„Анархокапитализъм“ – що е то?

Анархокапитализмът е политическа философия, която се застъпва за елиминирането на държавата, както и държавните институции, които се издържат чрез бюджетни средства, но за създаването на частни и конкуретни агенции, създадени на доброволчески принцип, които да изпълняват ролята на съдилища, полиция и прочее.

Така гласи определението на това чудато политическо течение от Уикипедия. С две думи – бездържавен капитализъм. Мислители като Фридрих фон Хайек са смятали, че единствено държавата поражда и подкрепя монополизъм, докато един истински свободен пазар би осигурил просперитет, свобода и справедливост за всички. Впрочем, фон Хайек, нобелист по икономика и критик на марксизма, е по-скоро основател на либертарианството.

Кръстник и пръв теоретик на анархокапитализма е Мъри Ротбард, икономист от Австрийската школа, който твори през 50-те години на миналия век. Веднага след него щафетата подхващат и други теоретици (например Дейвид Д. Фридман), но техните концепции често твърде силно се разминават с модела на Ротбард, макар да се опитват като него да комбинират индивидуализма, идеала за неограничена лична свобода и частната собственост.

Пак според Уикипедия, анархизмът от всички течения се базира върху пет общи принципа: липса на власт; свобода от принуда; свободни асоциации; взаимопомощ; разнообразие.

Едно по-прецизно групиране на идеологията на анархизма в тезиси, основани върху трудовете на Бакунин, Кропоткин, Малатеста и Хаджиев изглежда така: свобода; солидарност (взаимопомощ); справедливост; равенство; федерализъм, при което се отрича: властта; експлоатацията (а значи и частната собственост); дискриминацията; привилегиите; ненаучните доктрини, които оправдават всяка една от точките от този списък.

Очевидно е, че анархокапитализмът отговаря, и то доста условно, само на няколко принципа. Без никакви съмнения, тази идеология отрича държавата. За мнозина хора антидържавната позиция е достатъчно условие някой да се самоопределя като анархист. Но задълбочено погледнато, това е само НЕОБХОДИМОТО условие, докато достатъчното е да признава принципа на свободата на личността, която не може да бъде пълна без солидарност, а солидарността изисква равенство, за да може да се нарече едно общество справедливо.

Обаче даже тезисът за бездържавността и липсата на власт е оспорим по отношение а анархо-капитализма. След като се запазва частната собственост, значи е нужна власт, която да упражнява принуда. Което вече накърнява свободата на едни за сметка на други. Даже ако приемем, че след една анархо-капиталистическа революция ще се предприеме радикално “изравняване на шансовете” чрез система от приватизационни бонове, самите разлики в темперамент, душевна нагласа, делови качества и чист късмет у хората ще доведе до социално разслояване. Собствеността ще се концентрира у едни, а другите ще остават като играчи на свободния пазар единствено като притежатели на собствената си работна сила – и последните ще бъдат мнозинство.

Тогава пред малцинството имотни изниква проблемът с опазването на тази собственост, за която отново снизходително ще приемем, че е не натрупана с измами и насилие. Недоволството на безимотните е едната заплаха за “анархо”-капиталистите. Другата са конкурентите от собствената им социална група. Щом има пазар, значи има конкуренция, при това неограничена с никакъв сдържащ фактор, ролята на който играе държавата (поне според либерално-демократичните теории). Значи трябва да наеме или да формира охранителна агенция. С други думи – частна полиция. С нейна помощ обаче, при липса на единни закони и правила, подкрепени с консенсус от гражданите, е възможно осъществяване на агресивен маркетинг, т.е. контролиране на пазара в своя полза – както това сега правят мафиите. Изкушението да се постъпи така ще е огромно, а капиталистическите отношения бързо ще пометат всякакви морални задръжки.

Насетне, когато се установи някакво равновесие между сдобилите се с монополно положение едри собственици, те, неспособни да си унищожат взаимно, ще сключат картелни споразумения, за да се противопоставят на натиска от страна както на анархо-пролетариата отдолу, така и на аналогичните им конкуренти от други региони. Тези картели установяват свои правила на дадена територия или по протежението на даден материален ресурсен поток (например газопровод), тези правила се надзирават от частните агенции, нарушителите се санкционират от частни съдилища…

Дори при най-благоприятните за този обществен модел допускания, накрая стигаме до реставрация на държавата, нека и под друга табела. И за какво тогава е цялото упражнение, щом то ще завърши с фактическа контрареволюция и установяване на пряка олигархична диктатура, която използва демагогия вместо идеология?

Впрочем, повечето привърженици на анархокапитализма с основание биха отхвърлили обвинение в контрареволюционност, защото поначало не са привърженици на революционните методи. При самия Ротбард не е разработена концепцията за начина на прехода, затова анархокапиталистите наричат себе си еволюционисти и често е трудно да различиш риториката им от тези на някоя реформистка партия “за умерен прогрес в рамките на закона”. Такава е например организацията на Съюза на анархистите в Украйна (САУ) в град Одеса. Те подчертано спазват законите и с охота приемат в редиците си юристи, а според последните съобщения ухажват различни спортни клубове, ангажирайки ги за охрана на своите публични изяви.

* * *

Засега в България привържениците на това течение не са много, но гласовете им се чуват, мненията им се прехвърлят по форуми и блогове. Те проявяват изобретателност в пропагандните си методи, като сочат за успешни примери на своя модел завладяването на Дивия запад в САЩ, а дори и спекулират с тезата, че древните българи, от кан Авитохол, през Аспарух и Крум, та почти до царуването на Борис І, се били придържали към стопански модел, сходен с анархо-капитализма, при който държавата никак не се намесвала в икономиката, а хазната се пълнела най-вече от военна плячка и от практически символични данъци от населението. В последното има известна доза истина, но под съмнение е самото правене на аналогии между толкова различни епохи. В отношение на Дивия запад пък имаме нагледен пример как самата държава е поощрявала относително свободната инициатива на заселниците, но едва щом те са постигали нещо на новите територии, институциите неизбежно са пристигали, за да наложат своя контрол върху изграденото.

* * *

Разбира се, не всичко в политическата доктрина на анархокапитализма е за отхвърляне, но така е и при всички реформистки и дори авторитарни революционни доктрини.

Все пак, определено внимание заслужава доктрината “агоризъм”, основана от Самюел Эдуард Конкин ІІІ и Дж. Нейл Шулман, която смята себе си за революционна. Тя отрича участието в избори, призовава към пряко стопанско действие, отказ от плащане на данъци, развиване на “сива” и “черна” икономика (“контраикономика”), с която да създаде алтернативни паралелни структури, а те да доведат до събаряне на държавата. Агористите приветстват практики като “копилефт” (обратното на копирайта, тази задушаваща творчеството и свободното разпространение на информация форма на “авторските права”), субкултурността, противници са на национализма, радетели са за технологични иновации, които позволяват игнориране на държавните нормативи и самите властови институции.

И въпреки че насочеността на тяхната идеология не може да се признае за приемлива, самите им форми на самоорганизация и тактики на противопоставяне на държавата са нещо, което си струва да се анализира и възприеме като подход за изграждане на предреволюционни структури, които да осигурят успеха на една социална анархокомунистическа революция.

Николай Христов