Асанж: „идиот“ под заплаха
Когато разбрах, че Джулиан Асанж започва свое телевизионно предаване, бях очарован – може би защото познавам искреността и непринудеността, която може да бликне от разговорите с непрофесионален журналист, – и предаването оправда очакванията ми. В него се чуха неща, за които иначе човек би трябвало да разрови дълбоко Интернет и да научи няколко езика. Разбира се, непрофесионализмът и недостатъчното познаване на някои проблеми от страна на водещия си личат отдалеч, но аз предпочитам откровените пропуски пред шлифованите манипулации.
Съвсем не бях очарован обаче, когато разбрах, че програмата на Асанж се реализира от „Русия днес“ (RT). Тази телевизия е нещо като „Гласът на Америка“, само че е собственост на руското правителство. Трябва човек да е доста тъп, за да си мисли, че подобни медии съществуват с друга цел, освен да прокарват политиката на собствениците си, или че руските олигарси са по-искрени, по-честни или по-загрижени от американските милиардери.
Асанж трудно може да мине за тъп. Шестнадесетгодишен той се занимава с проникване в корпоративни и университетски мрежи, като между другото установява ранните правила на хакерската субкултура: „Не наранявай компютърните системи; не променяй информацията в тях (освен за да прикриеш следите си); споделяй информацията!“ В момента основното му занимание е главен редактор и публично лице на Уикилийкс – международна социална мрежа за „публикуване и анализиране на документи, получени чрез изтичане на информация“.
При всичките си познания за компютрите обаче, за казионните журналисти Асанж изглежда като „полезен идиот“ (според „злите езици“ така Ленин описвал западните интелектуалци, които защитавали режима в СССР, без да го познават. У нас Георги Мишев (бивш депутат антикомунист) сам се нарече полезен идиот в Стършел, задето участвал в революцията-менте).
Именно „Гардиън“ побърза да го определи като такъв, веднага щом стана ясно, че RT ще излъчва шоуто и че първият гост е лидерът на Хизбула – световноизвестна като „терористична“ организация, но официално приета за такава от точно 8 страни в света.
Почти две години по-рано, когато кирливите ризи на американската дипломация започнаха да изтичат в Уикилийкс, Асанж още не беше „полезен идиот“. Наскоро беше получил Британската медийна награда на Амнести Интърнешънъл. Последваха редица други награди, дори през 2011 беше предложен за Нобелова награда за мир. В края на краищата шифрограмите съдържаха основно информация за мръсотиите на правителствата от „втория“ и „третия“ свят, па били те и съюзнически. Проблемът не беше в съдържанието на публикуваното, а в самото разсекретяване. Брадли Манинг – човекът, който изнесе информацията, – вече трета година е тормозен в американските затвори, предимно в единична килия, без да бъде осъден. Нямаше как американското правителство да остави някого, бил той и чужд гражданин, да развява публично секретни документи. Макар официално САЩ да не са отправяли искане за екстрадиране на Асанж (в медиите изтече информация за неофициални консултации), австралийското правителство побърза да обяви, че „няма възражения“.
За „официалните лица“ в САЩ Асанж е „терорист“. Трябвало да бъде третиран като вражески войник, да бъде преследван като водачите на Ал Кайда и талибаните. Някои политици и журналисти направо се обявиха за очистването му (тамошните медийни звезди не блестят с повече мозък от тукашните). Според „политическия коментатор“ на Fox News „Нищо не изтича чрез мъртвите хора… Аз съм против смъртното наказание, затова просто да го застрелят нелегално копелето!“ За съжаление публиката на подобни хора явно не надскача нивото им – както казва Асанж, ирония е подобни хора да го обвиняват, че има кръв по ръцете си.
Правителствата имат и по-сериозни хора, и дълги ръце, за да вършат мръсната работа. Нелегалното убийство на Асанж наистина би било предупреждение за хората като него. То би било и обвинение в лицето на САЩ, плюнка върху Статуята на свободата. Дори една присъда за шпионаж или тероризъм, каквато реално може да му бъде издадена от правителството на САЩ, ще бъде донякъде неудобна. Затова е много удобно да му бъде създаден образ на болен човек, който не може да реши личностните си проблеми и затова е тръгнал да решава световните. Не щеш ли, две шведки удобно го обвиниха в нападение и сексуално насилие. Случи се така, че по това време Асанж беше в Англия и шведските власти си го поискаха от английските. Според адвокатите му екстрадирането от Англия в Швеция би било само прелюдия към екстрадирането му от Швеция в САЩ, за да бъде съден като шпионин. Според множество журналисти обаче, желанието му да оспорва екстрадирането е доказателство за гузната му съвест.
Точно тогава „идиотът“ стори още по-голям грях. Поиска политическо убежище от правителството на Еквадор и окончателно отхвърли правото на шведското, английското и най-вече американското правителство да го наказват за постъпките му. Швеция е сочена като пример за законност, грижа за гражданите и уважение към човешките права. Наемниците на САЩ и Англия разнасят демокрацията и свободата по света. Един нагъл хакер обаче плюе на тяхното „правосъдие“ пред очите на целия свят. Това боли. Стана съвсем неудобно да се говори за Асанж. Защитниците на разните права в казионните медии удобно забравиха за него и издигнаха справедливи и възмутени гласове в подкрепа на няколко красиви рускини, които се борят със световното зло чрез… котенцата си.
Мен обаче ме боли за нещо друго. Вярвам, че Асанж е искрен в работата си и не е идиот. Когато работи с руското правителство, си дава сметка за греховете му (всъщност той се постара да се солидаризира с момичетата с котенцата). Когато иска политическо убежище от Еквадор, подхожда с резервите, с които трябва да се подхожда към всяко правителство. Търси сътрудничество с правителствата и корпорациите – както за да разпространява информация, така и за да се защити от другите правителства.
Това не бива да ни учудва, предвид факта, че корпорациите и държавите държат монопола върху информацията и насилието. Практически няма други организации, които биха могли да популяризират информация или да защитят някого. Въпросът не е дали е правилно да „се споделя информация“ с тяхна помощ. Въпросът е дали изобщо е възможно.
Асанж сигурно си дава сметка, че да дадеш правото на вестници като „Монд“, „Гардиън“, „Шпигел“ и „Ню Йорк Таймс“ да публикуват с предимство материали или правото на RT да излъчва предаването ти, напомня за сделка с дявола. Ако неговата цел е максимално широко разпространение на информацията, това е начинът да я постигне. Правото на първо разпространение не е достатъчно, за да прикриеш информацията – иначе всеки, който се потруди да стигне до нея чрез друг източник, може да те направи за смях. Наистина, то не може да отнеме възможността на медиите да я изопачат в очите на доверчиви читатели или зрители, но до такива хора тя не би могла да стигне по друг начин. Изглежда, че Асанж наистина е намерил най-добрия начин да постигне целта си, на приемлива според него цена.
Разбира се, работата на Асанж няма да доведе до революция. Той не е анархист, не застава твърдо против държавата. Ако изповядва политическо верую, то е на гражданското общество, което не позволява на законите да му пречат да си върши работата – тоест, да контролира властта. По собствените му думи, той одобрява властта, когато върши правилните неща, и разбира трудностите в изграждането на институциите, но държи те да работят открито, за да не правят конспирации срещу хората. Няма да се спираме на странното разбиране на Асанж за анархизма – в случаят е важно, че той не разбира напълно вредата от властта. Това обаче не го прави идиот. Журналистите, които бързат да го обвиняват в идиотизъм, обвиняват по-скоро себе си. Тези хора обикновено са много гласовити в изобличаването на „престъпниците“, но си мълчат за престъпленията на „своята страна“, защото са кретени или подлизурковци. На онези, които наистина държат на идеалите си, често се налага да се примирят с обстоятелствата – не са малко анархистите, „избрали демокрацията“, за да оцелеят или да продължат борбата.
Случаят с преследването на Асанж е поучителен за такива полезни идиоти. Има професионалисти, които получават пари, за да говорят според „гражданската си съвест“. Медиите подбират такива служители, чиято „съвест“ може да се примири с политиката на медията. Всеки медиен играч храни свои „идиоти“, които живеят общо взето безпроблемно, докато не започнат да се престарават в търсенето на истината. Тогава вече срещу тях не се изправят „азиатската диктатура“ или „американското промиване на мозъци“, а цялата организация на обществото – от полицаите и бандитите до малодушните пишурки. Когато Машината се изправи срещу теб, когато единствената помощ срещу институциите идва от почтеността на отделните хора, тогава можеш да бъдеш сигурен, че не си „полезен идиот“. Дотогава… не бързай да обиждаш другите, у които е останала някаква съвест! •
Златко
