20 години по-късно

Николай Кърков за корупцията, харизматичния популизъм и политическата промяна в България
Както повечето българи, макар и вече от доста време извън страната, следях внимателно изборите за български парламент от 5 юли тази година. И вероятно както повечето наблюдатели бях изненадан не от имената на “победителите“ и „победените“ (доста относителни понятия, към което ще се върна по-долу), а от процентната разлика помежду им. По последни данни от избирателните комисии, партия ГЕРБ на Бойко Борисов спечели с убедително мнозинство изборното съревнование, надминавайки основните си опоненти с повече от 20% и осигурявайки си почти пълно мнозинство в бъдещото Народно събрание. За болшинството анализатори причините за подобна съкрушителна разлика са комплекс от фактори. Те варират от явната и безнаказана корумпираност на досегашния политически елит, отказа от поемане на отговорност и реториката на “празното говорене“ на нейните лидери, хитроумната игра с медиите и канализиране на общественото недоволство на неформалния водач на партия ГЕРБ, до последните не особено добре обмислени коментари на водача на етническата партия на българските мохамедани Ахмед Доган. Тези, а и други подобни причини, според коментарите от последните два дни обясняват както високата избирателна активност на гласоподавателите, така и явния “наказателен вот“ срещу вече бившата “тройна коалиция.“
Всички тези причини са, разбира се, основателни и валидни. Те до голяма степен обясняват очевидното в рамките на последните парламентарни избори. Заедно с това обаче ми се струва, че концентрирането единствено върху един подобен описателен анализ рискува да скрие от нас по-широки и фундаментални тенденции в (не само) българската политика от последните две десетилетия. Именно върху тези по-дълбоки процеси и модели бих искал да се спра тук, защото ги виждам в основата на повтарящи се сценарии в политическото поле в България.
Наказателният вот или корупцията като „нормалното състояние на нещата“
Струва ми се, че реалното политическо противопоставяне в очите на повечето гласоподаватели се осъществява на по-различна плоскост от широко прокламираното „разбиване на двуполюсния модел“. Лишено от традиционните си идеологически опори, то отново се оформя около поне два основни полюса. Първият е свързан с анти-реакцията, отключвана периодично от неизбежния “провал“ на всяко едно ново политическо управление, от очевидните и реални негативи на всеки пореден кабинет. Вторият се определя от един особен тип “магическо“ мислене, една пожелателна нагласа, чиито илюзорни очаквания се активират периодично по време на избори, така както отразяват реалния дефицит на политическото в България. И двата полюса почиват върху едно по мое мнение изопачено възприятие.
Нека започна с първото, придобило популярност в последните години като “наказателен вот“ на гласоподавателите. Най-общо, неговите корени се крият в системното разминаване между очакванията на гласуващите и реалните постижения на новоизбраните управляващи, в нарастващата с времето пропаст между едните и другите. В резултат всеки следващи избори неизбежно водят до срив в подкрепата за досега управлявалата партия, изместена от един или повече от своите опоненти. Повтарящата се природа на този сценарий не е случайна. Поради това и едно обяснение в рамките на либерално-демократичната традиция, според което подобни разминавания са “нормални“ и се „коригират“ от представителната форма на демокрация, не ми звучи напълно убедително. По-скоро съм склонен да мисля, че тук става въпрос за процеси и тенденции, чиято отправна точка е не съзнателната мотивация на рационални и автономни индивиди, а структурни връзки и отношения.
Бих предложил едно по-различно обяснение от гледна точка на интимната връзка между наказателния вот и това, което можем да наречем „дискурс на корупцията,“ тоест, на разбирането, че политическата сфера е пропита с корумпирани, порочни практики.
От една страна, корупцията безспорно е реална и широко разпространена, особено сред политическата класа и икономическите среди. Високата степен на порочност е факт за всеки, който има елементарни познания от политика в контекста на съвременна България, а и не само на нея. Самият Бойко Борисов, бъдещ премиер на страната, направи кариера, манипулирайки нарастващото социално недоволство от политическите практики на съвременните елити. Заедно с това обаче ми се струва твърде погрешно тази корумпираност да се приписва единствено на отделни индивиди или политически групи, които така се явяват нейни изолирани носители. Напротив, мисля, че е много по-уместно това безспорно присъствие на корупцията сред висшите етажи на властта да се разбира като конкретизирането, в лицето на определени индивиди, институции и елити, на по-общи тенденции и процеси. Корупцията от такава гледна точка се явява като проява на по-дълбоки процеси, свързани с колективни нагласи и представи, които надхвърлят границите на политическата класа в обществото. Политическите и икономически елити са корумпирани – но какво да кажем за останалите?
Бих предложил следното контраобяснение: ако корупция съществува, което е факт, и ако тя е така повсеместна, колкото изглежда, то не е достатъчно да я разбираме като случаен придатък на либерално-демократичната система, а още по-малко като признак за дълбинни народопсихологически черти. Напротив: много по-уместно да я разглеждаме като „частен случай“ на етоса на капитализма, където индивидуалният интерес, неистовият стремеж към печалба и разбирането за социалното общуване като борба за индивидуално оцеляване на всеки срещу всеки неизбежно водят до корумпиране на социалните отношения, до ерозиране на социалната тъкан. В ситуация, в която на големите теми за солидарността и братството се гледа с огромно подозрение, бацилът на корупцията е вездесъщ, защото определя разликата между печелившите и губещите. Тук, както „многото“ са корумпируеми, така и малкото корумпирани са такива просто защото го могат. Затова и твърдението на Паоло Вирно, че с разпадането на социалната държава на Запад цинизмът и опортюнизмът се превръщат в основни модалности на „емоционалната ситуация“ на пост-фордисткия капитализъм ми се струва напълно уместно.
(следва)
Николай Кърков