарската социалистическа революция през 1956 г.

(тема с продължение)

През ноември 1956 г. въстанието загива. През следващите години то е омаскарявано, а от началото на 1990-те за него в Унгария и другаде по света се говорят предимно полуистини – само онова, което минава за „национално“ и „антисталинистко“. Други възкресяват пропагандата за „провокации от Запада“, за предварително въоръжаване на терористи… Оръжието не е било нужно, а и физически е било невъзможно такова насищане от западни диверсанти. Унгарската армия, обикновените войници сами са дали оръжие на народа. Каквото и да са искали да сторят командирите ѝ, били са спрени от решилия все пак да оглави въстанието Имре Наги, съветски възпитаник, стажант в НКВД, пощаден от сталинските чистки. Опитвайки се да замаже стари грехове, той рискува – и губи. Губи още преди поражението, защото работническите комитети, студентските събрания и стихийните граждански комунални съвети просто игнорират правителството.

Без нарочна анархическа пропаганда, без налично идейно анархическо движение, унгарското въстание следва логиката и духа на анархическата революция – правителство не им е нужно, за да уреждат живота си, за да се бият за свободата си, за да разчистват сметките с партийци и ченгета. Разбира се, към бунта се присъединяват и мародери, и почитатели на предишния режим, но дори те са увлечени в революционна самоорганизация, не губят време да издигат лидери, вземат властта и я разпределят помежду си за общото дело. Консервативното крило около кардинал Миндсенти не посмява да заяви антисоциалистическата си насоченост.

Работническата класа в Унгария е имала спомени за събитията от 1918-1919, още оттогава си е представяла какво значи социализъм. Историческите премеждия ги довеждат до строй, наречен „социалистически“, но според изследователя на феномена „работнически комитети“ Тамаш Краус болшевишкият режим не е приличал в очите на унгарците на социализъм. Бюрократичната машина буди отвращение, спонтанно възникналите през октомври 1956 работнически комитети се борят за „свой“ социализъм, основан на самоуправление, без господари, без назначени от държавата директори на предприятия.

Конгрес на работническите комитети, проведен на 31 октомври, събрал представители на 24 индустриални сдружения и 5 областни съюза на аграрни работници, приема резолюция, в която се твърди, че:

  • заводите принадлежат на трудовите колективи;
  • управлението на предприятието се осъществява от демократично избран Работнически комитет (съвет);
  • Комитетът избира директор и други важни длъжности, като директорът е отговорен пред работническия комитет за функционирането на завода; утвърждава производствените планове, определя размера на заплатите, следи всички договорни отношения с чужбина, контролира всички финансови операции; има последната дума за назначаване и уволняване на работници; решава за какво да бъде използвана печалбата на предприятието; поема в ръцете си всички социални въпроси в завода.

Дори след смазването на въстанието, новият ръководител на страната Янош Кадар води преговори с работническите комитети, опитва се да ги склони да сътрудничат с държавата, по съвет от Москва скланя дори да им предложи многопартийна система. Не иска гаранции срещу реставрация на капитализма, работническите комитети сами не искат подобен развой.

На 22 ноември властите дори издават указ, с който признават известни пълномощия на Централния работнически съвет на Будапеща. Целта е да успокоят ситуацията, за да не предизвикат ново въстание. Комитетите възразяват срещу плановете на Кадар да ги третира единствено като производствени структури без право на политически и социални дейности. Няколко седмици траят преговорите, комитетите организират стачки в подкрепа на исканията си, но режимът се съвзема все повече и повече, неговите планове за концентриране на властта не оставят място даже за бутафорно работническо самоуправление. Накрая, през декември, след голяма стачка и въвеждане на съветски части да принудят към работа насила, комитетите са разпуснати, лидерите им влизат в затворите. Съдилищата издават смъртни присъди за стачни действия.

Показателно е, че почти същата съдба, но без затворничество и екзекуции, сполетява наследниците на работническите съвети, възникнали през 1990 г. – „демократичният“ частен капитализъм по същия начин баламосва работниците, за да ги разтури. Точно по рецептата на тоталитарния държавен капитализъм на унгарските „комунисти“, марионетки на СССР.

Не напразно Кадар е наричал Будапеща през 1956 г. „унгарски Кронщат“ – въстание, мразено както от болшевиките, така и от буржоазните партийни функционери.

Шаркан


print

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *