9 май – кой кого победи?

печат

antifa_fmtТри въпроса: кой кого победи във Втората световна война, краят на която през август ще се отбележи като 70-годишен юбилей? По какво се различаваха и с какво си приличаха воюващите? Какво именно бе победено?

Първият отговор е категоричен и неведнъж огласяван не само на страниците на вестника ни, но и изобщо битува като мнение в анархическите среди още тогава, преди един живот време: правителствата побеждават своите народи. Защото войната започва и завършва като империалистическа. В нея не изиграват практически никаква роля истински народни съпротивителни движения, каквито има след Първата световна, още по-малко подобни на Жакерията, избухнала на 28 май 1358 г. посред Стогодишната война. Всички са превантивно смазвани, пък също както Жакерията, със съвместни усилия на „главните противници“, подмолно съюзени, за да овладеят разбунтувалите си роби – Испания, Варшавското въстание, по-късно и Гърция, опитите в Италия и Франция. Обикновените трудови хора по света са насъскани да се избиват едни други, не е допуснато да воюват за собствените си интереси, накарани са да „изберат по-малкото зло“ – интересите на своите управляващи „елити“.

Когато замлъкват оръжията по бойните полета обаче не настъпва мир. Продължава класовата война. Бедните остават бедни, макар и накичени с ордени; предишните богати остават богати и с достъп до властта – с малки показни жертви измежду твърде ангажираните със загубилата битката кауза, а не най-големите виновници. На въжето не увисва нито император Хирохито, нито Сталин, нито кръвожадният и бездарен Жуков, нито поощрителите на масовите изнасилвания в окупирана Германия, нито убийците от Катинската гора, нито далите заповеди за изпепеляване на Дрезден (свидетел на което е бил военнопленникът Кърт Вонегът), Хирошима, Нагасаки. Сталиновият режим не омеква поне от кумова срама и като жест на „благодарност“ към народните маси, спасили болшевишката върхушка. В Америка още 20 години просъществува расова дискриминация, сравнима с нацистката. Във Франция и до ден днешен излавят високопоставени колаборационисти, но през 1945 г. „праведният гняв“ се стоварва върху проститутките, обслужвали немските окупатори, за да не умрат от глад. Лондонското правителство не спира вековното мачкане на ирландците. Всички тези факти потвърждават отговора на първия въпрос: победиха експлоататорите, изгубиха експлоатираните.

Вторият отговор би заел много място, а и вече стана дума за расовата сегрегация в американската армия. Концентрационни лагери има и в Германия, и в СССР, и в САЩ – за американски граждани от азиатски произход. Японската войска избива хиляди китайци, корейци, виетнамци, сингапурци и какви ли не други всеки ден, експериментира с биологични оръжия. Великобритания единствена се опитва да имитира смекчаване на политиката си на произвол и потисничество в колониите – и то не само срещу „туземците“, но и със съвсем „белите“ австралийци – единствено по съображения да не си отваря „вътрешни фронтове“, докато е въвлечена в борба с Хитлер. В Индия обаче започва гражданска религиозна война, довела по-късно до отцепването на Пакистан, плод на колониалната политика. Внимателното вглеждане в порядките в страните, оглавили Втората световна касапница, разкрива изненадващи прилики между режимите – изненадата обаче е за сметка на онези хора, които безкритично поемат официалната пропаганда, имунизирани срещу търсенето на истината с внушенията, че „така е патриотично“.

Приликата е и там, че натиканите в армията бедняци са дрогирани, за да воюват – с алкохол, метамфетамини, с промиване на мозъците. От двете страни на фронтовете воюват хора със сходно социално положение. Истинските им врагове се намират в тила им, в командните щабове и правителствените кабинети.

Какво е победено в онази война, на която наистина е трудно, ако бъдем придирчиви, да посочим истинския край, понеже тя подпалва нови войни? Официалната версия е, че бил победен „фашизмът“. Фашизмът обаче е в Италия, а тя не е най-активната и рано изпада от играта като самостоятелен фактор. Фашизмът като идеология означава класов мир, гарантиран от всесилна държавна машина с репресивен апарат, който притежава извънредни пълномощия. Но не говорят ли и днес работодатели, профсъюзни чиновници, политици и медийни „звезди“ за същия „класов мир“? Не получава тук и там полицията извънредни пълномощия да „бори тероризма“ – чедо на потисничеството на богатите спрямо бедните? Не възникват ли извънредни съдилища? Или дори агенции, които затварят, изтезават и убиват хора без никакви съдебни санкции, без ни най-малко, дори формално, обществено одобрение на действията си? Нямаше ли съвсем наскоро в Петербург сборище на неонацистки по същество партии от Европа и Америка?

В Германия от онова време няма фашизъм – на власт е националсоциалистическа партия. Вдъхновена, но и мотивирана „да го направи по-добре“ от болшевишката диктатура. Малко ли са и днес „патриотичните“ партии с уклон към „социализъм“, така както го разбират, тоест леко гримиран капитализъм със силна държавна регулация?

Оттук и логичният отговор е: НИЩО не сте победили във Втората световна война, господа „демократи“, либерални, „суверенни“, самобитни и други. Вие НАСЛЕДИХТЕ нацизма, стъпкахте фетишите му, забранихте дискусиите, криминализирахте символиката, но използвате същите практики, каквито развиха в Третия райх социалистът Хитлер и в държавата на „възродения Рим“ социалистът Мусолини. Освен това, позволихте на най-успешния фашист Франко кротко да пукне в леглото си, а не да се отрови в бункер или да го провесят на площад. Одобрихте и до днес мнозина одобрявате изроди като Пиночет и дълъг списък подобни нему джелати.

Историята е най-идеологизираната „наука“. Именно заради това, наред с икономическата и политическата, анархистите сме против идеологическата власт. Където идеологемите в антураж от демагогеми са по-важни от фактите, там истината е заровена така, че иманяри не смеят да припарят до нея. Но истината и само истината може да помогне да станем свободни, да отстоим свободата си и да не хлътваме в същите грешки, по които човечеството е принудено да се спъва отново и отново, само защото има кому да е изгодно това мъчително ходене в кръг. •

Васил Арапов

5 коментара

  • Добре, каква е идеологическата ви разлика с десните т.нар. „либертарианци“?

    • Не е ясно как може да се отговори кратко на човек, който е дотолкова незапознат, че въобще задава такъв въпрос… С една дума, отговорът е, огромна.
      Опит в едно изречение: Докато „десните т.нар. „либертарианци““ всъщност нямат проблем с неравенството между хората, като общо взето го оправдават с различните способности на индивидите, ние имаме много голям проблем с неравенството, под всякаква форма, без значение как го оправдават. За нас равенството и свободата са едно и също нещо. И, за да не приказвам само аз: „Свобода без социализма — это привилегия, несправедливость; социализм без свободы — это рабство и скотство.“

    • Ей тука нещо за най-„либертарните“ либертарианци, известни още като „анархо-капиталисти“:
      http://sm.a-bg.net/2011/04/11/%E2%80%9Eanarhokapitalizam%E2%80%9C-%E2%80%93-sto-e-to.htm

      „За мнозина хора антидържавната позиция е достатъчно условие някой да се самоопределя като анархист. Но задълбочено погледнато, това е само НЕОБХОДИМОТО условие, докато достатъчното е да признава принципа на свободата на личността, която не може да бъде пълна без солидарност, а солидарността изисква равенство, за да може да се нарече едно общество справедливо.

      Обаче даже тезисът за бездържавността и липсата на власт е оспорим по отношение на анархо-капитализма. След като се запазва частната собственост, значи е нужна власт, която да упражнява принуда. Което вече накърнява свободата на едни за сметка на други. “

  • син пролетарски

    Това е чисто фашистка статия!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *