103 ГОДИНИ ОТ АКЦИИТЕ НА СОЛУНСКИТЕ АТЕНТАТОРИ:

печат

 Гемиджиите: нашата „барутна зора“

Спомените на Манджуков и Шатев за атентатите на Солунската анархистическа група през 1903 г.

В един от своите романи, който нито е най-прочутият, нито най-увлекателният, Дюма-баща разказва чудната история на Рицаря на Червения дом, който в 1793 г., влюбен в кралицата Мария-Антоанета, посветил живота си на нейното освобождаване. Той измислял фантастични комбинации, които до последния момент изглеждали за неизбежно-сполучливи и които пропадали – нещо, което налагало на автора да почва отново своите опити…Една от тия комбинации наложила покупката на една къща на улица „Ла Кордери”, съседна със затвора „Тампл”. Избата на тая къща се допирала до стената на пивницата на „Тампл”. За да се добие пряко съобщение между избата и пивницата, достатъчно било да се махне тая преграда. С това именно се заловил Рицарят на Червения дом, както лично той, така и неговите доверени приятели. Но, както казах, тоя чудесен план за отвличане на кралицата чрез пробиване на една дупка на пода, водеща за избата, не можал да сполучи.

Рицарите на динамита в Солун бяха по-щастливи. Техният план, много приличен с оня на Рицаря на Червения дом, не можа да бъде осуетен.

През септември 1902 един непознат българин се установи в Солун. Той нае един дюкян, разположен във „Френската махала”, срещу западната страна на Отоманската банка, наблизо до хотел „Коломбо”. Дюкянът беше малък. Българинът го нае скъпо. За да бъде спокоен, той предплати на Водната компания наема в аванс за няколко месеца. След това той докара за 120 франка стока, която изложи по стените. На първо време няколко клиенти от квартала или минаващи оттам влязоха в дюкяна за покупки. Наемателят се погрижи да ги отчае: исканите стоки липсвали; ще се получат, но късно – след няколко дни; или пък искаше такива цени, че клиентите си излизаха, без да купят нещо. Скоро дюкянът престана да се посещава от купувачи, освен от няколко постоянни клиенти, които влизаха в дюкяна и на отиване отнасяха в книжни кесии… какво? Пръст от подземния изкоп, прокопан от бакалина и неговите приятели. Подземният тунел, който в последствие биде разкрит, е най-малко 13 метра. И по необходимост той е достатъчно широк и висок, за да може един човек да работи. Проветряването е било осигурено чрез едно ковашко духало. Тунелът започва от дюкяна, минава пот един гириз (отходен канал) и достига до Отоманската банка. Той следва не права, а чупена линия, с нееднакво дълги части. Аз видях плана на тоя тунел, начертан от главния инженер, с цифри, които обозначават дължината на всяка част, наклона, отклоненията и пр. Това е чудесна работа, която позволява да се предположи, че така нареченият „бакалин” е – както разправят – може би офицер от инженерните войски на българската армия. [Орце Попйорданов („инженерът”) не е никакъв офицер, а осемнайсетгодишен младеж със страст към математиката, който постоянно решава геометрични задачи от сборника, който навсякъде носи със себе си. бел. ред.]

Щом тунелът е бил завършен, към неговия край е била поставена бомбата, а след това и фитилът. И работата сполучи.

В своята книга „Македония под робство” (София, 1934 г., печатница П. Глушков), стр. 258-264, Павел Шатев пише за Солунските събития, станали на 17/30 април 1903 г. „… Параходът „Гадалкивир” биде запален във вторник, 15/28 април 1903 г. Същият ден, през нощта, Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов, с предварително приготвен взрив, се приближили до железопътната линия Солун – Деде-агач и при един завой между голямата гара, която беше вън от града, и малката гара в самия град, с две петарди, прикрепени с пластинките им до релсите, поставили 2-3 килограма мелинит, тъкмо когато се появил влакът. Колелата на локомотива минали върху малките, черни и съвсем незабележими петарди, които възпламенили динамита. От взрива локомотивът се повредил, обаче не се катурнал, а само стъклата на повечето от прозорците на вагоните се изпочупили. От пътниците никой не пострадал. Без да бъдат забелязани, атентаторите се отдалечили бързо в една от преките на железопътната линия улици и се прибрали пак в града. Тогава вече за всички станало ясно, че в града Солун има комити и атентатори, тъй като изгарянето на парахода „Гадалкивир” и повредата с динамит на железопътната линия всички взеха за една комбинирана атентаторска акция.

Другия ден, сряда, 16/29 април 1903 г., мина тихо. Полицията усилено търсеше скрити комити, но не намерила такива.

През нощта, след като всеки от атентаторите е бил на предварително определеното място, Коста Кирков поставил няколко килограма мелинит между газовите и водопроводните тръби, които минаваха под малкия мост на рекичката, преди да се влее в морето. От взрива газовите и водопроводните тръби се повредили и в един миг целият град потънал в мрак и останал без вода. Това беше сигналът за борбата. В тоя момент Димитър Мечев и Илия Тръчков са били при ниските стени около двора на фабриката за светилен газ с единствената цел да се прехвърлят в двора на фабриката и с един предварително приготвен взрив да възпламенят самия резервоар за светилен газ. Бдителният гавазин (пазач) на фабриката е попречил на това, като с револверни изстрели е подгонил и двамата, които, възползувани от тъмнината, се изгубили в съседната градина, откъдето се прибрали в общата квартира до хотел „Салоник”, при самия ъгъл, където от главната улица „Тахта-Кале” се отделя една тясна, крива улица и минава покрай стените на Топхането. Димитър Мечев и Илия Тръчков, след като отвътре затворили добре вратата железни врата от стаята и терасата на квартирата си почнали да хвърлят бомби. По разказа на хора, живущи близо до тяхната квартира, през нощта те са хвърлили повече от 60 бомби и в продължение на няколко часа се сражавали с войската и жандармерията, след което са били убити. Те и двамата – Мечев и Тръчков – от стаята и терасата, една по една, са хвърляли бомби, а след избухването на всяка бомба, войниците групово, под команда, обстрелвали цялата къща, за да ги убият. На тоя пункт жандармерията и войската са били командувани от Хюсни-Ефенди, „АрапБинбаши”, по произхождение негър. В първия момент някои от войниците и жандармите са били убити и наранени; но в последствие, след хвърлянето на всяка бомба, докато изгори късият фитил, Арап-Бинбаши командувал: „Легни!” – и всички войници лягали с гърдите си към земята и пак по заповед на същия бинбашия ставали, за да стрелят по прозорците и в терасата.

През тази нощ в магазина „часовой” е бил Орце п. Йорданов. Той, след като забелязал изгасването на лампите, запалил дългия фитил в магазина, излязъл вън и се отдалечил. След няколко минути взривът избухнал с голям трясък, разрушил зданието на „Банк Отоман”, където се бил появил пожар. Тъкмо при избухването на взрива, с един файтон е минавал по улицата германският инженер Хекел, който при „Банк Отоман” е бил убит от камъните, пръснали се вследствие на взрива. Цялата стража, която пазеше зданието, още при първия взрив се разбягала към съседните улици. Директорът на банката, който доскоро живееше в най-горния етаж, в пред вид на всякаква изненада, от една седмица напуснал банковото помещение и живееше в отделна частна квартира.

Милан Арсов е бил определен да хвърли една бомба в лятната градина-театър „Алхамбра”, а Георги Богданов – в кафене „Ньона”, при площада до самия кей. Веднага след изгасването на лампите с газовото осветление, публиката бързо се раздвижила и със страх се разбягала; в тоя момент Милан Арсов и Георги Богданов с цигарите си запалили фитилите на „пакетите”, увити в хубава хартия, които държали в ръцете си. Фитилите на взрива както на Милан Арсов, така и на Георги Богданов били доста дълги с единствената цел да не се причиняват човешки жертви.

Владимир Пингев се опитал с малко бертолетова сол и едно шише с фосфорна течност да предизвика пожар в „БошнакХан”. Той, още при изгасването на лампите от въздушния газ, запалил течността и бертолетовата сол, излязъл на улицата, която върви покрай „Бошнак-Хан” и хотел „Вардар” и се упътил към квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. Обаче, когато минавал тъкмо при входните врата на „Топхането”, старшият на поста искал да го спре и арестува просто по подозрение, но той се съпротивил и бил застрелян.

Коста Кирков и Орце п. Йорданов, възползувани от общата суматоха в града, особено по главната улица, хвърлили няколко бомби пред хотел „Египет” и театър „Еден” – с цел още повече да увеличат паниката. Близо до хотел „Египет” беше „Банк Отоман”; една голяма част от публиката, обзета от панически страх, тичала по главната улица надолу към хотел „Салоник”; но, като забелязала, че и там се хвърлят бомби и има стрелба, връщали се обратно към кръстопътя при хотел „Египет” и театър „Еден”.

На 16/29 април 1903 г. през нощта са били убити: Димитър Мечев, Илия Тръчков и Владимир Пингов.

Орце п. Йорданов, Коста Кирков, Марко Бошнаков, Милан Арсов и Цветко Трайков успели да се приберат в квартирата си.

На 17/30 април 1903 г. – четвъртък – рано сутринта, Коста Кирков, прилично облечен излязъл от квартирата си, упътил се към ул. „Сабри-Паша”, където беше помещението на телеграфната станция уж, за да подаде една телеграма, обаче старшията на поста поискал, съгласно разпорежданията на властта, да го обискират. В тоя момент Коста Кирков се отдръпнал и се опитал да възпламени бомбата, обаче часовоят го промушил с щика на пушката си.

През същия ден към обед, от квартирата си, находяща се близо до Банк Отоман, зад католишката черква (една двуетажна гевгирена къща с балкон, в която живееше едно италианско семейство, Атнонио Пепе), Орце п. Йорданов в продължение на 2-3 часа от време на време хвърлял бомби от вътрешността на къщата, докато е бил убит от войниците. Когато трупът на Орце п. Йорданов е бил изваден от къщата и прострян сред улицата, няколко разярени войници искали да го промушат с ножовете на пушките, обаче Хюсни-Ефенди – „Арап-Бинбаши” – който също бил на местопрестъплението, ги спрял и, посочвайки трупа на убития атентатор, обърнал се към войниците и им казал:

– Ето тъй се умира за отечеството! Нека убитият да ви служи за пример как трябва да се жертвате за отечеството!

До 17 април от войската и жандармерията, в различни пунктове, са били убити 42 души, а от атентаторите – само Орце п. Йорданов и Коста Кирков.

През деня, няколко групи от турското население, силно възбудено от фанатизъм и ярост, се опитали да правят изстъпления, като избият българското население в Солун, което нямаше нищо общо с атентатите. Обаче когато валията Хасан Фехми-Паша научил за това, той сам е ходил из някои улици и лично увещавал разярените фанатизирани групи да не правят изстъпления, като им е обещавал, че властта ще се справи. Присъствието на европейски военни параходи в пристанището и енергичното вмешателство на валията ограничиха изстъпленията, чиито последствия в тоя момент най-добре е схващал самият Хасан Фехми-Паша.

Губернаторът, валията Хасан Фехми-Паша се отличи и заслужава всичките похвали. Той още сутринта, след станалите експлозии, се яви на много места, за да успокоява публиката, като я уверяваше, че войската и административната власт ще могат да запазят реда и спокойствието в града и като строго запрещаваше на уличните тълпи да се намесват в разпоредбите на властта.

Същия ден, към 5-6 часа, когато валията се е прибирал в квартирата си, находяща се в махалата „Пиргите”, определеният от по-рано съзаклятник Цветко Трайков се опитал да се приближи до файтона на валията, обаче бил забелязан от охраната и подгонен. Цветко, след като се поотдалечил към едно празно място около една къща, извадил една бомба, запалил я и седнал върху нея. Бомбата избухнала и Цветко намерил своята геройска смърт. Това самопожертвуване сковало на място и валията, и войниците.

След няколко дни Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Ив. Бошнаков, както и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците бяха арестувани и предадени на специален военен съд.” •

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *