Априлските въстания
Априлското въстание избухва на 20 април (стар стил) 1876 в Копривщица
Революционната мрежа (БРЦК ВРО) успява да се възстанови след залавянето и обесването на Васил Левски, но самото въстание е подготвено набързо, за няколко седмици, а и започва даже преди този кратък установен срок. Решението е взето от неколцина апостоли, на т. нар. Гюргевски революционен комитет, и се дължи на техните усилия. Страната е разделена на пет революционни окръга: Търновски (Стефан Стамболов, Христо Караминков и Георги Измирлиев), Сливенски (Иларион Драгостинов, Стоил войвода и Георги Обретенов), Врачански (главен апостол Стоян Заимов, помощници Никола Обретенов, Георги Апостолов и Никола Славков), Пловдивски (Панайот Волов, Георги Бенковски, Георги Икономов и Захари Стоянов), Софийски (Никола Обретенов и Никола Славков). Въпреки че Македония не е включена (Левски не е имал доверие на Димитър Общи, и с право, както знаем днес, затова ВРО не се разпростира нататък), бунтът пламва и по поречието на реките Струма и Брегалница – т. нар. Разловско въстание, организирано от солунската група „Българска зора“. Сформира се чета от над 60 души, предвождана от поп Стоян Разловски и Димитър Попгеоргиев.
Най-сериозно сколасват да се подготвят за бунта в IV и I окръзи, единствено в IV окръг се създава постоянно действаща въстаническа милиция. Във Врачанско, предвид назряващата война със Сърбия, Османската империя струпва много войски.
Въстанието не е подкрепено от никаква външна сила. Опитите да се внесе оръжие от Русия са възпрепятстван от царското правителство – самоинициативата на българите не влизала в плановете им.
Априлският порив към свобода окончателно е смазан на 23 май стар стил. Загиват между 30 и 100 хиляди души…
В учебниците по история се твърди, че въстанието било опит за национална буржоазна революция. Трудно се вярва на такова определение. Още през 1871 Левски определя, че освободена чрез повсеместна революция на народа България ще бъде „демократска република“, която гарантира равенството на всички жители без значение техния етнос и религия. В същия дух са политическите възгледи на федералиста Любен Каравелов, още по-далеч отива бакунистът и прудонист Христо Ботев (четата му, слизайки на Козлодуйския бряг, е носела позиви на турски, в които приканва бедняците да се надигнат срещу бейовете и чорбаджиите). Като добавим и множеството факти на директно предателство на българските чорбаджии, редно е да направим извода, че Априлското въстание е истинска народна революция с белези, рязко отличаващи се както от типичните буржоазни, така и от националистическите „ценности“.
Великденското въстание (24-30 април 1916) в Дъблин, Ирландия
започва в разгара на Първата световна война. Целта му е да провъзгласи независимостта на Ирландия от британската корона. Няма единодушие по въпроса за управлението на страната, дори част от лидерите на въстанието предлагат германски принц за ирландски крал.
Борбата за независимост трае до 1921 г. В нея активно се включва Ирландската републиканска армия (основана през 1919) и завършва с подписване на мирно съглашение между Великобритания и Ирландия, която става доминион до 1937 г., след което е приета републиканска конституция.
През април 1919 в промишления град Лимерик, административен център на едноименно графство, докарват телата на убити бойци от ИРА, загинали при опит да освободят от затвора свой другар. Погребението се превръща в многолюдна демонстрация и масови безредици. На 9 април английските власти въвеждат военно положение, което пречи на работниците от предградията да стигат до работните си места в центъра. Пет дни по-късно Съветът на профсъюзите на Лимерик обявява всеобща стачка, която парализира цялото графство. На 15 април Стачният комитет получава от стачкуващите пълномощия на местна власт, започва организиране на разпределение на стоки от първа необходимост, въвежда регулиране на цените на хранителните продукти, дори печата собствени чекове, заместващи парите. Издава свои вестници, в които призовава цялата страна към стачни действия.
Английското правителство е принудено да преговаря и предлага отстъпки. Стачният комитет, обезкуражен от липсата на отклик на призивите за всеобща стачка, приема съглашението на 27 април, с което приключва и съществуването на Лимерикската съветска република.
„Революцията на карамфилите“ е военен преврат в Португалия,
извършен на 25 април 1974 г. от група офицери с леви убеждения. Превратът е насочен срещу наследника на диктатора Антонио Салазар и фашисткия характер на управлението, опропастило страната. През 1973 г. Португалия е най-бедната в Западна Европа. Антифашистката хунта провежда забележителни, социалистически по дух реформи и страната дръпва напред. Впечатляващ е и отказът кръвопролития от репресии като начин на управление, което прави силно впечатление на световната общественост, възражда опозицията в Испания и Гърция, дава надежди на социалистите в цяла Европа. Рухва и последната колониална империя.
Военните стигат до задънена улица, защото реални социалистически отношения не могат да се строят под държавна шапка. През 1976 г. хунтата предава властта на политическите партии, Португалия поема по пътя на либералния модел, макар и с известни рамки на социалност.
Шаркан
